Илса Бик
Чудовища (24)

23

През зимата, когато някой умреше, имаше три възможности. Можеше да погребеш тялото, да го изгориш или да го складираш. Погребението беше за предпочитане, беше нещо религиозно за Хана и Исак. За Ели беше нещо като „добре, все едно“. Но без багери нямаше начин да разкопаят достатъчно дълбоко за приличен гроб до пролетта. Плиткият гроб беше като покана за мършоядите и — никой не го казваше, но всички го мислеха — може би дори за човекоядците, ако изпаднеха в отчаяние. Или ако бяха като гарваните и можеха да ядат всичко.

Кремирането отпадаше. Исак просто не позволяваше. Отново онова религиозно нещо или може би бяха неговите и на Хана магически работи… Ели не знаеше. Единствените тела, които изобщо изгаряха, бяха на човекоядците. Но не бяха го правили отпреди Коледа, защото просто беше твърде студено и Джейдън мислеше, че всички човекоядци са заминали на юг, където остатъците бяха по-добри.

И оставаше складът — място, където в дълбокия мраз на Горния полуостров телата не можеха, нямаше да изгният. Без разлагане, без миризма, без мършояди.

И все пак сега над къщата на смъртта имаше гарвани.

* * *

— Не разбирам. — Зашеметена, Ели направи предпазливо кръг, местейки поглед от редиците гарвани по покрива на къщата на смъртта към върховете на гората. Повечето дървета нямаха листа, а голите им клони бяха преплетени като пръсти на скелет. Някои от тях сега бяха натежали от птиците и се огъваха под тежестта им. „Откъде дойдоха всички те? Защо?“ Звукът, който издаваха гарваните, беше почти механичен, сякаш хиляди ножици се отваряха и затваряха рязко. Но птиците не изглеждаха опасни. Мина щеше да изръмжи или да излае, или нещо такова. А тя не беше разтревожена. Беше просто… любопитна.

— Е, аз не съм — каза Ели на кучето. Това беше много плашещо. — Трябва да се върнем. Трябва да кажем на Джейдън… — Какво? Боже, всички онези гарвани бяха при къщата на смъртта, а тя беше уплашена до напикаване, за да погледне?

„Алекс нямаше да се подплаши. — Тя стегна захвата върху пушката. — Том щеше да отиде.“

— Добре, хайде, Мина! Можем да го направим. — С туптящо сърце тя тръгна по пътеката, а кучето вървеше редом до нея. Отпред птиците се въртяха, отдръпваха и прииждаха към сградата като вълни на безспирно черно море. На ръба, където свършваше снегът и започваха гарваните, тя спря, после плъзна ботуш напред около петнайсет сантиметра. Птиците се завихриха настрани. Тя направи още една бавна плъзгаща стъпка, после още една, докато ятото първо се раздели, а после затвори редици, след като тя и Мина преминаха. Ефектът беше зловещ, сякаш се носеха през басейн от черен живак.

Спря при плъзгащите се врати. Не бяха заключени. Исак и Хана винаги казваха, че магическите знаци са достатъчна защита. Но за да влезе, Ели трябваше да използва и двете си ръце, а не гореше от желание да пуска пушката.

— Не позволявай нещо лошо да се случи, момиче! — каза на Мина. Окачвайки ремъка на пушката на дясното си рамо, Ели обви ръце около дръжката от ковано желязо и дръпна. Вратата издаде неохотен писък, железните колела изстъргаха в метал, къщата на смъртта изпусна леден въздух, който миришеше на платно и борова смола. Сбърчила нос от силната миризма, Ели се извърна да провери птиците. В отговор гарваните килнаха глави, обръщайки черните перли на очите си към Ели, сякаш за да я видят по-добре. Внезапно уплашена да ги гледа твърде дълго, тя бързо отмести поглед и пристъпи от рампата в сградата, преди да си спомни — твърде късно, — че птиците могат просто да я последват. Но не го направиха. Тракайки с човки и грачейки, гарваните се струпаха точно на прага. И все пак нито една птица не протегна крило, нито скочи да я последва. А тя затвори вратата само за да бъде от сигурната страна.

Изчака малко, докато очите й се пригодят към внезапния мрак. Къщата отвътре беше огромна, почти като пещера с тези каменни стени, които се извисяваха до тавана от оголени греди, направени от същото тъмно дърво като плъзгащата се врата. Право напред, в центъра, имаше дървени палети, от тези, които фермерите обикновено използват за сено, наредени по три на дължина и три на височина.

Само че сега на тях имаше тела.

* * *

Ели знаеше реда. Телата първо се измиваха, след това в тях се втриваха ароматни масла и накрая се обвиваха в бял чаршаф. Хана винаги слагаше подсилена със заклинания малка торбичка върху гърдите на мъртвите, после зашиваше конопеното платно и слагаше върху него пурпурна петолъчна звезда. Тогава тялото се слагаше така, че главата, подкрепена от малка възглавница, да гледа на изток. Посоката беше важна — някакви дрън-дрън за рая и възкресението, — но Ели беше изключила. Баща й беше умрял далеееч на изток от тук и се беше върнал у дома в еквивалента на много малка кутия за обувки. Със сигурност нямаше да го види скоро да се върне към живота и да мине през вратата. Добре, това беше язвително. Но все пак…

След врявата отвън къщата на смъртта беше толкова тиха, че Ели чу как преглъща слюнката си. Доколкото знаеше, тук всичко беше наред. Е, ако не броеше телата. От умрелите деца там две бяха ранени от човекоядци. И оставаха пет, на които беше дадена отрова, защото бяха започнали да се променят. Предпоследното тяло беше на стареца с Крис — този, чийто врат беше счупен от люлеещия се боздуган.

— Е, сега какво? — прошепна тя, защото не изглеждаше редно да говори по-силно. При звука на гласа й Мина неспокойно премести тежестта си и после направи няколко колебливи крачки към палетите. Ноктите й цъкаха по камъка. Ели мислеше, че може би трябва да повика кучето обратно, но после се сети: „Чакай! Виж какво прави кучето!“.

Очакваше Мина да подуши всяка торба. Но тя не го направи. Вместо това отиде право при краката на последния палет и тялото там — толкова тъжно, — преди да обърне поглед към Ели.

„Е? — изглежда, питаха кехлибарените очи на кучето. — Няма ли да дойдеш?“

Ели не беше осъзнала, че се движи, и дори не беше помислила за това, докато не усети ледената милувка на камъка под коляното си, докато коленичеше до Мина. Кучето не толкова се взираше в тялото, колкото… е, наблюдаваше го много, много внимателно. „Но какво търсиш?“ Ели остави очите си да пропълзят по издутината на главата, после се спуснаха надолу до издатината на стъпалата и пръстите. Нищо за виждане. Погледът й се върна на тънката палатка на пурпурната звезда върху гърдите на тялото. Нямаше представа какво означаваше този магичен знак или с каква цел Хана слагаше торбичките на врата на умрелите…

В следващата секунда мислите й избледняха, когато най-после видя нещо, което не трябваше да се случва, не можеше да бъде.

Когато звездата върху гърдите… помръдна.