Илса Бик
Чудовища (7)

6

— Квик-квик-квик. — Дясната ръка на Ейдън се замъгли пред очите му. Чу се цвилещ звук, а после противен удар, когато жилавата антена за кола се свърза с кървавата каша, която някога беше табан на дясно стъпало. — Квик-квик-квик, прасенце!

— Не ме удряй повече, моля те, недей… А-а-а! — Човекът, Дейл Прайвът, изпищя още веднъж, когато Ейдън шибна левия му крак, а в същото време Мик Джагър крещеше колко му е приятно да се запознаят.

Боже, Грег толкова искаше този хъхрещ стар касетофон просто да умре вече. Той беше получил поредния пристъп на чудовищната мигрена, която блъскаше в главата му с ритъма на Чарли Уотс^[1]. Но Ейдън обичаше Стоунс. Можеше да ги пуска по двайсет и четири часа на ден. Това, че този малък плъх изобщо знаеше нещо за професионалистите в мъченията на други хора, го плашеше до смърт. Целият този кошмар беше също като онзи път, когато Грег беше на шест и по-големият му брат — такъв задник, че Ейдън щеше да го хареса — го заведе в старото мексиканско място, гнила черупка, сгушена в края на еднопосочен селски път. Това, което Грег си спомняше най-ясно, беше как група хилещи се момчета с онези маски, които светеха в мрака, пъхнаха ръката му в нещо лепкаво, студено и джвакащо, което те нарекоха „чудовищни черва“. Бяха просто спагети, но Грег бе толкова ужасен, че се напика.

Още едно живачно блясване, изцвилване и туп! Дейл се наклони силно. Сродните души на Ейдън — Лушън и Сам — се спуснаха да задържат цялата тази каша, разположена върху врата на плевня, на която бяха закрепили колани и въжета, за да не се преобърне от магарето за рязане на дърва и да се разбие на пода. Ейдън харесваше магаретата. Ако или когато се прибягваше до мъчение с вода, трябваше само да пъхнат две дъски под магарето в краката на Дейл. (Ейдън казваше, че всичко е въпрос на ъгъл. Трябва да го нагласиш така или водата няма да залее носа и гърлото на жертвата.) Всеки път щом Дейл подскочеше, вратата подскачаше с него.

— А-А-А, спрете! — плещеше той. — Спрете, спрете, моля, спрете!

— Тогава ни кажи, прасенце! — Езикът на Ейдън се плъзна над долната му устна и над едно лъщящо петно от кръвта на Дейл. Ейдън беше трениран психопат, мършав и с лице на плъх, със скосени сиви очи. Косата му изглеждаше толкова мръсна и лепкава, сякаш я беше дъвкал, за да изсмуче въшките от нея за закуска. Двойна следа от татуирани сълзи се стичаше по тесните му бузи. Когато Ейдън пречупеше поредния затворник, Лушън — факир с игли, пирони и чукове, татуираше на лицето му нова сълза. След още месец Ейдън щеше да плаче само мастило.

— Колко са в лагера ви?

— Казах ви — изхриптя Дейл.

По увисналата кожа на ръцете му Грег съдеше, че мъжът някога е бил доста голям и вероятно силен. Сега беше просто още един дядка с мръсни боксерки, вонящи на урина, мазна пот и прясна кръв. На Грег не му харесваше да гледа редките сиви косми, стърчащи от гърдите на Дейл. Беше все едно да бият собствения му дядо.

Не че нещо от това им беше от някаква проклета полза.

Беше третата седмица на февруари от най-лошата зима в живота му. Попаднал в собствената си клопка, Рул почти беше свършил храната, амунициите и лекарствата. Селото се сриваше в себе си като трескавата огнена буря на болест, която бушува в тялото на домакина си изгаряща и ярка, докато не остави след себе си нищо друго, освен кости. Без достатъчно хора, които да ги защитават, фермите бяха опустошени, останките от стадата им бяха или откраднати, или умрели от глад. След като бяха заклали повечето животни за месо, те бяха останали с двайсет коня и около две дузини кучета. Хората — стари и млади — падаха от болести и глад. С всичките му способности, със странните отвари, задигнати от тайнствени книги за билкови лекарства, с гъбите и с претенциите за познания по магия нямаше и едно проклето нещо, което Кинкейд можеше да направи, за да помогне.

Говореше се, че всичко е започнало със засадата. Началото на края. Денят преди почти шест седмици, когато Питър беше убит в засада, която Съветът каза, че Исус е заложил. Каква беше първата мисъл на Грег, когато чу? Тези хора не знаеха нищо. Крис беше приятел на Грег и добър човек, смел. Такъв номер никога нямаше да мине радара на Крис. Той и Питър бяха екип, бяха близки като братя. Но хората спореха. Крис беше избягал, когато нещата станаха напечени. Значи това беше доказателство, нали? Марко 13:12: „Брат, брата ще предаде на смърт, и баща — чедо“, беше казал Преподобният. По дяволите, Матю толкова хареса това, че се беше заровил в същите лайна — глава десета, стих двайсет и едно. Следващият стих също споменаваше, че деца ще въстанат срещу родителите си и ще ги умъртвят, а добрите трябва да се противопоставят до самия край и дрън-дрън. Грег просто не знаеше какво трябва да значи това. Напоследък му беше трудно да каже кои са добрите или какво мисли момчето в огледалото.

От друга страна, Грег нямаше по-добри идеи. Беше изтощен, прегладнял и ужасен от това, което ситуацията го заставяше да прави, от нуждата да обмисля; и толкова уплашен от чернотата, извираща в гърдите му, че отново е на шест години и едва е осъзнал, че е влязъл слепешката в къща на ужасите. През повечето време той усещаше, че ще избухне в сълзи. Но трябваше да е силен. Тук бяха в голяма беда, въпросът беше на живот и смърт, а нито Питър, нито Крис бяха на разположение, за да му кажат кое е правилно.

Като се вземе предвид как се развиваха нещата, имаше моменти, в които Грег истински се гневеше: „Покажи си лицето в Рул, Крис, и ще ти вкарам куршум в окото!“.

Което само доказваше колко далеч бе стигнал.

— Няма никой друг. — Устата на Дейл се разтегна в отчаяно, ужасно ухилване. — Това е истината.

— О, глупости! — гласът на Сам беше ленив, почти отегчен. Но Грег знаеше. Ако Дейл не изкашляше информацията, тези боксерки щяха да са следващите. После Сам, въоръжен с колекцията си от железария — клещи, резачки за жици и ръчни триони, — щеше да се заеме за работа. Стомахът на Грег направи салто. Защото момчетата от екипа на Ейдън бяха наистина болни малки изроди. След като беше харесал Лушън и Сам като еднакво мислещи братя, сега Ейдън осигуряваше на Рул неговата версия на гангстери — хулигани с предпочитание към кръвта и мъченията и не толкова към графитите. Грег си представяше, че това е била основната причина Питър да даде на Ейдън тази работа. Ето защо Грег нямаше куража да ги спре, въпреки че се предполагаше, че той е този, който командва сега.

„Командвам друг път!“ За около милиарден път той се почуди какво, по дяволите, пуши Йегър. Грег не беше Питър или Крис. Едва беше навършил петнайсет. Беше му достатъчно трудно да бъде себе си, какъвто и да беше.

— Не, не, казвам истината. Бях аз, само аз… А-А-А-А! — изпищя Дейл, когато антената на Ейдън сряза месото чак до кокала. — Исусе, Исусе, Ису…

И точно тогава Грег почувства как земята се движи.