Илса Бик
Чудовища (110)

109

През последните няколко минути онова „давай-давай, върви-върви-върви“ беше нахлуло здраво, изкарвайки въздуха от дробовете на Алекс. От дълбоката си пещера чудовището се движеше по начина, по който червей се вмъква под кожата на презрял плод.

„Свършва ми времето.“ Леля й винаги беше казвала, че времето лекува. Но времето й беше донесло само още хора, за които да се грижи и които да загуби. Риданието, което беше преглътнала, се опитваше да изпълзи през гърлото й. Искаше й се единствено да вие, да счупи нещо. Може би да застреля някого. „Спри, Алекс! Ти не си по-различна от тези деца. Концентрирай се! Остават още Вълка и Питър. Крис също може да е в Рул. Трябва да им помогнеш. Том не би искал да те види такава. Бъди силна за него!“

— Вземи това! — Навеждайки се от седлото, Алекс подаде спрингфийлда на Люк. Без калъфа на пушката по-компактното узи щеше да е по-лесно за употреба. Затъквайки пистолета на пазача — посинял „Колт Голд Къп 45“ — на кръста си, тя сложи по един допълнителен пълнител за двете оръжия в джобовете на панталоните си. Усети лекото бодване на безпокойство, че нямаше време да потърси глок, но после го избута настрана. Колтът щеше да нанесе също толкова щети. „Само помни да дръпнеш предпазителя!“ И все пак това, че нямаше глог, беше като лоша поличба. — С него и с намиращото се във фургоните имате достатъчно храна и огнева мощ.

— За бой? — гласът на Люк беше стегнат.

— Ако се стигне до там. — Денят настъпваше бързо. С първите вълни сребро, пръскащи се по източния хоризонт, идваше достатъчно светлина, за да види колко стегнато и бяло беше лицето на Люк. — Няма нужда да се стига. Вземете палатките, няколко фургона и се махайте оттук!

— Алекс, ние сме трийсет. Ще бъде лесно да ни проследят и да ни заловят отново.

Нямаше как да го каже по-нежно.

— Предпочитате да чакате Фин ли?

— Но защо не можеш ти да останеш с нас? — Очилата на Синди блестяха от отразената светлина на огъня. — Те са Чъкита. Какво ти пука? Ние сме нормални. Ние се нуждаем от теб повече. Том никога нямаше да ни остави. Трябва ли да вярваме, че има добри Чъкита? И Питър, който е само наполовина Чъки. И какво от това? Защо взимаш неговата страна?

— Хей! — каза Люк. — Синди, успокой се!

— А ако не искам да се успокоя? Това е като да помагаш на терористи. Само защото Вълка не те е убил, Алекс, не значи, че е добър. Все едно са ти промили мозъка или нещо такова.

— Може да си права — каза Алекс. — Но Питър е приятел. Имам и други приятели в Рул. Вълка ми спаси живота, а не беше длъжен. Това се брои за нещо и аз трябва да му помогна сега. Трябва да отида в града и да се опитам да направя нещо, каквото и да е, или ще умрат още хора, включително деца като вас. Ако мога да изненадам Фин, ако мога да го спра или да го убия… — Откъде идваха тези мисли? — Тогава той няма да тръгне след вас отново. Всички печелят. — Помълча. — Доста.

— Ами всички онези други Чъкита? — попита Синди.

— Те са поне на шест километра. Повечето са пеша. Имате достатъчно време.

— Е, белите Чъкита имат коне — каза Джаспър, а после добави: — Разбира се, ако убиеш Фин, мрежата един вид ще се разпадне и може би няма да действа толкова добре. Наситеността на сигнала ще се понижи със сигурност.

— Какво? Какво г… — започна Алекс, но Синди я прекъсна.

— Значи казваш да продължим да бягаме. — Устните на по-младото момиче вече трепереха. — Ти просто ни изоставяш.

Алекс усети бодване на нетърпение.

— О, за бога, да, бягайте! Не сте на три години. Започнете да се грижите за себе си, защото точно сега няма кой друг да го направи. Дори ако остана, аз съм само един човек. Не съм много по-голяма от вас и имам… — Тя прехапа възможните думи „рак чудовище“, преди някоя от тях да може да изскочи от устата й. „Боже, Алекс, успокой се! Тя е просто дете!“ Затваряйки очи, тя пое успокояващо дъх, после погледна надолу към разплаканото момиче. — Съжалявам, Синди! Може би Том щеше да остане. Това не значи, че той щеше да бъде прав и че аз греша. Значи, че сме различни. Иска ми се… — Натъпка назад внезапното задушаване. — Иска ми се той да беше жив, за да можем да спорим за това. Но не мисли, че е лесно или че не съм уплашена до смърт!

Никой не каза нищо за един дълъг момент. После Люк пристъпи по-близо.

— Ами ако те изчакаме? Том би искал да го направим. Събираме багажа и се местим, да кажем, на километър-два западно в гората.

Беше отново като в планината в деня на Енергийния срив, когато се беше натоварила с Ели и беше ужасена до лудост. Не искаше това. И все пак, ако не беше Ели, щеше ли тя да се опитва толкова усилено? Щеше ли да напусне Уакамау? Всяка стъпка, която беше предприемала след Срива, беше заради някой друг. Може би щеше все още да е изгубена, ако не бяха Ели и Том, и Крис. И дори Вълка. Всички тези връзки я бяха извели от гората, от едно много мрачно място, и я бяха издърпали от ръба на скок към място, на което не я чакаше нищо и никой, освен смъртта.

„Том каза, че сме се спасили един друг. — Тя прокара очи по обърнатите към нея лица. — Може би той ме е спасил, за да мога да направя точно това.“

— Ако мога — каза на Люк, — ще се върна. Ще го измислим. Но не чакайте твърде дълго…

Ритник от болка, огнено кълбо зад очите й. Дълбоко в ума й чудовището се огъна, събуди се и тя усети как се разтяга и как се опитва да отвори онази кутия. Алекс примигна и сякаш затворът на камера внезапно се отвори и се появи едно трето око…

… Тя отново е зад тези очи, в това тяло, за което започваше да мисли, че може да е на момче, и в сърцето на онова „давайдавай, вървивърви“. Високо на кон, облечена в бяло, Червената буря отляво, а другият крещеше: ДАВАЙДАВАЙДАВАЙ, ПУСНИ МЕ. Тихо се спускаше по разкъсания сняг, движеше се с „давайдавай, вървивърви“ на Червената буря, вдишваше миризмата на зряло месо, то иска, той иска, тя жадува. Напред са далечният хълм и скованите очертания на кула…

… после преместване…

… в и през много очи…

… блещукане…

… и вече още по-близо… „давайдавай, вървивървивървивърви“ … тя гледа през оплетена завеса от сплъстена коса. Това тяло е на друго момче, подлудяло от аромата на сол и месо, на плячка право напред и отгоре на оня хълм, в кулата… „вървивърви, давайдавай“… искам, искам, искам, нуждая се… „давайдавай, вървивървивър…“

Две боботещи „бум“ внезапно отекнаха като далечна гръмотевица. Някои от децата изпискаха стреснато. Връщайки се рязко зад очите си, Алекс видя две немощни жълто-оранжеви свещи да се стрелкат към калаеното небе на север. Пламъците бързо избледняха, погълнати от далечния приближаващ ден отляво на нея и от блясъка на луната на западния хоризонт.

„Онази кула.“ Там се беше фокусирало промененото момче — кулата и мъже. Месо.

— Върви, Алекс! Късмет! — каза Люк. — Ще се оглеждаме за теб. Върни се!

Тя искаше да каже, че ще го направи, но всички тези думи заседнаха в гърлото й.

— Пазете се!

После пришпори коня си и отпраши в галоп към Рул, а Бък побягна след нея.