Илса Бик
Чудовища (82)

81

Стрелвайки се по снега, Алекс забърза през гората. Приливът на сила, който бе изпитала по време на престрелката, а после и при бягството им, намаляваше. Вкусът на адреналин по езика й губеше свежестта си. Тя пухтеше, дробовете й се мъчеха от студа и димната мъгла, която се стелеше през дърветата и се сгъстяваше. Хвърли поглед назад и успя да види горящата къща. Покривът пламтеше, гигантски огнен език ближеше небето. „Малко по-наляво, на югоизток, докато се изравня с мястото, където беше коминът.“

Проблемът беше да намери отново това, което търсеше. Първия път беше дошла от различен ъгъл. Тук снегът целият беше накъсан, не само от честите преходи на дивеч, а и от собственото й криволичене. „Да, но всички тези следи може да са за добро. — Спряла за секунда, тя огледа пътеката, по която беше дошла. — Ще им е трудно да решат по кой път съм минала…“

— О, по дяволите! — Тя вдиша. Върху снега отпечатъците й бяха като застинали дупки, поръбени със сиво-черни петна. „Сигурно от последното кълбо огън. Всичката тази пепел.“ Нужно беше само някой да последва пътя с жълтите павета право до онзи стар дъб…

Далечен пронизителен писък. „Пени.“ Онези мъже сигурно се бяха качили на хълма. „Моля те, Питър, не им позволявай да наранят Вълка!“ Тя се стегна и зачака изстрела, който не идваше и не идваше. Което не значеше нищо. Тя се замисли за странните Променени, за Червената буря. Ами ако опитаха същото и върху Вълка? А Питър? Нещо беше много сбъркано в Питър, тя можеше да го подуши…

„Не можеш да се тревожиш за това. Хайде, мисли за друго, за план Б!“ Само че тя нямаше никакъв, а тези почернени със сажди следи щяха да доведат преследвачите й право при нея. Когато я настигнеха, нямаше да може да се бие дълго. Тя се уморяваше бързо. Снегът засмукваше и сграбчваше прасците й. Бедрата й бяха като олово, а тя се бореше не само със снега и чепатите храсталаци, които се закачваха за панталоните и за парката й, а и с дните, в които не беше яла подходяща храна.

„Продължавай, не спирай! — Заоравайки през плетеница тънки клонки, тя чу хрущене и пукане, усети как скубят и дърпат косата й. Отдясно видя да проблясва примка. — Преминавам редица капани. — Един поглед и това също щеше да я издаде. — Ще разберат, че не са ги поставили Променените.“ Можеше дори да даде на мъжа в черно някои идеи. Щеше да е любопитен защо Променените не я бяха изяли. Това щеше да направи Вълка още по-интересен за него — променено момче, което защитава бременно момиче и държи друго, непроменено, за… любимец?

„Не. Приятел.“ Може би в ума на Вълка тя беше дори нещо повече.

Слаб аромат на човешка кожа, конска пот и крака с гъбички се понесе с пушека. Мъже. Тръгнали са. Колко? Не можеше да каже. Промененото момче също беше голям проблем, но носът й още не го беше намерил.

На петнайсет метра видя лек процеп в дърветата и сърцето й подскочи от облекчение. Почти беше стигнала. Няколко секунди по-късно забеляза четири овехтели дъски, заковани за дънера на извисяващ се дъб. Отляво, зад дъба, имаше изкривен като тирбушон червен бор. Не ставаше. Но вдясно растеше четина от малки, недоразвити канадски ели, а точно зад тях се изправяше огромен, раздърпан бял смърч с ниско висящи клони, все още натежали от снега. Тя изгледа смърча, в главата й проблесна заформяща се идея и тя помисли: „Чакай малко!“.

Първоначалният й план беше прост. На девет метра височина, в разклонението на дъба, беше старата къщичка. Дъските се бяха изкривили леко с времето и пропускаха дневна светлина, но платформата беше солидна. Тя смяташе да се качи горе и да гледа да не я застрелят, може би дори да се покачи още по-високо или да пропълзи по някой дълъг як клон, да скочи в снега далеч от дървото и да продължи да бяга, докато те се опитваха да разберат къде е отишла. Сега обаче забеляза този смърч…

При дъба тя хвана с две ръце най-ниската дъска и дръпна. Почерняла от плесен, издутата дъска щеше да се счупи през лятото, но ледът я беше занитил на мястото й. Покатервайки се нагоре, тя откри, че същото се е случило и с втората, и с третата дъска. Може би щеше да им пробута онова, което бе решила, и без това, но една счупена дъска добавяше допълнителен оттенък, който я караше да изглежда лесна плячка — уплашено момиченце, чиито възможности са изчерпани. „И няма значение, че е така.“

Тя скочи на снега, отдръпна се, изгледа дънера, после помисли: „По дяволите!“. Ако не станеше от първия път, нямаше да опитва отново. Свивайки десния си крак, тя обърна хълбок и изрита бързо и силно. Усети удара в подметката на ботуша си. За своя изненада, не си счупи нито стъпалото, нито глезена. Дори не болеше толкова. Дъската се спука шумно там, където бе закована.

„Чудесно!“ Тя извади отцепеното парче от снега и го постави близо до дънера. После падна на снега и размаха ръце и крака. „Така.“ Изтърсвайки снега от косата си, се изправи. Ако тези следи не успееха да убедят преследвачите й, че се е опитала да се покатери в къщичката, но после е паднала в снега, тъй като дъската се е счупила, Алекс не знаеше какво друго би успяло.

„Добре, сега да им покажем паника!“ Тя се хвърли през ненабраздения сняг, атакува гъсталака от ели, счупи клонки и прати дъжд от зеленина по снега. Всеки, който погледнеше, щеше да види, че това беше едно уплашено като зайче момиче, толкова пощуряло, че се беше опитало да избяга право през дърветата, преди да се обърне. Дори идиот би могъл да го разбере.

Загази към клюмналите тежки клони на смърча, гмурна се под арката и през натрупалия сняг се мушна в ароматна пещера. Повечето светлина беше блокирана от провисналите ниско като камбана клони. Въздухът тук беше малко по-топъл, земята беше покрита с мъртви кафяви иглички. Тупвайки по задник, тя свали раницата и я избута далеч назад, близо до дънера. Събу нацапаните си със сажди ботуши, помисли за секунда, а после свали и натъпка и чорапите вътре. Чорапите щяха да предпазят стъпалата й от игличките на смърча и от студа, но щяха да я забавят, а тя усещаше, че ще има само една възможност да го направи. Строи ботушите под един гъст и отрупан със сняг клон и се измъкна от пещерата. Заподскача назад, босите й стъпала вече се оплакваха на висок глас от студа. Хвърли поглед през пролуката между клоните и снега. Върховете на ботушите й едва се виждаха.

Добре, това трябваше да свърши работа. Ако имаше късмет, за преследвачите й щеше да изглежда, че първо е опитала къщичката на дървото, паникьосала се е, когато дъската се е счупила, а после се е опитала да избяга през канадските ели, след което се е отказала и се е промъкнала под смърча, където се е скрила като щраус.

Гмурна се обратно в пещерата си, измъкна мърлявата си, но все още предимно бяла парка, обви я около главата си, успокои се и приклекна. Прасците й скоро щяха да се оплачат. Това можеше да е облекчение, след като стъпалата й наистина й натякваха, а палците й викаха от студ. Но за нея болката беше нещо добро. Държеше я нащрек. При бегъл поглед парката й трябваше да прилича на натрупан сняг. Ботушите бяха това, което тя искаше да бъде видяно. А какво щеше да стане по-нататък… тя не беше работила по въпроса. Сигналният пистолет беше твърде шумен. Тантото? Дълго острие, по-добро пресягане, но каква полза от нож в престрелка?

Пукането на счупена клонка накара сърцето й да прескочи удар. Отляво човешката миризма беше много по-силна и…

„О, не, не, не!“ Космите по врата й настръхнаха от смрадта, която се носеше отдясно. Тя беше много по-далечна, но нотката на химиотерапия, на цисплатин, увит в гнило, беше непогрешима.

„Променен, вероятно онова момче. Идват към мен от двете страни.“

Тя навлажни устни. Не можеше да се измъкне от това. Но ако успееше да намери оръжие, да им се опъне… „Не мога да ги оставя да ме хванат. — Използвайки пръстите си, тя разхлаби парката, докато не се получи малка цепнатина светлина. — Ще ме превърнат в Питър.“ Или по-лошо. Ако Червената буря беше показателна, мъжът в черно щеше да усети, че тя е различна, а после просто нямаше кой да каже какво ще се случи. С нейния късмет той щеше да отвори черепа й и да се опита да разбере как е устроено чудовището. Ако беше наистина добър и знаеше какво прави, това нямаше и да я убие. Мозъкът не изпитва болка. Веднъж преминала черепа и твърдата мозъчна обвивка, Червената буря можеше да полети и да сондира всяко кътче, всеки процеп чак до чудовището.

Тупване, скърцане на сняг отляво. Ботуши. Голям мъж. Спици мъгливо късно следобедно слънце пробиха плътния дървесен балдахин. През тясната цепка тя видя бял сняг, преграда от ели и високия дъб зад тях. Още едно тупване…

После мъжът премина през лъча от светлина. Бяло-сивият му гащеризон беше украсен. Странно триизмерно яке с ивици плат, направени да изглеждат като пърхащи листа. Когато застана абсолютно неподвижен, тя почти го изгуби сред дърветата. Светлина примигна от пушката му с мерник. Главата му се наведе, за да проучи следата й. Когато той вдигна глава нагоре, тя видя, че отправя дълъг поглед към дъба.

„Давай, давай! Провери!“ Тя задуши един стон на разочарование, когато мъжът, който не беше глупак, изчезна зад близкия бор. Той свали пушката от рамо, прицели се и стреля бързо. Рикошетът избръмча като стършел. Отнякъде дойде стреснат грак на гарван. Секунда по-късно ушите й щръкнаха към странна серия от щракания като от цикада.

„Радио. — Тя разпозна звука от дните си в Рул. — Някой е чул стрелбата, иска да знае какво става.“ Вероятно Червената буря. Имаше пауза, а после серия от „пук-пук-пук“, докато ловецът пращаше собствения си код. „Мислел, е, че съм горе в дървото.“ Но тя не беше отвърнала на огъня, не беше изпищяла, нито умряла. Тогава какво чакаше той?

Внезапно изскочил от прикритието си, ловецът притича диво на зигзаг към дъба. Бързо за старец. Ако тя беше там горе, щеше да й е трудно да го улучи. Притиснат до дънера, той стреля право нагоре, презареди, стреля отново и отново, и отново: „бам-бам-бам-бам“. Вероятно в къщата на дървото вече имаше големи дупки и много светлина. Достатъчно, за да му покаже, че там няма никой.

Още пукане на радио. Още отговори от ловеца. Вероятно нещо като: „Разбрано, да, добре“.

„Добре, а сега, моля те! — Алекс загриза бузата си. — Погледни надолу! Виж счупената дъска!“

Ловецът закачи радиото на хълбока си, отстъпи от дървото и наклони глава назад, докато очите му се катереха нагоре, търсейки човек, свит в по-високите клони. После, най-накрая, спусна поглед към снега. Преувеличената му, почти замаяна закъсняла реакция, а след това и бавното проточване на врата, когато очите му проследиха хаотичното й движение, накараха топка истерия да изскочи към устните й. Тя бързо замря, когато той дръпна затвора, зареди нов патрон и тръгна към нея, фалшивите листа на шантавия му триизмерен камуфлаж пърхаха.

Тя знаеше, че гледа към ботушите й, което беше добре. Знаеше също така, че нещо друго не беше толкова добре. Това беше пушка с шест изстрела, а той беше използвал пет. Тогава й проблесна, че не може да си позволи той да стреля дори още веднъж. Всеки път щом пушката пукнеше, радиото щракаше.

Внезапно отляво дойде нова миризма, но тази й беше позната. „Не, не! — Внезапен ужас прободе стомаха й. Трябваше да помисли за това. Все пак това се беше случило в Рул още първата нощ. — Махай се! Не го прави! Стой настрана! Стой…“

— Хайде, излез! — Сега, когато ловецът беше близо, тя можеше да види единствено крака в здрави зимни ботуши с дебели подметки. На три метра, не повече. — Знам, че си там.

„Да изиграем пиесата, преди да започне да стреля!“

— Ранена съм — тя изтъни глас до висок, тих, треперлив хленч. Всъщност помогна и това, че беше наистина уплашена. — Паднах… когато се о-опитах…

— Излез! — тонът му беше твърд. — Не остана къде да бягаш.

— Ти и-имаш п-пушка — каза тя. — Не с-стреляй по мен!

— Ще го направя, ако не излезеш.

Може би този човек мразеше да е дядо.

— Щяха да ме изядат. Не им позволявай да ме хванат!

— Никой няма да те нарани — каза той. Това по-нежно ли беше? Не можеше да каже. Ботушите му се преместиха малко, после тя видя единият да се тътри напред, когато той приклекна. Това беше лошо. Още малко по-ниско и щеше да разбере, че ботушите бяха празни. — Излез…

Миризмата, която беше разпознала, внезапно разцъфна пиперлива и люта. „Не, не, не! Той ще те застреля! — Стомахът й се обърна. — Стой назад!“

Но вълчакът не остана назад. Нападна, защото тя беше в беда, той беше отчасти куче, а кучетата бяха направили това за нея преди, в онази първа ужасна нощ в Рул.

Тя видя как ловецът се извърна бързо.

— Исусе…

— Не, насам! — Блъскайки парката настрани, тя изскочи от пещерата си. — Тук!