Илса Бик
Чудовища (2)

1

Алекс падаше бързо в мрака сред градушка от натрошено дърво и душ от камъни, докато срутващата се мина проглушаваше ушите й, а водата бушуваше към входа на тунела й за бягство. Тя можеше да подуши края, който бързаше да я срещне. Водата беше толкова ледена, с мирис на сняг и стомана, смесени с някакво странно съскане на развалени яйца. Високо горе, много далеч, тя видя как звездите угаснаха. Изходът, където Том беше стоял само преди минути, сега гъмжеше от лепкави мазни сенки, докато земята се нагъваше и се сриваше в себе си.

Тя беше учила физика. Терминалната скорост беше… Е, не я наричаха терминална току-така. Падни достатъчно отвисоко и дори да си мравка, ще се разбиеш. Внезапното спиране след спускане от определена височина дори във вода би било като удряне на кола в тухлена стена. Със сигурност колата се смачква, а всичко останало — пътници, седалки и всичко подвижно — има собствена инерция. Хората биха се ударили един в друг или в седалките и предното стъкло, а освен това мозъкът, сърцето и дробовете им биха се размазали в костите. Така че, ако паднеше достатъчно отвисоко върху каквото и да било, ударът просто би я натрошил, би я унищожил.

Тя мислеше, че крещи, но не можеше да се чуе през обединения грохот на падащи скали и пенеща се вода. Нещо твърдо удари главата й отзад, не камък, а узито на Леопарда, все още овесено на рамото й, каишът прерязваше дясната й подмишница. Глокът на Леопарда бе първото, което се вкопа в кръста й. За първи път в живота си тя си пожела всички глокове да имат предпазител. Не мислеше, че оръжието може да стреля и да пробие дупка в гръбнака или в задника й, но и за това сигурно имаше първи път, както и за края на света и за възможността да падаш към смъртта си. От друга страна, един хубав бърз смъртоносен куршум…

И тогава внезапно се случи. В последната секунда тя затвори уста, задържа дъха си, помисли дали не може да се спаси заради… Е, заради нещо. Заради някого. Заради Том, може би. Не, не може би — определено заради него. Тя не искаше Том да си тръгне, но не можеше да го остави да умре на това място, не и заради нея. Беше последното добро, което можеше да стори. Толкова отчаяно искаше той да живее, че чак я болеше…

После нямаше вече секунди. Нямаше повече мисли или спомени. Нямаше желания или мечти, или съжаления. Нищо. Край на реда.

Тя се удари.