Илса Бик
Чудовища (18)

17

— Ъ… — Крис не знаеше дали иска да попита какво или защо, а и нямаше значение. Очите му се плъзнаха като смазани лагери в орбитите си. Ако можеше само да се задържи… „Тъмно, толкова тъмно — като гърдите ми… не е правилно.“ — Ха… ъ — измърмори той. Дали го беше оставила? Беше ли си отишла? Защо беше толкова тъмно? — Какво…

Но каквото и да искаше да каже, просто замръзна на езика му, когато осъзна, че е тъмно, защото беше напълно сляп.

„Не виждам… — Унасяше се, светът се разлагаше, умът му, този плаващ балон, се отнасяше във въздуха, който беше твърде рядък. — Не мога да дишам, не мога…“

— Хана. — Той почувства внезапен порив на сила, породен от паника. — Хана, с-сляп…

— Знам, съжалявам! — гласът и беше прозрачен и крехък като сапунен мехур. — Отпусни се, Крис! Престани да се бориш! Отпусни се!

— Н-не! — Студът беше като ботуш върху гърба му, юмрук върху гърдите му и ръка, застлана върху очите му. „Не виждам, не мога да мръдна, не…“ — Ъ… защо…

— Ш-ш-шт! — каза тя. — Съжалявам, Крис, но нищо не можем да направим за теб. Твърде лошо си ранен. Така е по-добре. Довери ми се! Ще стане по-лесно, ако спреш да се бориш.

Ами ако той искаше да се бори? „Не искам да умра, не съм готов, не съм…“

— Не-е-е — изстена той. — Недей!

— Ш-ш-шт! — отново каза тя, но гласът й вече не беше повече от тресчица, избледняващ сърп от звук. — Не се бори, Крис! Приеми го и се отпусни! Ще остана с теб до края. Няма да си сам.

„Не! — Но не можеше да го спре. Умът му се отнасяше все по-високо и по-високо, границите на света му се затваряха като ирис. — Не! Не се отпускай, Крис… не… се… отп…“