Елизабет Гейдж
Кутията на Пандора (41)

Двадесет и втора глава

Хал изобщо не мигна тази нощ.

Лежеше в леглото си, гледаше в тавана и съзерцаваше там сцени, каквито не бе виждал от дете. Те го изпълваха с почуда, защото бе забравил красотата им, но също и с тревога, тъй като тъжно осъзнаваше колко много бе загубил с израстването си.

Като момче Хал тайно вярваше, че светът притежава скрито лице, пълно с безброй обещания и тайни, надничащи към него иззад приятните ежедневни гледки. Благодарение на някакво шесто детско чувство, той виждаше нещата около себе си сякаш надарени със собствени души, познатите хора по-необикновени, а дните, следващи един подир друг, като мистични приключения, водещи към нещо прекрасно.

Навремето, когато стаята на Стюарт бе срещу неговата в коридора, а Сибил, все още бебе, се намираше в своята детска стая, той се събуждаше сутрин, лежеше замечтан в леглото и мислите му бяха нежно люлени от скритото очарование на земята и младото му сърце.

Когато порасна, това лично и особено усещане за света избледня у него, изместено от грижите на пубертета и може би от факта, че никой друг не виждаше нещата оцветени така, както съвсем убедително бяха съществували за него. Спомняйки си тези свои представи, което се случваше все по-рядко, той разбираше, че нещо в тях е било доста тъжно и е изисквало от зрителя определена уязвимост или невинност. И понеже вече не беше толкова невинен и бе обърнал гръб на тъгата, красотата, на която се наслаждаваше някога, се бе изплъзнала от живота му.

Но днес тя се завърна като магия. Забравена през всичките тези години, тя бе дошла при него, сякаш с невероятен късмет бе вървял по пътя на съдбата и се бе спънал в определената заешка дупка точно в нужния момент, за да пропадне през нея и да се озове в приказната страна на детството си.

Хал беше поразен. Струваше му се, че всичките му предишни грешки и слабости, неправилните му решения и пропилени години сега бяха компенсирани от ослепителната светлина пред очите му и бушуващия във вените му живот. Всъщност той почувства, че бе чакал именно това през всичките тези години, това завръщане към вътрешното си светилище, където всички предмети притежаваха скрито очарование, хората бяха приказни създания, а светът — един наистина вълшебен пейзаж.

И след като го бе намерил отново, значи дългите му години на изгнание все пак не бяха пропилени. Тя отново беше тук, на тавана и в съзнанието му — тайната, заради която си заслужаваше да се живее, задоволяваща сърцето отвъд всички човешки очаквания.

И това се бе случило само заради дъждовна разходка с лодка през откраднат следобед с една малка жена.

Най-тъмните часове на нощта се изнизаха като тайнствени посетители. Сънят се намираше на светлинни години далеч от Хал, но той не се тревожеше от това.

Когато утрото се появи сивкаво навън през прозореца, той не можеше повече да търпи самотата си. Трябваше да сподели с някого своите чувства. Живееше отново за пръв път от много време насам и просто не можеше да го задържи вътре в себе си.

Но с кого да го сподели? На кой възрастен човек можеше да довери тайната си?

Отговорът дойде още преди да е формулирал въпроса си. Като дете сутрин на Коледа той разтърка очи, изскочи от леглото и се приготви да поздрави великия ден с отворени обятия.

Навлече панталон и пуловер, слезе долу до колата си, без да си направи труда да се обръсне, и подкара по развиделяващите се улици към тунела Мидтаун. Поради ранния час имаше съвсем малко превозни средства. Той се насочи по Северния булевард към Глен Коув, без да забелязва изгряващото слънце над усилващото се движение.

Познаваше наизуст улиците в предградията и караше малко по-бързо, отколкото трябва, потропвайки с пръсти по кормилото. Когато стигна целта си, все още бе рано, макар че очакваше хората вече да са станали.

Паркира в алеята пред старата сграда. Обрулени от дъжда мокри листа покриваха паважа. Той влезе във фоайето, поговори с жената зад бюрото и получи разрешение да продължи сам нататък.

Намери търсената врата и почука.

— Кой е? — чу се глас отвътре.

— Хал. — Искаше да каже и нещо повече, да обясни появата си в този ранен час, но думите не идваха.

След миг Сибил отвори вратата. Като видя изражението на лицето му, моментално нещо проблесна в очите й. Отстъпи назад в стаята, почти като че го дразнеше да я хване. Той затвори вратата след себе си.

Сега тя изглеждаше развълнувана, гледаше го дяволито и съзаклятнически, сякаш се почувства отново в старите дни, когато бяха деца и криеха тайни от родителите си.

Седна на ръба на леглото и заговори първа, изненадвайки го с прозорливостта си.

— Коя е тя? — бяха думите й.