Илса Бик
Чудовища (47)

46

— Да съм чул какво? — попита Пру.

— Не знам… — Грег потърси думата. Тупване, но толкова заглушено, че беше по-скоро като звука на тежка картонена кутия върху дървен под. — Някакъв тъп звук. Не съм сигурен, че наистина съм го чул. — Дали мигрените не те караха да халюцинираш и звуци? Той не си спомняше Кинкейд да е споменавал нещо подобно.

— Аз не чух нищо. — Пру обърна поглед надолу към другите, събрани накуп в основата на стълбището. — А вие, момчета?

В отговор Джарвис кимна грубо с глава към Пру, докато Хенри и Лушън само погледнаха празно.

— Човече, аз едва чувам теб — каза Ейдън от дълбините на парката си. — Може ли вече да вървим? Задникът ми измръзна.

— Само секунда!

„Може би е от главоболието, но…“ Озадачен, Грег се взря през сгъстяващия се здрач към клекналото здание на църквата, към костеливия пръст на камбанарията, пробождащ небето, което беше започнало да става кобалтово. От тази удобна позиция той не можеше да види свързаното с храма училище или жилището на пастора. Взря се за една дълга секунда, не видя нищо, после хвърли поглед насреща към мрачната редица затворени магазини и замрялата християнска комбинация от кафене и книжарница в далечния край на площада. Витрините бяха тъмни, а черните прозорци празни като очни гнезда. В центъра на площада под трио извисяващи се дъбове се гушеше осмоъгълен павилион, вероятно някога използван за летни концерти.

— Стори ми се и че видях нещо. Този проблясък.

— Какво? Къде? — Пру изви поглед наляво и надясно, а после и назад през площада. — Не виждам нищо.

— Аз също — намеси се парката.

— Ново главоболие ли имаш? — попита Пру. — Кинкейд не каза ли, че може да те накара да виждаш проблясъци от светлина и такива неща?

— Да. — Грег осъзна, че ръката му щипе основата на носа. — Но можех да се закълна… — Зад себе си Грег чу стърженето на врата и един пазач каза:

— Всичко наред ли е там?

— Той мисли, че е видял нещо — каза Пру на пазача.

— И чух нещо — каза Грег.

— Така ли? Аз не видях нищо. — Пазачът хвърли поглед към придружителя си, който поклати глава, и после обратно. Посочи с брадичка чувалите: — Какво имате?

— Плячка — каза парката, — която наистина бих искал вече да оставя, моля!

— Разбира се. Добре — каза Грег. Имаше чувството, че главоболието му протяга нокти и дълбае в мозъка му точно зад лявото око. — Прави сте. Вероятно няма нищо.