Илса Бик
Чудовища (99)

98

Между картите на Джес и умалено копие на разположението на селото, Зоната, патрулите и пътищата за достъп, които Уелър нарисува някога, Том щеше да намери каквото търсеше достатъчно лесно. Колкото до езерото, гарваните сочеха пътя, като скицираха лениви кръгове над гората югозападно от Рул. След като вече беше март и дневните температури се качваха над нулата през повечето дни, слабата миризма също помагаше. Както и конят му, който спря на около километър от града и отказа да помръдне нататък. Това беше добре. Пеша той имаше по-добър шанс да се вмъкне незабелязан. Затова разтовари екипировката си, после разпрегна коня и го шляпна здраво, за да го прати по пътя му.

„Ако не знаеше — помисли си Том, — можеше почти да си представиш, че си попаднал в някаква история на ужасите, където се молиш на местни богове, като правиш случайни жертвоприношения.“ Но той знаеше. Историята на Рул беше написана с произволно разпръснати потъмнели кокали, белязана от зъби и ножове, с останки от дрехи и захвърлени раници, с побеляла мърша на перука — толкова оръфана, че не беше останало нищо, освен разпрана дантела и няколко кичура твърде червена коса.

Това, което го тревожеше повече обаче, беше една развалена пирамида от гниещи човешки глави, която лежеше в края на нещо като пътека за шествия. Тя беше маркирана от останките на животни, натрупани върху изтъняващия сняг под нежно люшкащи се ребра, които все още висяха на въже. По формата на черепите и зъбите им Том реши, че са били на вълци. Цялата сцена беше ритуална и странно му напомняше за вещицата Блеър^[1]. Той се зачуди дали това място е било на вълчето племе — онези Чъкита, които Синди беше видяла с Алекс. Ако беше вярно, Том стоеше близо или на същото място, където някога беше стояла Алекс. Не знаеше дали това беше поличба и дали е на добро, или не.

„Което и да е, никакви Чъкита не са били тук от известно време.“ Том погледа гарваните, играещи на дама върху тази бъркотия от човешки черепи и разкачени долни челюсти. Само най-слаби останки от кожа и изсушени мускули висяха от костта. Нещо се беше случило с тази пирамида. Черепите не бяха просто паднали на снега, а бяха избутани, някои на няколко стъпки. Един от тях лежеше далеч вдясно. От позицията, в която се намираше, Том можеше да си представи, че някой се беше опитал да хвърли черепа като камък. Наблизо имаше две парцаливи, оцапани с кръв парчета плат — част от парка и бархетна риза. Откъснати в бой, може би, но краищата не бяха толкова разръфани, колкото можеше да очаква да бъдат, ако бяха разпорени. Вероятно бяха срязани с остър нож.

Но къде беше потопът от Чъкита, които се предполагаше, че са връхлетели Рул? През последните четири дни Том беше видял едва две, и то от разстояние… и двата пъти в следобедно време, което беше също много лоша новина.

Той спря да диша и се ослуша. Стоеше напълно неподвижно. От толкова близо трябваше да чуе нещо: удар на брадва, далечно тракане на каруци или коне. Вероятно дори случаен глас. В мъртвата тишина на Хиндукуш^[2] някога беше патрулирал и беше доловил откъслеци от вечерни молитви на три километра от село Пащун, което никога не беше виждал. Но тук? Нямаше нищо.

„Къде са всички?“ Беше сигурен, че не е закъснял. С всички тези мъже и техните фургони и коне — а сега и с децата — трябваше да е изпреварил Мели и онзи стар командир в черно. Може би с не повече от половин ден, но дори няколко часа бяха по-добре от нищо.

„Има нещо много сбъркано тук. — Леко движение вдясно и погледът му се спусна навреме, за да види малка полева мишка, която се измъкваше от празната очна кухина на онзи самотен череп. Животното замръзна, само мустаците му трепнаха, преди да се извърне и да избяга. — Има нещо гнило в Дания^[3], Йорик.“

Време беше да разбере какво. Том се надяваше, че е дошъл навреме, за да спаси децата.

 

 

Сигурно е бил стар живачен ключ от термостат, свързан с батерия. Преместваш боклука, смущаваш ключа, оловото дава искра и „бум“. Лесна бомба.

В една секунда той крещеше по Уелър и тичаше към църквата, в следващата му беше много студено и беше сгърчен на една страна, което си беше късмет, защото в устата му имаше вкус на стара мед, а кръвта засъхваше под носа му и около врата. Ако беше паднал по гръб, можеше да се е задушил до смърт. Усещаше гърдите си, сякаш някой беше пуснал скала върху него. Ушите го боляха и свистяха, което беше признак, че все още има тъпанчета, с които да чува. В началото беше помислил, че звукът е само от взривната вълна, но после, когато се претърколи по гръб, дишайки тежко от болката, видя кълба черен пушек, които се виеха по синьото небе, и осъзна, че това, което беше чул, беше заглушеното пукане на огън, който още не се е разгорял.

Да седне, беше упражнение, което се превърна в бавно мъчение. Всичко го болеше. Вече не кашляше от червеното нещо, така че дробовете му май бяха добре. Един взрив би могъл да убие по много различни начини. Някои (като например да бъдеш изпарен или набучен от шрапнели, или да ти изтече кръвта, защото кракът ти го няма) бяха много по-бързи от други. Ако имаш късмета да си твърде близо до взривната вълна, кухите органи — дробове, сърце и черва — можеха да се пръснат понякога бързо, понякога бавно. Когато най-накрая се изправи, се подпря на лакти и се концентрира върху това да движи въздуха навътре и навън от болезнените си дробове. Той разгледа това, което беше останало от сградата… и осъзна точно какъв късмет беше имал.

Църквата приличаше на нещо, излязло от туристическа брошура, която рекламираше обиколка на руини на замък. Кулата се беше сринала в ореол от камък и натрошено дърво. Осакатени месингови камбани и пръски разбито цветно стъкло блестяха в снега. Взривът беше достатъчно мощен, за да запрати най-малките камбани към края на гората, там, където се намираше паркингът на църквата. Короните на няколко близки дървета, предимно стари вечнозелени, бяха прекършени, докато други — по-тънки широколистни — бяха прекатурени от ударната вълна. Три стени все още стояха, но останалото от църквата беше изтърбушена коруба, заобиколена от взривени седалки и от пърхащи останки от парцаливи книги с химни.

Той трябваше да е мъртъв. Бяха вързали животните на около двеста метра. Беше решил, че е покрил половината от това разстояние, преди да пусне поводите и да се затича към църквата. Така че плюс още петдесет метра преди експлозията? И в двата случая беше прекалено близо. Това, че беше отхвърлен толкова далеч назад, че беше изпаднал в безсъзнание и че от носа и от ушите му беше потекла кръв, го доказваше. Ако експлозията беше станала, да речем, в град или на тясна улица, свръхналягането от взрива щеше да спука сърцето му и да пръсне дробовете му на парчета. Това, което му беше спасило задника, беше, че църквата стоеше сама, без близки сгради или дори дървета, които да хванат и да усилят ударната вълна.

Той беше жив благодарение на сляп късмет и това беше всичко.

 

 

По някакво чудо все още имаше оръжията си: узито на ремъка, бравото на Джед, прибрано в калъфа на гърба му, и глока — глока на Алекс, както мислеше за него, в кобура на кръста. Имаше и допълнителни амуниции, прибрани в жилетката му, което също беше късмет, защото конете се бяха пръснали. От следите им беше разбрал, че поне единият не се беше отправил обратно към лагера. И точно той, както се надяваше, щеше да бъде неговият транспорт, но да го проследява сега, щеше да бъде грешка. Вместо това Том беше разритал снега, за да скрие кръвта си, после бе съблякъл жилетката и я беше използвал, за да разчисти мястото, където беше лежал, и обърканите следи, които беше направил, когато беше тръгнал към дърветата.

Те дойдоха няколко часа по-късно. По това време Том вече се беше преместил по посока на вятъра дълбоко в гората, скривайки се високо в короната на гъст як кедър. Бяха трима и той разпозна всички тях. Четвъртитата компактна рамка на Мели беше лесна. С бялата коса, отрязана късо и стегнато, и с черната униформа, с начина, по който се държеше, Том беше решил, че старецът беше свикнал да командва.

„Боже мой, познавам те! — Умът му се беше върнал към битката с онова момиче с кървясалите очи на снега. — Ти си един от хората, които видях да гледат от гората.“

Третият беше хлапе, момче в бял камуфлаж. Главата му беше вирната, сякаш изпробваше въздуха. Търсеше него. Том беше твърде далеч, за да види очите на момчето, но знаеше, че са оцветени в същото побъркано червено като на Чъкито, с което се беше бил до смърт. Предвид мъжа в черно това трябва да беше същото момче, което беше забелязал в дърветата преди две седмици.

Но сега това хлапе яздеше кон. „И работи с хора. — Кожата на Том се ороси с нова пот. — Как е възможно това?“

Беше гледал как тримата правеха бавни кръгове около църквата в разширяваща се спирала. „Търсят следи, опитват се да разберат дали някой се е измъкнал.“ Старците бяха навели глави над снега, но хлапето бе държало главата си вирната като хрътка. Узито беше заглушено, заредено и готово да стреля и той беше плъзнал пръст към предпазителя. „Да ги убия сега? Няма начин някой да чуе изстрелите.“ Но той не беше снайперист и можеше да пропусне. Още по-лошо — беше сам, а можеше да се обзаложи, че старият командир имаше приличен брой мъже. Ако се опиташе да спаси децата сам, вероятно щеше да свърши мъртъв.

„Изчакай по-добър момент! Измисли план!“

С разтуптяно сърце бе гледал как те продължават претърсването, докато останките не свършиха. Мели и командирът се бяха посъветвали за нещо, Чъкито само беше сканирало, обръщайки носа си бавно на триста и шейсет градуса. А после си бяха тръгнали, връщайки се в лагера по пътя, от който бяха дошли.

През останалата част от този ден и през нощта Том беше останал буден, използвайки ремъци, за да се закрепи, в случай че задремеше. Оранжевото на огъня накрая беше намаляло. Останалата светлина се плискаше сива и мъждива от нарастващата луна. Съскането в ушите му беше намаляло достатъчно, за да чува умиращото пращене на пламъците и в някакъв момент дрънченето на железа, което беше накарало пулса му да се ускори, докато не беше размислил, че нямаше логика някой да тръгне на езда сам, и то посред нощ. Това вероятно беше или неговият кон, или този на Уелър. Беше размислил няколко секунди, после беше решил, че е много по-добре с превоз, отколкото без. Затова беше повикал коня възможно най-тихо, примамвайки го към дърветата и трепвайки при всяко пукване и чупене на храст или къпинак. На лунната светлина беше видял, че конят се приближава към дървото, на което се беше скрил, а после беше спрял.

Това беше единственото добро в иначе много дългата и ужасна нощ. Все още го болеше, сакатият му десен крак се оплакваше, а вече беше гладен и жаден. Беше загребал сняг от близките клони и го беше оставил да се стопи в устата му, за да облекчи жаждата. Дори беше успял да дремне на пресекулки.

Най-много се тревожеше за децата и за следващия си ход. Не вярваше, че Мели би ги убила. Просто не се връзваше. Вярно, онзи командир имаше Чъкита. На тях им трябваше храна. Но защо да хабят децата? Имаше повече от достатъчно старци наоколо, за да бъдат Чъкитата щастливи за известно време.

В главата му непрестанно се връщаше онова момче. Старият командир, изглежда, някак си се занимаваше с Чъкитата. Но как? „И защо му трябват моите деца?“ Трябваше да има причина Мели да събира деца за приятеля си в черно. Том подозираше, че тя и командирът искаха децата на Рул по същата причина.

Каквато и да беше тя.

 

 

Освен двете мъртви кучета, едно по-голямо кърваво петно, което изглеждаше сякаш можеше да е било човек, и един кон без ездач, който нервно обикаляше около конюшнята, чифликът беше безлюден. Поилката за конете беше преместена и купчината принадлежности за експлозиви я нямаше. На това беше разчитал. Първи принцип: цялата война се основава на измама.

Всички палатки бяха съборени и отнесени, освен неговата, вдигната отделно и близо до дърветата. Беше се взирал дълго време — първо иззад заграждението и върху коня си, а после на крака, докато обхождаше внимателно периметъра и мислеше: „Заблуди ме веднъж…“. Можеше да се обзаложи, че Фин също бе чел Сун Дзъ.

Отне му известно време. Снегът беше отъпкан: дълбоко нашарен от конски подкови, ботуши и — за негова изненада — прорезите от поне седем или осем фургона. Но най-накрая беше забелязал това, което не беше на мястото си — тънка къдрица шнур на детонатор, намотана около колче и халка на палатката му. Когато го беше проследил, бе стигнал до ключ, закачен за предния цип. Взирайки се през един шев, бе видял половин блок пластичен експлозив с детонатор М28 от виетнамската ера, забоден в единия край, прикрепен към централния кол на палатката. Ключът предполагаше той да използва повече сила на ципа. Едно бързо дръпване щеше да включи възпламенителя, а после „бум“.

„Не е добре. — Той сряза шнура с кабара, после развали останалата част от бомбата. — Явно мислят, че един от нас или и двамата сме се измъкнали, а може би са предпазливи.“ И в двата случая беше лошо и означаваше, че трябва да бъде двойно по-внимателен, когато претърсва останалата част от чифлика.

В никой от оборите не беше заложена бомба. Огледа внимателно бараката за инструменти, изучавайки покрива и мястото, където стените срещаха цимента, а после снега. Нищо. След като вече бе взел екипировката и бинокъла си, се беше взрял през единия прозорец. Голи магарета, празни рафтове. Внимателно беше вързал единия край на въже за бравата и го беше опънал назад. После беше метнал другия край около рога на седлото, беше се метнал на коня и се бе хвърлил във внезапен галоп. Стреснат, конят се бе стрелнал, а вратата се беше изтръгнала от пантите. Но нищо не беше изгърмяло.

Освен половин ролка магнезиева лента и бутилка с алуминиева прах, която се беше изтърколила под едно магаре, бараката за инструменти беше черупка от метал и цимент. Прибра в джоба си откритото и тръгна към цистерната. Капакът още беше на място, но парен каша духа. След като се увери, че не е пипан, той издърпа тежкия цимент на една страна и се взря вътре. Изпухтя от облекчение. Все още закачено за железен болт на долната страна на капака, черното въже беше опънато точно както го беше оставил. Пресегна се и издърпа тежкия пакет, в който беше скътал лъвския дял от материалите за приготвяне на бомби.

Държеше го там, под носа на Мели, през цялото време.

 

 

Необходимо е време една къща да се почисти от потенциални капани. Всички стаи бяха чисти и празни, освен тази на Уелър. „Интересно.“ С двете ръце на узито Том огледа бавно. С опънатите си болнични ъгли рафтовете на Уелър можеха да минат всяка проверка на фелдфебел^[4]. От няколкото дрехи за смяна от дебел вълнен плат до нацепения кожен несесер всичко беше подредено. „Защо да не изпразнят стаята или да не заредят бомба-капан? — Две причини: или съдържанието нямаше стойност… — Или ако по някаква малка вероятност Уелър беше оцелял, така му казват да го духа.“

Всеки войник носи неща за спомен и талисмани, обикновено по себе си или в жилетката: писма, снимки, Библии, броеници, медальони. Неговите собствени — медал „Свети Георги“ от прабаба му и снимка на малките му сестри — бяха натъпкани в подобно чекмедже у дома заедно с личните му военни знаци и с толкова много прах. Плочките, които сега носеше, бяха на Джед. Доколкото знаеше, Уелър нямаше такива, но беше стар войник, а навиците умират трудно.

Бяха в несесера — първото място, на което Том погледна, — защитени в найлонов плик с цип. Изрезка от вестник и стара полароидна снимка. На изрезката от преди почти три години пишеше:

ЖЕРТВАТА ОТ ХЮТЪН ЗАПОМНЕНА КАТО „РЕШИТЕЛНА“ И „ДОБРА ПРИЯТЕЛКА“

Приятели на Аманда Л. Педерсън си спомнят една жизнена, щедра и трудолюбива млада жена, готова да предложи помощ и решена да се върне в училище и да завърши колеж.

„Напълно опустошена — така Клер Мейсън описва реакцията си на новината за изчезването на Педерсън след странен инцидент с лодка в Горното езеро. — Дори не мога да си представя какво е правила там с група колежани. Тя не можеше да плува, а представяте ли си горките й родители? Как така никога няма да получат тялото? Това е просто ужасно!“

Лодката, на която Педерсън е била пътник, е потънала във все още ледените води на Горното езеро, след като избухнал пожар в машинното отделение на съда. Няколкократните опити на спътниците й да освободят Педерсън, заклещена под палубата, се провалили и съдът потънал, преди хеликоптерът на Брегова охрана да пристигне на мястото. Опитите за изваждане били прекратени заради лошата видимост и дълбочината на езерото, която в тази област е повече от сто и петдесет метра според докладите. Не са били планирани други опити за търсене на изчезналата лодка или на жителката на Хютън.

„Аманда беше най-милото момиче — казва Джак Лапарма, близък приятел. — Беше преживяла трудни времена, но беше напълно решена, готова да продължи напред.“

Педерсън е харесвала снегомобили и е обичала да прекарва свободното си време със семейството и приятелите си.

Имената на спътниците на Педерсън, както и на собственика на лодката, понастоящем остават неразкрити, докато не бъде завършено предварителното разследване и не бъде установена причината за пожара в двигателя. Поради загубата на лодката обаче и поради липсата на свидетелски показания източник, близък до разследването, предположи, че смъртта ще бъде класифицирана като нещастен случай. До момента не са предявени и не се очаква да бъдат повдигнати криминални обвинения.

Педерсън има родители — Клер и Бенджамин, брат Тиодор, прародители — Рон и Естер Педерсън от Хютън и Уилям и Розмари Уелър от Марениско.

Снимката, придружаваща статията, показваше внучката на Уелър по джинси и тениска, седяща върху масичка за пикник. На заден план имаше река, лодки и подвижен мост.

Полароидната фотография беше толкова стара, че цветовете бяха избелели. Призрачните образи на двама мъже позираха пред военна барака. Всеки държеше М-16. Двамата бяха с бойни камуфлажни униформи, но само Уелър, също толкова прошарен, колкото и сега, носеше три петлици на ръкава — на специалните сили, на рейнджърите и на въздушнодесантните сили — и цигара, затъкната зад едното ухо.

Мъжът, към когото Том насочи погледа си, стоеше отдясно на Уелър — строг и солиден, с гърди като бъчва и бедра като дънери. Черепът му беше много голям, а тъмната му коса беше подстригана късо и стегнато и изглеждаше като четина на метла.

На гърба с избледняло мастило: „Фин, 68-ма, Бен Че“. Името на града или селото не говореше нищо на Том. Той огледа бързо униформата на Фин, опитвайки се да разбере ранга му. Майор или подполковник. А това дали беше отличителен знак на медицински корпус? Помисли, че е възможно. Трите нашивки на Уелър го правеха сержант. „Командирът и неговият сержант.“

Сега Том имаше две имена — Крис Прентис и Фин.

С кое чудовище да се захване първо… това беше въпросът.

 

 

Уелър беше отбелязал най-вероятните места, където Рул можеше да разположи стрелци с лъкове, но Том не забеляза никого и нито една стрела не дойде звънтяща от дърветата. И макар да беше щастлив, че не е свършил със стрела във врата или в гърба, Том започваше да подозира, че тук имаше нещо сериозно сбъркано. На третата пряка от гората вече беше сигурен.

Вратите на всички къщи бяха отворени. От нацепените каси и от комарниците, които висяха под странни ъгли, можеше да прецени, че е влизано насилствено. Всеки дом е бил нападнат, претърсен, а после — очите му се плъзнаха по капещ червен знак Х, напръскан със спрей направо върху касата — отметнат в списъка. Нападения за храна и други запаси, това беше първото му предположение.

„Ами ако са търсели Чъкита?“ Ако децата и внуците на Рул и всички техни приятели се бяха върнали, минаването от врата на врата, за да ги заловят, имаше смисъл. И времето съвпадаше. Съдейки по снега в антретата, всичко се беше случило преди няколко седмици. Но не биха спрели дотук, нали? Нямаше график, нямаше как да се каже кога щяха да се появят още деца. Затова трябваше да са оставили патрули и пазачи. И къде бяха всички?

Той направи бавен, предпазлив кръг. Дълги ледени висулки украсяваха стрехите и улуците на домовете с южно и западно изложение. Повечето от къщите, обърнати на север, бяха покрити с дебел сняг. Ако някой бе останал все още, трябваше да се топли. Подуши въздуха и усети лека миризма на пушек от изгоряло дърво, идващ от североизток, откъм центъра на града. Все още не чуваше нищо друго, освен слабо свистене и лек бриз. Но хората биха пестили енергия, нямаше да се движат много.

Нещо голямо и оранжево внезапно се промъкна покрай ъгъла на двуетажна къща отляво. Стреснат, той изви узито, преди да разбере какво гледа. В мига, в който забеляза Том, котката замръзна с една лапа, вдигната над снега. Нещо космато висеше от челюстта й. Гледаха се един друг за малко. Очевидно безразлична, котката притича по заснежените стъпала и се вмъкна през отворената предна врата.

Том свали оръжието. „Котка?“ В това нямаше смисъл. Разбиваш врати, търсиш запаси. При такова гладуване домашните любимци бяха допустима плячка. Имаше причина да не се посяга на кучетата — те усещаха Чъкитата. И конете бяха нужни. Но на никой не му трябваха…

Ако не се беше зазяпал след котката, никога нямаше да ги види. Изглежда, това, на което се беше закачило окото му, беше далечна маслиненозелена мъгла — парка — и бърз отблясък на слънце в далечните дървета отляво зад къщата.

На теория можеше да влезеш в Рул от много места. Тези две момчета, които вървяха косо през дърветата, трябва да бяха дошли от север. И двете носеха пушки и се движеха бавно и внимателно, главите им — наклонени към снега. Още не го бяха забелязали, но щяха.

Том се хвърли по стълбите и връхлетя в къщата след котката. Щом се озова вътре, забеляза две неща едновременно: отдавна изсъхнало кърваво петно на пода и смрад на разложено. Котката имаше добър запас от гниещи мишки някъде. Притича покрай тесен килер под стълбите отляво и влезе в кухнята, която беше в пълна бъркотия. Шкафовете стояха отворени, чекмеджета бяха издърпани и обърнати. Вратата на килера беше отворена едва-едва. Няколко дъски на пода бяха изкъртени в кухнята и в килера и тъмните правоъгълни цепнатини бяха достатъчни някой да падне в тях. Смрадта на разложено беше по-силна тук, както и миризмата на студена пръст от пространството под пода на къщата. Котката не се виждаше никъде.

Прескачайки една дупка, той се взря през прозореца над мивката. Двете момчета тъкмо преминаваха покрай купчина дърва до отделен гараж. И двете едновременно погледнаха през рамо към нещо далеч назад. Едното момче — по-дребно, с рошава кестенява коса — направи отблъскващ жест, махайки на някого назад. „Лоши новини, ако са повече от само тези двамата.“ Том изви глава и отдели очи за секунда, за да провери дали може да разбере кой още беше там и колко бяха.

Беше за част от секундата и пак твърде дълго. Когато върна погледа си, другото момче — по-голямо, по-високо и тъмнооко — гледаше право в него.

— Мамка му! — изсъска. Наведе се, но знаеше, че е твърде късно. И все пак може би още можеше да избегне боя. Той се завъртя и тръгна да излиза от кухнята, като възнамеряваше да се качи на втория етаж, защото винаги е по-лесно да защитаваш височина, а можеше да успее да излезе и през прозорец. Нещо проблясна отляво и той видя едното момче да бърза към предната част, а второто, по-високото, да завива покрай страничните стълби на кухнята.

Нямаше време за стълбите. Том седна на пода, прехвърли крака през ръба на пролуката в кухненския под, после се плъзна надолу. Не повече от шейсет сантиметра високо, подподовото пространство беше тъмно като катран, с изключение на тънки жилки светлина, процеждащи се през цепнатините в пода. Въздухът смърдеше на плесен и на сълзящата воня на мъртви мишки. Езикът му се сгърчи от мириса на разложено и той започна да поема малки глътки въздух през зъбите си, докато пълзеше по корем по студената земя по-навътре в подподовото пространство. Миришеше на гнило, а вече и на септична система, която отчаяно се нуждаеше от изпразване. Хората, които бяха живели тук, явно бяха продължавали да използват тоалетните, без да ги е грижа за ямата.

„Достатъчно далеч.“ Обръщайки се на ребро, той погледна към мястото, откъдето беше дошъл. През процепа мъждукаше светлина. Ако погледнеха, нямаше да го видят, стига да останеше неподвижен. После си спомни, че Чъкитата виждаха много добре в тъмното. И в двата случая, ако се стигнеше до бой, той мислеше, че има шанс. Дори с бравото на Джед в калъфа му, имаше около трийсет сантиметра свободно пространство между неговото узи и долната част на къщата — достатъчно място да се претърколи.

„Сваляш всичко, което мине през процепа!“ Той притисна узито до гърдите си и насочи дулото към малкия къс клин сребърна светлина. Трябваше да е бърз. Третото хлапе можеше да стреля надолу, но двете момчета носеха пушки с подвижен затвор. Той прехвърли узито на автоматична стрелба. „Стреляй, пръсни ги, а после…“

Точно над главата му дъските се обадиха с едно леко „скръъц“. Още стъпки, тънки ивици светлина, когато момчето се придвижи през кухнята. Чу още тропане, когато второто момче мина през предния коридор. Свивайки се назад, Том се опита да стане колкото може по-малък…

И усети една ръка на рамото си.