Илса Бик
Чудовища (79)

78

— Спрете! Спрете! — извика Ели миг преди конят й да изцвили. Далечният бряг бе ярко оцветен от късното следобедно слънце. Така че тя нямаше проблем да види струята кръв, извираща от хълбока на Бела. Кобилата се изправи на задни крака и заби въздуха с предните. — Оставете Бела на мира!

— Ели, не! — Все още стискайки свредела с една ръка, Илай я дръпна назад. Двете кучета лаеха и когато Рок се стрелна към брега, момчето я пусна, за да грабне нашийника му. — Опитват се да ни накарат да идем при тях… Рок, не! Седни!

— Но те нараняват Бела! — Цвиленето на кобилата дълбаеше дупки в мозъка й.

Конете бяха лесна плячка — вързани за дърветата, неспособни да направят нещо повече от това да ритат, когато човекоядците ги приближат. Беше лошо, че те изобщо се бяха появили, но Ели мислеше, че ще оставят животните на мира. Изглеждаше като загуба на енергия, щом можеш да пипнеш сочни малки момичета и момчета. Но тогава, след като тя и Илай се оттеглиха по-навътре от брега, човекоядците започнаха с конете — удряха ги с тояги, а сега и това… Тя гледаше с ужас как кобилата й внезапно се срути на снега. Един човекоядец отново вдигна ръка. Каквото и да използваха — тя мислеше, че е мачете, — се стрелна надолу в проблясваща мъгла. Този път писъците на Бела бяха неочаквано слаби.

— Трябва да направим нещо.

— Не можем. — Илай обърса потта от челото си. Лицето на момчето беше с цвета на варено цвекло. — Трябва да продължим да се движим.

— Но те ще я убият! — Ели не можеше да спре сълзите, стичащи се по бузите й. Тя скърбеше за своята глупава и упорита Бела и се ужасяваше при мисълта какво ли очаква самите тях.

— Нищо не можем да направим. Вероятно ще започнат да нараняват и моя кон след това — гласът на Илай беше задавен от гняв. — Хайде, Ели! Това беше твоя идея. Побързай!

— Добре, добре. — Ели заби брадвата си с нов бърз и силен удар. Ръбът отхапа разкашкан лед с глухо „туп“. Снегът под краката й посивя, когато водата бликна през процепа. — Почти свърших тук. Ами ти?

— Бързам, колкото мога. — Свределът беше червена мъгла, остриетата се въртяха, Илай го движеше ожесточено. Толкова силно се потеше, че от косата му се виеше пара. — Веднага щом свърша с тази…

„Тогава ще разбием леда и ще се надяваме Хана да дойде тук бързо.“ Тя удари отново и чу пукането на натрошения лед. През снега, от твърде далечния бряг, чу как Бела изцвили още веднъж и това прати сърцето й зад зъбите. Ели хвърли още един мрачен поглед натам. Бела риташе, но по-вяло. Човекоядците се въртяха насам-натам, може би се опитваха да решат какво да правят сега, след като тя и Илай не бяха дотичали да спасят конете.

„Мразя ви!“ Тя фрасна леда отново. Имаше девет човекоядци. Десет, ако броеше момичето, което беше видяла при къщата на смъртта. Те нямаха пушки — това беше плюс. От друга страна, Илай имаше още само два патрона, останали в неговата, а нейната беше в калъфа на седлото. В началото беше помислила, че човекоядците може да я грабнат, но пушката нямаше оптичен мерник. Или те не знаеха как да боравят с нея, или идеята да стрелят по нея и Илай не изглеждаше изобщо толкова забавна за човекоядците, колкото убиването на горкия беззащитен кон. Тя беше бясна и изплашена до мозъка на костите си и мислеше, че ако не бъде изядена в този ден, ще бъде същинско чудо.

Зад нея към бръмченето на свредела се прибави и бълбукането на вода през новопоявилия се отвор. Пресните дупки, подредени в крива линия, бяха пробити толкова близо, че изглеждаха като наниз черни перли. Тя беше казала на Илай да сгъсти дупките нарочно, за да може водата да се разлее между процепите. За да пробие напълно, щяха да са й нужни един или два добри, здрави удара.

— Готово. — Илай се изправи, дишайки тежко, после хвърли нервен поглед към дантелата от плаващ лед и по-големия, по-широк полумесец от черна вода отвъд края на ледения ръб. — Станаха пет. Мисля, че това е… — гласът му заглъхна, когато погледна назад към брега. — Ели!

Тя разбра, преди да се обърне. Очевидно уморени от чакането, човекоядците се изсипваха на леда.

— Хайде! — Тя бръкна в кофата, извади веригата за провесване на улова, намота я веднъж около кръста си и закопча халката. — Добре, дръж се за мен! Ще отсека леда.

— Това ще те удържи ли, ако паднеш?

— Разбира се — излъга Ели, показвайки на Илай пресилена усмивка през сълзи, за която знаеше, че е само зъби. — Щях да се пробвам със сом, а те са наистина големи. Но може би не искаме да разберем.

— Да. — Оставяйки свредела настрани, Илай разтвори крака, подгъна колене, уви веригата два пъти около юмруците си, облечени в ръкавици, и кимна. — Давай!

Наведена над процепа, Ели замахна. Този път вместо „пльок“ се чу „пук“. Усети разликата веднага, тъй като ледът се разклати.

— Готово, започва се, дръж се! — пропя тя.

После постави крака си върху далечния ръб и бутна.

Лош ход.