Илса Бик
Чудовища (108)

107

Люк беше толкова уплашен, че едва успя да спре зад стиснатите си зъби писъка, тръгнал от гърлото му. Импулсът да се обърне и да избяга беше толкова силен, че лъчът на фенерчето потрепери от внезапното му разтърсване.

Вълкът не помръдна. За разлика от момичето, което вдигна предупредително пръст до устните си, а после изви ръка по начина, по който Морфей беше кимнал на Нео^[1] — не като „да започваме“, а по-скоро „ела тук“.

За част от секундата помисли: „О, сигурно се шегуваш“. Беше като вълка от „Червената шапчица“. Да се приближи до странно хлапе, което е точно на подходящата възраст да бъде Чъки? Как не! После размисли, че това момиче: а) се криеше и б) беше с животно, а освен шантавите Чъкита на Фин всички, които той познаваше, бяха от типа, дето първо закусва, а после задава въпроси.

— Хлапе, какво… — гласът на мустакатия пазач се изгуби, когато той се закашля, после изкара нещо от дълбините на гърдите си. Изплю се и изграчи: — Проклети пирони на ковчега! — И по-високо: — Защо се бавиш?

— Ъ… — Люк извлече гласа си чак от ноктите на краката. Момичето клатеше глава. — Има много лед. Ще се кача след малко.

Пазачът измърмори нещо и Люк помисли, че може все пак да слезе долу. Но после видя играта на пламъче, когато старецът запали нова цигара. Обърна се и видя, че момичето вече беше само на една стъпка от него, а вълкът й — или може би беше наистина голямо хъски или нещо такова — стоеше мирно до нея.

— Коя си ти? — прошепна той.

— Колко пазачи? — промърмори тя. След като вече беше по-близо, той реши, че трябва да е на около седемнайсет-осемнайсет години, облечена в смрадливо, пърхащо камуфлажно яке, качулката на което беше пристегната здраво и подчертаваше високи скули, тесен нос и волева челюст. Рязката черта на линията на косата й беше едва видима високо на челото, но той не можеше да познае какъв цвят е косата й. Очите й обаче бяха наситено смарагдовозелени и ярки като на вълка. От дрехите й и от загрубелите ръце — да не споменаваме онзи спрингфийлд, който носеше, и ножовете в кании, пристегнати на всеки крак, той реши, че е била в гората сама от доста време. Приличаше на диво момиче вълк.

— Четирима. Един тук, трима при палатките. — Той направи пауза. — От Рул ли си?

Тя поклати глава.

— Оръжия?

— Узита, а имат и пистолети.

Между очите й се оформи дълбока бръчка.

— Можеш ли да боравиш с оръжие? — Когато той кимна, тя добави: — Накарай пазача да слезе долу!

Беше на върха на езика му да я попита какво ще прави, но после осъзна точно колко тъп беше подобен въпрос. Кимна, после се изправи и извика:

— Хей! Трябва ми малко помощ тук долу. Аз… аз…

— Какво, по дяволите — каза пазачът отегчен, а в тона му изобщо нямаше въпрос. — Какво стана?

Люк вкара нотка на страдание.

— Паднах — каза той, после потопи ръка в ледената вода и разплиска наоколо. — И ботушът ми падна. Не мога да го намеря и…

— О, господи! — Раздразнена въздишка, последвана от тропота на тежки крака. — Дръж се!

— Благодаря! — Люк успя да докара жалка нота. Рискува да надзърне набързо с фенерчето, но момичето и огромният му вълк, куче или каквото там беше, бяха изчезнали. Той се завъртя и насочи лъча на фенерчето към пазача, който си проправяше път надолу настрани като рак. Твърде късно си спомни: „Мамка му! Предполага се, че съм си изгубил ботуша!“. — Хей! — каза, после падна на колене, насочвайки светлината, докато лъчът не се плисна право по лицето на пазача. — Насам!

— Боже, хлапе! — Пазачът присви очи и вдигна две ръце, за да предпази очите си. Нова цигара беше стисната в устата му. — Махни светлината, ще ме…

Люк видя как момичето, което трябва да се беше покачило доста високо, докато се озове над пазача, внезапно се появи като актьор, хванат в светлината на прожектора. Лактите й бяха сгънати и тя мушна бързо. Прикладът на пушката й удари черепа на стареца с едно шумно „туп“. Той изсумтя с кратко „ъх“, цигарата му се стрелна от устата, а оранжевото й око проблясна като комета. Краката на пазача се оплетоха, но той вече беше в безсъзнание, напълно отпуснат, само инерцията му го прекатури с лице напред и той се приплъзна близо до водата.

„Еха!“ За една шеметна секунда Люк можеше само да зяпа как момичето бързо свали оръжието от пазача и му подаде пистолет. Тя се изправи и се изкашля шумно в същия момент, в който върна затвора на узито, и металическото „щрак-щрак“ се изгуби в шума.

— Наистина не искам да рискувам да стрелям — прошепна тя и внезапно трепна. Едната ръка се плъзна към слепоочието й и тя се олюля от внезапен тласък. — Звукът ще… — Тя прекъсна с рязко сумтене.

— Добре ли си? — Той протегна автоматично ръка, но размисли, когато вълкът, очевидно усещайки безпокойството на момичето, изскимтя и побутна с нос бедрото му. Тя изглеждаше така, сякаш някой току-що я беше цапардосал, но изражението й беше зловещо, нещо, което той беше виждал преди. После се сети. Тя изглеждаше малко като Питър, когато Фин му запращаше една от неговите умствени бомби. Люк остави ръката си да се отпусне, внезапно несигурен дали тя няма просто да откачи. Може би беше експеримент на Фин, но беше успяла да избяга.

— Добре съм. — Стегната усмивка умря на път към устата й. Проснат в краката им, падналият пазач изхърка. Тя коленичи и завъртя главата на стареца, докато дишането утихна.

— Коя си ти? Откъде дойде?

— Следвам ви през последните два дни — каза тя. Вълкът й, реши той, беше някакъв мелез, кръстоска между куче и маламут или огромно хъски. — Трябваше да изчакам, докато се махнат. Бък! — Обръщайки се, тя потупа крака си и вълчакът допълзя до нея. — Добре — рече, кимвайки към склона. — Прати колкото можеш тук долу!

— Как да го направя?

Сега вече една истинска усмивка, мимолетна като прелитащ високо облак, докосна устните й.

— Паникьосай се!

 

 

— Помощ! Помощ! — И докато Синди все още смилаше това, Люк последва вика с писък, който изправи космите на ръцете и врата й.

— О! — Сърцето й се качи чак в гърлото. Тя подскочи и хвърли див поглед в посоката, от която бяха дошли писъците на момчето. — Люк? — извика тя. — Люк, какво…

— Какво става? — извика Чад. Той и Джаспър бяха скочили на крака. С извадени оръжия тримата пазачи наскачаха припряно точно когато Люк драсна от сумрака. Очите му бляскаха като фарове.

— Какво има, хлапе? — настоя един от пазачите, когато Люк се препъна. — Къде е…

— При потока. Мисля, че… че получи инфаркт или нещо такова. Просто се хвана за гърдите и… — Лицето на Люк се сгърчи. — Не знам как да му дам първа помощ.

— О, мамка му! Той не диша ли? Мамка му! Добре, хайде, хайде, спри да врещиш и ни заведи, хлапе! — Премятайки оръжието си през рамо, пазачът побутна Люк. — Ще трябва да го носим — каза той на другите, докато те бързаха и говореха вкупом.

— Къде е фенерчето, по дяволите?

— Как така си го изпуснал, хлапе?

— Боже, казах му да спре проклетите цигари, след като му свършиха хапчетата за часовника…

Синди изчака, докато пазачите изчезнаха сред дърветата, после погледна към Чад и Джаспър.

— Люк знае как се дава първа помощ — каза тя тихо. — Том ни научи, помните ли?

— Не е научил мен — каза Джаспър.

— Ти си твърде малък. — Синди видя как Чад вече беше хванал още съскащото канче за кафе в една ръка. — Нещо става долу. Синди, Джаспър! — каза Чад. — Грабнете по няколко камъка от тези, които са около огъня! Да не се изгорите!

— Те имат оръжия! — възрази Синди, докато грабваше един камък с остри ръбове, голям колкото ръката й.

— Може би не за дълго — каза Чад, като премести тялото си и зае отбранителна позиция, така че Синди и Джаспър да останат зад него. — Ако се случи нещо наистина лошо, просто бягайте…

Откъм дърветата дойдоха приглушени викове, едно рязко „какво…“. После едно дълбоко, гърлено ръмжене и едно „туп“ от пистолет, което накара Синди да подскочи.

— О, мамка му! — Чад дишаше тежко. — Не мога да кажа дали…

„Ами ако са животни или Чъкита?“ Синди пое пронизително дъх, но го заглуши с ръка. Още звуци долитаха сега: тропане на скали, странен скимтящ вик, пукане.

— Боже, това беше узи! Може би е по-добре да се махате оттук — каза Чад.

— Оставаме заедно. — Сърцето на Синди трептеше като крилата на малък папагал в клетка. — Няма да те оставя да те изядат.

— Не може да са Чъкита или животни. Люк е още жив… Хей! — Джаспър посочи към мястото, където бяха изчезнали пазачите и момчето. — Вижте!

От дърветата първо се появи един гигантски сиво-бял вълк, голям като варгите от онази битка във втората част на филма „Властелинът на пръстените“, само че не толкова грозен и без озъбена, размахваща меч орка върху него. Неподвижна, Синди ахна и отстъпи назад. „Няма начин да избягам достатъчно бързо.“

— О, човече! Това нещо е огромно! — каза Чад, гласът му трепереше. — Къде…

Две фигури изскочиха след него. Първи беше Люк, отрупан с пушки.

— Люк! — Синди тръгна напред, облекчението пееше във вените й. Беше си го представяла с разкъсано гърло и в кръв, къпеща гърдите му. — Какво е… — Тя спря, когато вторият човек стана видим. Беше по-голямо момиче в странно камуфлажно облекло, с узи в ръце и пушка през рамо.

„Хей, не съм ли я виждала някъде преди?“

— Коя си ти? — попита Синди.

— Името ми е Алекс — каза момичето. — Вие кои сте? Как така сте с Фин?

И четиримата — Синди, Люк, Джаспър и Чад — се спогледаха, преди да се обърнат към момичето. Синди отвори уста, но Люк я изпревари.

— Алекс? — каза той. — Алекс на Том?

Момичето спря насред крачка, учудването се просмукваше по лицето й.

— Вие… вие познавате Том? — Едната ръка се качи на гърлото й. — Виждали сте Том? Видели сте го?

— Разбира се, всички го видяхме — каза Джаспър, а Синди искаше да удуши глупавото хлапе. — Том беше наш приятел. Той ни помогна.

— Беше? — Алекс пребледня. Зелените й очи внезапно станаха бляскави и влажни. — Беше?

— Да. — Люк хвърли на Синди нещастен поглед, преди да се обърне. Тя знаеше точно как се чувстваше той.

— Съжалявам, Алекс — каза момчето безпомощно, — но Том е мъртъв.