Илса Бик
Чудовища (16)

15

„Ели?“ Топлият цвят на облекчението внезапно се сбръчка в корема му. Той си спомни спора. Алекс го умоляваше да търсят малкото момиче. Не можеше да има толкова много Елита в този район. „На същата възраст е. Това трябва да е тя.“

— Крис, добре ли си? — Гънка на тревога набръчка мястото над носа на Ели. — Гади ли ти се? Повече ли боли?

— Аз… — Езикът му се сви. С нов ужас той помисли: „Не мога да й кажа. Не трябва“. Можеше да го оставят тук да умре. Можеше да го убият. — Д-да… б-боли — успя да каже той и не беше лъжа.

— Ели — беше Хана, — той…

— Мисля, че е по-добре да дойдеш тук. Той не изглежда много добре. — Измъквайки се странично, Ели бутна един накъдрен край на спасителното одеяло. Спица от светлина проби мрака. Крис можеше ясно да види как вратата го беше забила около стъпка в снега, преди да се закрепи здраво. Имаше и много по-добра видимост към кръвта.

„Не! — Пресен спазъм на ужас усука гърдите му. Когато издиша, дъхът му раздвижи малки червени вълнички. — Това е твърде много, изгубил съм твърде много…“

Отвъд границите на затвора му от сняг, шипове и кръв той чу поздравителното пухтене на куче и тогава Ели каза:

— Какво? — Пауза и мърморене от страна на по-голямото момиче. — Да — каза Ели, — има много и усещам, че още тече. Не се разпространява, но… — Очевидно някой там разбра, че може да не е много добре за него да ги чува, защото спасителното одеяло се спусна на мястото си, отрязвайки светлината.

„Говорят за кръвта. — Той преглътна един писък. — Не се разпространява, защото се топи в снега под мен.“

Миг по-късно той чу шумолене, видя мракът да се свлича назад и една длан в ръкавица се появи, последвана от ръка, рамо и накрая от момиче, което се плъзгаше по гръб през улея.

— Здравей! — спирайки близо до езерото кръв, в което той лежеше, тя махна дебела кестенява плитка от рамото си и се дръпна настрана, за да се обърне към него. — Аз съм Хан… — Тя замръзна, израз на неверие се разстла по лицето й. — Боже мой! — гласът й беше тънък и шокиран. Тя вдигна облечена в ръкавица ръка към устата си, сякаш да спре това, което щеше да излезе оттам. — Саймън?