Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (109)

Тридесет и първа глава

Национално гробище Арлингтън, 3 май 1964 г.

— Отче наш, молим те да приемеш душата на този герой, победил толкова много врагове в служба, на нацията и отдал храбро физическия си живот, както и огромния си ум и вярност за своите сънародници…

И те молим да приемеш и душата на любимата му съпруга Елизабет, избрала да се присъедини към него в смъртта, вместо да продължи да живее в свят, който нямаше да може да споделя повече с него. Молим те да й простиш извършеното насилие, с което тя отне живота си и да наградиш предаността й с изкупление и вечен мир. Нека лежи завинаги до любимия си съпруг.

Службата приключи. Почетната стража стоеше до двата ковчега, покрити с американското знаме, докато опечалените минаваха да се поклонят.

Над гробището цареше смълчано спокойствие. Денят бе слънчев и свеж, сякаш някаква върховна сила бе решила да приеме Бес и Хал в отвъдното с блестящи тромпети и ангелски усмивки. Сградата на Капитолия, където Хал се бе трудил повече от пет години, белееше в далечината заедно с Паметника на Вашингтон, Мемориала на Линкълн и скупчените стари сгради, в които сърцето на демокрацията отмерваше вечно младата си песен.

Хиляди опечалени стояха на опашка и редовете им се виждаха, докъдето стигаше погледът. Те вървяха бавно покрай ковчезите, хвърляха цветя, прошепваха няколко думи, мнозина с насълзени очи, а други бледи и изумени.

Лора държеше Майкъл заръката. И двамата носеха цветя. Тя бе облечена в проста черна рокля, която си бе ушила за случая. Майкъл носеше малък костюм и вратовръзка, купени предния ден. Внимателно сресаната му коса се ветрееше от бриза, идващ откъм река Потомак.

Лора усети как коленете й се подкосиха, когато наближи ковчезите. Тя стисна здраво ръката на сина си и прехапа устна, за да се стегне.

Разполагаше само с миг да поспре, защото хиляди хора стояха зад тях и бавно се придвижваха, за да отдадат на свой ред почитта си.

— Хвърли цветето си при другите — прошепна тя на Майкъл.

Той вдигна очи към нея, объркан от тържествеността на церемонията.

— И кажи довиждане — добави Лора. — Тези хора ти бяха много близки. Кажи довиждане и се опитай да запомниш този момент завинаги. Ще го направиш ли заради мен?

Тя видя как той хвърли цветето и малките му устни изрекоха онова сбогом, чието значение никога нямаше да узнае.

И видя в лицето му Хал.

Сега беше неин ред. Лора знаеше, че няма много време. Земното тяло на Хал се намираше само на метър от ръката й. Редом лежеше Тес, осъществила желанието си да бъде до него завинаги. Лора се надяваше, че по този начин тя ще може да получи онова, което така отчаяно бе искала от Хал, но не бе намерила приживе.

Лора съсредоточи цялото си съзнание върху мъртвото тяло в ковчега, защото искаше да претегли и приеме факта, че Хал си е отишъл завинаги. Земята нямаше да познае повече усмивката му. Гласът му нямаше повече да успокоява страховете на другите, да говори за бленувани неща и щастливи времена. Лора никога вече нямаше да може да помисли в самотата си, че някъде на този свят той живее своя живот, може би намира щастие и носи спомена за нея в сърцето си.

В тази кратка секунда сълзите свободно изпълниха очите й и тя разбра, че този най-убягващ и най-прекрасен човек вече окончателно се е изплъзнал между пръстите й.

И все пак в ядрото на скръбта си тя почувства и нещо друго. Тленната обвивка на мъжа, когото обичаше с цялото си сърце, нямаше да бъде единственият спомен за него, защото той никога не я бе обитавал напълно като другите мъже. Хал беше създание, непримиримо с живота си, чийто дух политаше и блестеше в хиляди фрагменти, напускащи тесния му път, и важи от тях изчезваше по забранени и тъмни пътеки, които самият той никога не можа да изследва докрай.

И Лора го бе познала в едно от тези тайни места. Тя много отдавна прие факта, че никога няма да го притежава по ежедневния начин, по който една жена копнее за мъж. Но едва неотдавна започна да разбира, че връзката й с него се намира на съвсем друго ниво.

Някои срещи, мимолетни като падащи звезди, са вечни. Не й ли го каза много отдавна врачката на Кони Айлънд, когато Лора бе още момиче, в щастливо неведение за онова, което лежеше пред нея?

Заради теб вечността ще е негова. Ако приемеш тази болка…

Сега Лора разбираше. Любовта й към Хал никога не можеше да се сравни с раздялата, която й го отне. Но тази бе цената за онова, което притежаваше от него. Първата й негова фотография огласи тази жестока и прекрасна истина, макар тогава тя да не можа да я разбере.

И така, тя гледаше двата ковчега и бе щастлива, че те са заедно. Сега искаше да го сподели с Тес, както светът го бе споделил със самата нея.

— Сбогом — прошепна тя, изпращайки думите си в невъобразимия етер, където те щяха да пребивават сега, в мястото, където минало и бъдеще се сливаха. Човешкото създание никога нямаше да види или пипне това сливане по време на улисания си, напрегнат жизнен път и въпреки това то бе светлината зад търсещите му очи и единственото място, способно да го приласкае, когато изтечеше земният му срок.

Затова най-нежна усмивка докосна устните й, докато пускаше цветето си, за да ги изпрати по пътя им.

Сбогом, сърце мое.