Илса Бик
Чудовища (38)

37

— Освен ако нямаш по-добра идея, най-вероятно е достатъчно да го държим заключен. Имам предвид, той не е призрак или зомби, нито пък Лазар. — Джейдън прокара ръка през светлокестенявата си рошава коса. — Кучетата го провериха, знаем, че не се променя. Трябва да си поемеш дъх, Хана. Това, че хлапето е живо, не е чудо, нито Ели е супергерой.

— Тя е влачила момче, два пъти по-тежко от самата нея. — Хана сръбна от анасоновия чай, превъртя горещата напитка около езика си, наслаждавайки се на аромата на сладко женско биле. Фактът, че напитката беше все още гореща, почти половин час след като беше сварена, бе почти толкова чудесен. Екипирана със собствена печка на дърва, тази спалня на втория етаж беше приятно топла и просторна, с обособено пространство за сядане. Беше също единствената стая, която можеше да се заключва отвън — нещо необичайно за амишки дом. Понякога Хана се чудеше дали предишните собственици са били принудени да държат побъркан роднина под ключ, както господин Рочестър беше крил лудата Берта^[1].

„Само ако можем да удържим Ели да не лагерува в коридора.“ Малкото момиче не желаеше да изпусне Крис от поглед и беше спорило да се премести в стаята за болни. Слава на бога, Илай беше казал: „Ели, той не е домашен любимец“.

— Познаваш къщата на смъртта — каза Хана. — Няма начин тя да е домъкнала Крис до рампата, още по-малко да го е вдигнала върху седлото. Няма нужната сила.

— Което не го прави чудо. В критични моменти повече адреналин означава увеличен кръвен поток към мускулите и оттам — повече сила. Познаваш научните аргументи толкова добре, колкото и аз.

— Така е, но науката не обяснява всичко. Ами гарваните? Гарвани и врани, и врабчета: това са психопомпи^[2]. — Тя беше довлякла някои книги от колекцията си долу и сега почука с пръст върху текста от един семинар за втори курс в „Енциклопедия за митове, магия и мистицизъм“. — Водачи, които помагат на душата да премине в задгробния живот.

— И носят душа на новородените — сви рамене Джейдън. — Четох същия пасаж. Ангелите изпълняват същата функция. Казваш, че гарваните са върнали душата на това хлапе?

„Или са били привлечени да я отнемат.“ Тя се взря в чашата си.

— Не знам какво имам предвид. Просто има толкова много въпроси, на които нямам отговори.

— Което, повтарям, не превръща случая в чудо. — Джейдън я изгледа подозрително. — Знам, че ти и Исак правите амулетите и магиите, но нали не вярваш в това? Та ти си ходила в колеж.

О, тя можеше да му разкаже няколко истории. Амишките пау-уау^[3] и народната магия бледнееха в сравнение със странните ритуали, изпълнявани от някои деца в училище, които бяха решили, че са уикани^[4].

— Но всяка симпатична магия^[5] е основана на някои факти. Умът е склонен да търси загадъчното, така че…

— Това, че имаме вродено желание да вярваме, че нещо е истинско, не значи, че то наистина е такова.

Тя можеше лесно да посочи, че трябва да има някакво еволюционно предимство на вярата или на преживяванията извън тялото. Стабилната наука беше език, който Джейдън щеше да разбере. Той не се противеше на Исак и Хана за магическите знаци, за торбичките и амулетите, защото не виждаше как биха могли да навредят. Освен това тя беше ботаник, а също така беше и чирак на Исак с достатъчно познания по физиология и биология, за да разбира кои народни лекове може наистина да помагат.

— Добре тогава. Не е магия — каза тя. — Ти имаш ли теория?

— Имам идеи. Мисля, че случилото се с него — Джейдън посочи с глава към леглото и момчето под купчината завивки — е плод на комбинация от щастлива случайност и много добър късмет. Има логично обяснение защо е оцелял. Просто не знаем какво е. Но това не значи, че няма научнообоснована причина. Все едно да кажеш за гръмотевицата, че е чукът на Тор^[6]. Много по-голям проблем е какво ще правим, когато се събуди.

— Ако го направи. — Докато цветът на Крис се беше подобрил през последния час и руменината се връщаше в ноктите и венците му, очите му не показваха признаци на събуждане. Ако беше заспал. Тя наистина не знаеше. В тишината грубите му, накъсани вдишвания бяха много шумни, но нормални, ако сънуваше. Неравните пъшкания, които Ели беше чула, може изобщо да не са били дишане, не и в техническия смисъл на поемане на въздух. Беше нормално за хора на ръба на смъртта и за тези, които се олюляваха на ръба на дълбока кома, да дишат тежко.

„Само че аз вече го видях. Видях и чух как това момче умира, а сега се връща към живота?“

— Ако? — Джейдън се намръщи. — Струва ми се, че каза, че той сънува?

— Така мисля, но той е в това състояние от часове. Ели каза, че в къщата на смъртта е бил във фаза „бързо движение на очите“. — От нейния преглед стана ясно, че Крис не беше изпаднал в кома или в някоя друга форма на безсъзнание, описана в книгите, които бяха на нейно разположение. Във всеки един аспект той беше изпаднал в дълбокия сън на сънуващите мъртви — състояние, от което не можеше и нямаше да бъде изваден. Бог знае, че тя беше опитала: освети с фенерчето си очите му, бодна го с игла, крещя, пръсна ледена вода в ушите му. Нищо. — Тя не би трябвало да трае толкова дълго.

— Но ти каза, че има хора, които получават епизоди от типа „бързо движение на очите“ през цялото време.

— Тези, които страдат от нарколепсия, да. Това е най-близкото съвпадение. — Тя постави ръка върху най-горната книга от купчината: „Стандартно ръководство по клинична неврология“, десето издание. Солидността на релефните букви под дланта й беше успокоителна. — Това не е заболяване, не е истинска болест на съня. Нарколепсията е разстройство като диабета, при което хората са завладени от нужда да спят.

— Но ти каза, че страдащите от нарколепсия имат наистина живи халюцинации.

— Полусънни, да. Те не са истински сънища. — Тя защипа частица въздух между двата си пръста. — Случват се в много тесни интервали между съня и будното състояние.

— Откъде знаеш, че той не е надрусан? Не са ли точно затова гъбите? — Джейдън посочи с пръст един ръчно подвързан кожен дневник. — Не да убият, а да ти помогнат да сънуваш?

— Според оригиналната рецепта. Енциклопедията казва, че индианците от племето Оджибуе са пили отварата, за да помогне на душата да намери своя път към Земята на духовете.

— Чрез видения, нали? И чрез странни сънища? Все едно да вземаш опиати?

— Да, в малки дози. А по-големите убиват — каза Хана вече малко нетърпелива. Какво правеше формула, която използваше халюциногенни гъби, в стар ръчно написан дневник с амишки заклинания и пау-уау магии тя нямаше представа. Нито пък Исак. И двамата бяха предположили, че първите амишки заселници са приели някои местни обичаи. Но защо тази отвара от точно тази гъба? Докато старите обичаи включваха достатъчно количество чародейства и бяла магия, а повечето практикуващи бяха пенсилвански датчани, по правило амишите не си падаха по възторжени преживявания. Ако беше отново в „Хоугтаун“, тя можеше да се консултира с университетската библиотека, с базата данни на научния факултет и може би щеше да разбере причините, но… Тя изблъска идеята раздразнено. Желанията нямаше да я доведат доникъде. — Знам всичко това, Джейдън, но не е ли по-належащ въпросът защо Крис не е мъртъв? — „И какво го е върнало?“

— Това е лесно. Дозата зависи от теглото, а ти е трябвало да налучкваш. Той вече е бил толкова слаб, че бързо се е отнесъл, и ти си решила, че си му дала достатъчно.

Тя вече беше мислила за същото.

— Приемам това. Но помисли, Джейдън! Наистина е студено. Защо тъканите му не са замръзнали? Или, да кажем, че по някакво чудо вътрешната му температура не е паднала достатъчно. През цялото това време пръстите на ръцете и краката, носът и ушите му са били изложени на студа. Но той няма измръзвания. Раните му са наполовина зараснали. Как е станало това? — Тя не си направи труда да спомене лошо разкъсания черен дроб, който сам по себе си трябваше да е смъртна присъда. Той и колабиралите му бели дробове бяха основната причина тя да го отрови. Да го остави да се плъзне в съня беше последна милост.

„Изглежда, и за това си сгрешила.“ Което изкара наяве неудобните въпроси за другите деца, на които беше дала отровата. „Но ти нямаше друг избор. Те се променяха. Кучетата ти казаха. След като това стане, вече няма връщане назад.“ Доколкото знаеха. Като се имаше предвид ограниченото меню на човекоядците, за колко време можеше да се запази жив някой, за да се разбере?

— В енциклопедията не пише ли също, че според старата рецепта на ведите, ако се добави мед, това те прави безсмъртен? — Когато тя го погледна, Джейдън сви рамене. — Виж, трябва просто да продължиш напред. Аз приемам, че има научно обяснение за всичко това. Но никога няма да разберем какво е то без подробен химичен анализ и няколко дузини експерименти.

— Значи приемаме това съживяване на доверие? — Тя не можа да устои. Да се придържаш към науката, когато правиш нещо подобно, беше като другото лице на бога.

— Ха-ха! Да изградим хипотеза, става ли? Явно по някаква причина метаболизмът му се е забавил. Има прецеденти в природата. Много видове риби и насекоми могат да живеят доста добре и при много ниски температури. Те произвеждат глицерол, който понижава точката на замръзване на кръвта им. И преди да ми кажеш, че той не е муха или риба, ще ти напомня, че човешкото тяло също произвежда глицерол като вторичен продукт от метаболизма на мазнините. Ами ако точно тази гъба стимулира производството му? Тогава Крис би бил предпазен от измръзване. Тялото му се е охладило, но вътрешната му температура и състоянието на мозъка му не са довели до смърт. — Той посочи неврологичния текст. — Тук пише, че вкарват в кома пациенти върху охладителни одеяла и използват лекарства, за да понижат телесната им температура.

— За да предпазят мозъка — каза тя, — знам. Но все пак остават много други ако.

— Все пак това обяснение е по-лесно за приемане, отколкото идеята за чудо. Има и нещо друго, което не взимаме предвид. Може би той просто, сещаш се, е различен. — Джейдън потупа слепоочието си. — Нещо в мозъка му го е предпазило от отровата и я е превърнало в нещо друго. Имам предвид, помисли за нас! Трябваше да сме човекоядци, но не сме. Можеш да кажеш, че е чудо, но се обзалагам, че ако имаше учени, накрая щяха да разберат защо все още сме добре.

— Ако останем така. Все още е възможно някои от по-малките деца като Илай, Ели и Конър да се променят. Всички можем.

— Добре, да. Не съм във възторг от идеята да се събудя някоя сутрин с копнеж за бургер с човешко, но не мога да живея в очакване това да стане. Знаеш ли, мисля, че знам какво наистина те тормози? — Джейдън се протегна през масата и докосна нерешително лявата й ръка. — Уплашена си, защото смяташ, че си направила грешка.

— Очевидно е, че съм направила грешка, а аз не обичам грешките. Когато греша, умират хора. — Тя обърна поглед към пръстите му, които бяха дълги, но вече загрубели и покрити с мазоли вследствие на дългите часове упражнения с брадвата и от юздите на конете. — А аз не дадох избор на Крис.

— Той нямаше да вземе лекарството. Знаеш го — каза той нежно. — Освен това откъде знаеш, че не сме го спасили? Ами ако отварата е била точно това, което му е било нужно? Помисли за това! Може да е нещо наистина голямо. — Ръката му се отпусна върху нейната. — Може да ни помогне в бъдеще.

Тя трябваше да бъде внимателна. Бяха добър отбор. Това, че Джейдън искаше нещо повече, не значеше, че тя трябва да го окуражава — особено сега с появата на това странно момче, чието лице съживи куп други спомени, повечето от които много лоши.

— Ако сме разбрали какво е станало. Това не е експеримент, който мога да направя отново, освен ако… — „Освен ако някой от нас не бъде ранен толкова зле, че би умрял така или иначе.“ След още един момент тя освободи ръката си и прикри движението си, като взе чашата. — Ами момичето? Това, което Ели е видяла?

— Не знам — каза Джейдън. Тонът му се вкамени внезапно като лицето му. — Утре ще взема Конър и ще доведем Исак да погледне това хлапе. Докато съм там, мога да проверя другите, да видя дали някой не се е променил и измъкнал, преди да могат да… знаеш, да се справят с него. Просто се радвам, че момичето е било само. Не съм сигурен, че Ели щеше да успее да се измъкне, ако имаше и други.

— Но какво е правило онова момиче там? Бяхме толкова внимателни. Насред нищото сме. Зимата няма да свърши още месец или два. Няма причина никое хлапе да се мотае там, където изобщо не е имало деца. И е била навън през деня. Джейдън, ами ако се адаптират или отново се променят? — Бог знаеше, че вече имаха достатъчно проблеми и без да трябва да се тревожат, че човекоядците ще превземат и дните им.

— Не знам, Хана. Ако е така, не можем да направим много по въпроса. Нека го отбележим като поредната свръхестествена мистерия, а? — Той се отблъсна от масата и й се усмихна. — Или Божие чудо? Какво ще кажеш за това?

— Недей! — Очите й се извъртяха към книгите. — Не ми се ядосвай!

— Да се ядосвам ли? О, Хана! — Имаше кратка тишина, а после тежките стъпки на ботушите му, докато той се отправяше към вратата. — Иска ми се да можех, защото тогава щеше да е много по-лесно.