Илса Бик
Чудовища (8)

7

Когато едната стена на тунела се пропука и скалата поддаде, Алекс изкрещя. Дясното й рамо беше огнено кълбо червена течна болка, сухожилията и мускулите бяха обтегнати до такава степен, че тя си представяше как кожата й ще се сцепи и ръката просто ще изскочи от гнездото си. Стискайки ръката на Вълк в смъртоносна хватка, тя можеше да почувства как мускулите му трептят от усилието. Имаше видения как въжето, за което се държеше Вълка, се протрива, как се разнищва, къса се и двамата биват пометени от стихията. Нямаше представа дали Променените горе се опитваха да ги издърпат. Вероятно не можеха заради течението. Тя едва се държеше, а болката се увеличаваше, рамото й се опитваше да се откъсне. Поне тегленето да беше спряло!

„Освен ако не го направи. — Водата беше спаднала до под коленете й, но не повече. — Сигурно се пълни почти толкова бързо от другаде.“ Въжето се люшна наляво и остана там, изопнато от гибелното течение на водата, тежестта им закована в края на гигантско махало. Ако въжето се скъсаше или Вълка не можеше да удържи…

„Трябва да се пусна. — Откачена мисъл, но при тези обстоятелства имаше цялата проста сигурност на неопровержима логика. — Твърде тежка съм за него. Ще умрем и двамата.“

Друсване. Тя почувства трептенето по ръката си чак до зъбите. Видя как главата на Вълка горе рязко се дръпна, а после левият му крак се плъзна по скалната стена. Още едно друсване и вече можеше да види доста ясно, че грубият хамут се стяга, когато той успя да направи още една полукрачка, забивайки десния си ботуш в ръба на стърчаща скала, за която тя можеше да се закълне, че бе поне на десет сантиметра над него само преди секунда. Погледна към краката си. Дали си въобразяваше, или водата беше спаднала съвсем мъничко? „Опитват се да го издърпат.“ Дали можеше да помръдне краката си? Да измъкне един навън? Всичко би помогнало. „Хайде, хайде!“ Бедрата й се стегнаха, борейки се с хватката на всичката тази вода. Сякаш усетил какво се кани да прави тя, Вълка затегна захвата си около китката й и дръпна, опитвайки се да я измъкне поне малко по-високо…

Земята внезапно се надигна. Можеше да усети налягането й. В следващия момент се чу пукване, а после БУМ — като гръмотевица. Отломки се пръснаха по скалите вдясно от нея, нащърбените пластове внезапно се наклониха. Някой изкрещя и едно момче с ръце и крака, разтворени като звезда, профуча във внезапно изсипалата се градушка от камъни. То падна във водата на няма и шест метра от нея, но тя не чу плясъка през целия този тътен. Момчето изплува на повърхността и една ръка се посегна да сграбчи въздуха. Челюстите му бяха откачени, може би за да извика, но какъвто и звук да беше излязъл, се изгуби, когато рукналата вода заля гърлото му. Ръката се стегна в агонизиращ юмрук. Изпъкналите му очи се завъртяха до бяло. Момент по-късно момчето бе дръпнато рязко надолу и надалеч.

Последва внезапен наклон. Напрежението в крещящото й рамо се облекчи мъничко и тя помисли: „О, по дяволите!“. Погледна отново нагоре и ахна. Лицето на Вълка беше кървава маска. „Сигурно е бил ударен от камък.“ Видя го как замаяно разклати глава и едва не се подхлъзна. Ръцете му вече потръпваха неконтролируемо, мускулите му приближаваха точката си на пречупване.

„Той ще се изпусне.“ Вместо паниката, която очакваше, осъзнаването й донесе уверено спокойствие. Чудовище или не, той си рискуваше главата, за да я спаси. Математиката беше проста, уравнението — чисто. Ако искаше да живее, имаше наистина само един начин.

„Помогни му! Направи нещо!“

Непоколебимо тя вложи всичко в това да измъкне ботушите си от водата. Коленете й се свиха, тя почувства спазъма и трептенето на бедрата си и стъпалата й се надигнаха. Не много. Малко, но достатъчно.

„Да!“

— Хайде, хайде! — припяваше тя. Стиснала зъби, усети как коремът й се стяга, а мускулите на врата й се опъват от усилието. Не оценяваш колко плътна, колко могъща е водата, докато не ти се наложи да се бориш с нея. Алекс имаше чувството, че гигантски ръце държат всяка от натежалите й пети, но или тя печелеше, или нивото на водата спадаше. Все едно. „Хайде, хайде…“

Двата ботуша изскочиха на свобода толкова бързо, че пламтящите й бедра се опитаха да се отпуснат и пратиха краката й като бутала надолу. Пъшкайки, наясно, че истински се люшка и е свободна от водата, тя се стегна точно навреме. За момент просто се клатеше, ръката й се измъкваше от раменната става в хватката на Вълка, а водата бушуваше само на сантиметри отдолу, готова да я сграбчи отново и да я завлече завинаги.

Тогава Вълка се напрегна, пръстите му я стискаха толкова силно, че тя имаше чувството, че костите на китката й ще бъдат стрити на прах. Залюля се няколко градуса напред-назад — първо само няколко сантиметра, после малко повече, докато се опитваше да стигне по-близо до скалната стена, за да може да се хване. Дъгата на люшкането й се удължи. Тялото й беше като просмукано йо-йо, висящо на много къс конец. Към трептящата стена, после обратно, после по-близо. Първоначално зъберите бяха на три метра, после само на метър, но все още твърде далеч, за да смее дори решителен и много отчаян човек да се надява. Полетя обратно и още веднъж…

„Сега! — изпищя мозъкът й. — Направи го сега, направи го сега, направи го сега, направи го сега!“

Лявата й ръка успя да се хване. Скалата сдъвка пръстите й. Тя заби нокти диво, но тогава физиката, тази кучка, пое нещата. Инерцията от залюляването се обърна и я отнесе.

— Мамка му! Мамка му! Боже… — Накланяне и думите пресъхнаха на езика й, когато пръстите на Вълка се изплъзнаха, мускулите му потръпнаха и тази алчна вода се приближи. Толкова близо! „Не, не, не се изпускай, Вълк! Не се изпускай сега, само още няколко секунди!“ Тя се понесе назад и можеше да усети от неистовото усукване на пръстите му, хлъзгави от кръв, вода и пот, че той няма да може да удържи още един опит. Това беше. Тя усети вятъра, профучал през косата й, лъхнал край ушите й. Каменната стена внезапно се изправи, но тя беше избрала мястото си — на десет часа имаше лека извивка от сянка, обърната усмивка от камък. В последната секунда, точно преди да блъсне стената, ръката й се стрелна, пръстите й се вкопчиха. Тя сграбчи каменната устна и усети ръба на скалния прорез под кокалчетата си…

Вълк сигурно беше доловил момента, в който тя се хвана, защото лакътят му внезапно се изви и той се наведе, променяйки тежестта си, като се опитваше да не я пусне или да я издърпа. Всеки, който гледаше, щеше да се закълне, че тя и Вълка се бяха вкопчили в странна разновидност на канадска борба. И все пак в този момент на скалата те бяха едно цяло — екип, отдаден на една цел. Притискайки колене срещу острия камък, Алекс се прилепи към стената с двата крака и с лявата си ръка като трикрака муха.

— Накарай ги да ни издърпат, Вълк! — изграчи тя. Не знаеше дали той разбира говор, пък и не й пукаше. Земята стенеше, изтощавайки се бързо в един припадък, който все още можеше да смъкне всички тях долу, и тя знаеше, че изобщо не са близо до спасението все още. — Побързай!