Илса Бик
Чудовища (3)

2

Не беше нежно.

Алекс удари водата като ковашки чук. Клин на агония се заби в десния й глезен, ударът взриви хълбоците й. Гюле от болка профуча през гръбнака й и избухна в главата. Пред погледа й причерня от гръбначния шок. За секунда, може би две, тя беше студена и безпомощна като кукла, отрязана от конците си.

По ирония водата, която току-що се бе опитала да я убие, я събуди рязко за втори рунд. Умът й се завърна с писък, докато ледената вълна нахлуваше в носа и устата й и се опитваше да наводни дробовете й. В опит да я предпази от удавяне гърлото й се бе стегнало на възел. Не можеше да поеме и един дъх. Пробивайки си път единствено със силата на волята, тя пое с пищящо вдишване въздух, преди водата да обвие стоманени пръсти около глезените и прасците й и да я задърпа надолу, надолу, далеч под повърхността.

„Не!“ Юмрук червена пламтяща паника удари гърдите й. Напълно под водата и в мрака тя се мяташе без никаква представа къде е повърхността. Хваната във водовъртеж, създаден от борещи се течения, тя се въртеше и преобръщаше. Дясното й рамо се блъсна в камък. Зашеметяващият удар прати електрически вълни до китката и вдърви пръстите й. Опита се да плува — „Накъде е горе? Накъде е горе?“, — но движенията й бяха спастични, немощни. Гърбът й беше един дълъг писък болка. Не беше сигурна дали краката й изобщо работят.

„Свършва ми въздухът. Трябва да направя нещо.“ Гърлото й беше свито и стиснато, устата й се опитваше да поеме въздух, който не беше там. Плътен пояс стомана стягаше все по-здраво гърдите й, стискайки, стискайки. Отчаяно за кислород, сърцето й биеше все по-бързо и по-бързо, и по-бързо като един юмрук, който неистово думкаше по ребрата й и пищеше: „Пусни ме навън, пусни ме НАВЪН, ПУСНИ МЕ НАВЪН!“.

Внезапен наклон. Нещо се промени. Тя почувства разтърсване между лопатките и ужасно порязване, когато ремъкът на узито се впи във врата й. Повдигнати от течението, краката й застанаха почти отвесно. Още беше под водата, на границата на удавянето, но вече не се въртеше — поне за момента.

„Закачих се.“ Узито. Металното дуло трябва да се бе закачило в скалите. Ако беше вярно и оръжието беше блокирано и не мърдаше… „Ако мога да се обърна, ще има за какво да се държа, за да си извадя главата от водата.“ Напрягайки се срещу течението, тя сви лявата си ръка около ремъка на узито, който все още прорязваше врата й, и се пресегна назад с дясната. Загреба само вода. Опита се да се изтласка по-близо. „Хайде, хайде, хайде!“ Гърдите й бяха ярък мехур. Гърлото й правеше „ърг-ърг-ърг“, бореше се с нея да се предаде, да спре да се съпротивлява и да се пусне. „Моля те, боже, помогни ми!“

Пръстите й остъргаха скала и узито беше там, заклещено в клинообразна цепнатина над главата й, не на два или пет сантиметра, а поне на трийсет. Нямаше начин да измъкне главата си над водата, не и докато беше оплетена в ремъка и по гръб. Необходимо бе напълно да се обърне. За да го направи, тя трябваше да се освободи от смъртоносната хватка на този ремък и да се увери, че е достатъчно силна, за да се пребори с дърпането на течението. Че може да се задържи само с дясната си ръка за тези няколко секунди. Иначе щеше да се удави.

Опита се да пусне ремъка, наистина се опита. Но лявата й ръка, замръзнала в спазъм на паника, отказа да се подчини. Не можеше да го направи. Нямаше начин. Не беше достатъчно силна. Водата щеше да я погълне. Една последна секунда на сляп страх и после трябваше да диша. Устата й щеше да се отвори и с живота й щеше да е свършено.

Тогава дойде глас, призрак на спомен, толкова тих и далечен, едва доловим през ужаса.

— Хайде, скъпа, пусни това оръжие, или ще умреш! Скачай, Алекс, скачай…

Но изведнъж вече беше твърде късно. Всичко беше свършило и дори баща й, колкото и силен и сигурен да беше, не можеше да я спаси.

Въздухът, който й беше останал, избълбука от устните й, рисувайки тънката пламтяща панделка на един последен писък. Умът й затрептя и тя се отдели от тялото си, съзнанието й се откъсна, пусна се, профуча нагоре и надалеч, докато тя не се видя — сякаш от голяма височина и от грешната страна на пиратски бинокъл — далечна и безпомощна в пенещата се вода, в която червената й коса се носеше като сноп кървави водорасли. Без никаква съзнателна мисъл, без каквото и да е планиране лявата й ръка се изплъзна от узито. Алчното течение веднага грабна глезените й. Ако не беше извивката на дясното й рамо, тя щеше да бъде откъсната от ремъка, за да се понесе и да се удави. Но тя я задържа и тогава някак започна да се усуква, да се превърта. Дясната й ръка беше здраво стегната. Лявата намери оръжието и узито удържа. И тогава тя се издигна нагоре с мощен ритник, а внезапното срязване в глезена й беше просто трепване в сравнение с по-голямата агония в гърдите й, защото нямаше въздух. Времето й свършваше, но оръжието още се държеше…

Тя проби повърхността като непохватен кит. Успя с едно хъхрещо, задушено „а-а-ах“ и това беше. Неспособна да се пребори с блъскащото течение, с откачен лакът, тя веднага започна да потъва и за миг главата й се оказа изцяло под повърхността.

„Дръж се, дръж се, дръж се!“ Свредел от страх задълба право в сърцето й. Доколкото можеше да прецени, узито беше здраво заклещено. Но с всяко потръпване на земята оръжието се опъваше като муле и беше толкова далеч под повърхността, че тя трябваше да се бори за всяко вдишване.

Още един ритник, още една режеща глътка въздух и тя отново се спусна отдолу. Пламъкът в гърдите й беше по-малък, което значеше, че дробовете й не горяха и умът й се прочистваше, възвръщайки способностите си. Но Алекс не можеше да прави това вечно. Въпреки че имаше чувството, че е минал цял век, вероятно не беше във водата повече от две минути. Подгизналите й дрехи и ботуши бяха толкова тежки, че все едно носеше вериги. Уморяваше се, мускулите й се тресяха като желе, ледената вода изгаряше кожата й, изсмуквайки топлината и остатъка от волята й. Още един ритник. Едно хълцащо вдишване. Имаше почти непрестанен поток от камъни — малки скали, които хапеха ръцете й, хапеха скалпа й и пускаха кръв, която водата отмиваше още щом се покажеше. Много по-големи парчета падаха отгоре, някои толкова близо, че тя чуваше цопването им.

„Може би трябва да си почина някак, да изчакам, докато нещата се успокоят.“ Което беше почти смешно по един чудат начин. Да се успокоят ли? Щеше да стане сладолед на клечка много преди това. Ако не се нуждаеше от кислород, може би щеше да се изсмее. Ритайки към повърхността, тя отвори уста за въздух…

И точно тогава осъзна, докато засмукваше не въздух, а вода, че тунелът все още се пълни и че нивото на водата се вдига, и то бързо.