Илса Бик
Чудовища (33)

32

Тези ножове бяха истинска беля. Глокът в ръката му нямаше да стреля. Нито пък игълът. Бравото беше извън обхвата му. Том мислеше за сребърния проблясък в дърветата и се чудеше още колко Чъкита бяха там с готови ножове и какво чакаха. Освен ако това не беше просто начинът, по който те правеха нещата. Изпращат първо един нападател, после друг, за да уморят противника, а след това всички се струпват за убийството му като вълци.

За първи път се зачуди колко дълго беше чакало това момиче, колко време го беше гледало. Беше стоял на снега, изложен за… колко? За половин час? Поне за толкова. И през по-голямата част от това време той не присъстваше, беше твърде погълнат от видения, от спомени и от маниакалния трепет на нещо, толкова близко до лудостта, че би било много по-умно и лесно да го беше премахнала още тогава.

„Но тя иска да се бие.“ Беше отново на крака и, боже, беше се възстановила бързо. Страх заледи гърлото му. Тя не искаше просто да го убие. Имаше ножове, а се беше забила право в него. Трябваше вече да е мъртъв. Като си помислеше, тя вероятно можеше да се справи с пушка или с пистолет съвсем добре. Но момичето преследваше тръпката, забавлението от убийството. Кръвта.

„Има нещо нередно в нея, нещо различно.“ Тъй като тя беше Чъки, това беше омаловажаване. „Очите й. Има нещо в тях. Цветът… твърде тъмен е.“ Но тя беше толкова далеч, че той не беше сигурен, и това беше достатъчно, благодаря.

„Забрави лицето! Концентрирай се! Не губи от поглед ножовете!“ Том гледаше как тя започва да обикаля в кръг много бавно, движейки се внимателно от ляво надясно и, Исусе, не потъваше много. Той се обърна, влачейки крака, като не я изпускаше от поглед. Усети преместването на нестабилен камък под ботушите си и мрачно осъзна, че тя компенсира неговия по-дълъг обсег, като го кара да протяга ръката си по-далеч и извън целта. Том не знаеше какви точно са нейните ножове, но изглеждаха зли — от посребрена стомана, дълги и тънки, единично заострени, с много лек намек за извивка. Бяха истински бойни ножове, направени да режат и да секат. Те вече бяха в движение, косяха напред-назад, проблясвайки на залязващото слънце, а той се затрудняваше да следи движенията и на двете. Когато светлината станеше по-лоша, щеше да стане по-трудно. Стига да издържеше толкова дълго. Реши, че ще свърши доста бързо. Тя нямаше нужда от убийствена атака. Трябваше само да го среже няколко пъти, а после да отстъпи и да го чака да отслабне достатъчно или да му изтече кръвта.

Всеки войник знаеше бойните техники, как да се бори и как да убива, а част от основното обучение беше курсът с щик. Действителността беше много по-проста. Оцеляваше този, който успееше да удържи нападателя, докато приятелите му пристигнеха с пушки. За разлика от момчетата от Специалните сили и от Секретните операции, които бяха много добри в ръкопашния бой, Том знаеше само основните техники на боя с нож: „покривай средата, защитавай лицето и врата, отклонявай с лявата ръка, мушкай силно и бързо, използвай тежестта си“. Ако можеше да се приближи до нея, щеше да успее да посече лицето й. Даже още по-добре — да пореже челото й и да остави кръвта да потече в очите й и да я заслепи. Но знаеше, че не е достатъчно добър за нещо такова. Ако се хвърлеше към нея, вероятно щеше да се набоде на ножовете й и да свърши нейната работа.

Едно беше сигурно обаче. Нямаше никаква причина да стиска глока. Ръцете му трябваха свободни. Но вместо да пусне оръжието на снега — умният ход, — Том направи нещо невероятно тъпо. Извивайки тялото си под ъгъл и задържайки ножа насочен към главата й, той пъхна лявата си ръка под разкопчаната парка, за да затъкне оръжието на кръста си…

И това леко движение беше всичко. Не беше съсредоточен и тя го знаеше. Видя я как се понесе напред ниско като бяла мъгла. Реакцията му беше непохватна, залитна тромаво, когато се опита да отстъпи назад. Дясната й ръка, която беше по-близо, замахна отвисоко. Той ахна, опита се да измъкне обратно лявата си ръка, за да парира удара, но твърде късно. Видя свиването на лакътя й, отчете маневрата.

Внезапно тя вече беше там, извивайки се под дясната му ръка, избягвайки ножа му. Острието й проблясна, сребърният му език срещу ребрата му — едно, две, три, зип-зип-зип. Не можеше да го проследи, изобщо не виждаше ножа, но на третото замахване почувства близването на студа, когато дрехите му се разпраха, а после и едно злобно порване, което остави огнена линия през оголения му корем. Преглъщайки крясък, той се изви и се опита да се издърпа извън обсега й, но тя вече се изтегляше назад. Залязващото слънце окъпа кожата й в наситено червено като кръвта, бликаща от раната на корема му. Можеше да усети сълзенето й — топло и обилно.

„Тя можеше да ме убие.“ Студена пот се стече по лицето му, когато тя започна да обикаля в кръг отново с балетна стъпка, а ножовете й продължаваха хипнотичното си движение напред-назад. „Бях неин без съмнение.“ Лек тласък, извиване и тя можеше да гледа как кръвта му изтича. „Играе си. Иска да стане бавно.“ Пухтейки, той притисна лявата си ръка към талията. Бавен поток кръв беше започнал да си пробива път над хълбоците му и да капе на снега. Това нямаше да го убие, но ако го порежеше още твърде много пъти или ако решеше да натисне само малко повече, да го отвори и червата му да се изсипят, той никога нямаше да се задържи. „Трябва да направя нещо…“

Тя се размърда отново. Движеше се леко въпреки снега. Тръгна бързо напред, мушкайки с дясната си ръка. Действайки единствено по инстинкт, той се опита да я блокира със собствения си нож, което значеше, че трябва да се извие наляво. Докато тя изтегли забиването в перфектно изчислен финт, той осъзна твърде късно, че не само дясната му страна е изложена, но и че е изпуснал от око ножа в лявата й ръка. „Мамка му!“ Опита се да се поправи и да се обърне, но тя беше толкова дяволски бърза. Ножът й прокара срез от дясното му бедро чак до гърдите.

Този път от устата му изскочи вик на болка. Превит надве, той се опита да предпази торса си — глупаво, глупаво, глупаво! Това докара лицето му в зоната на замаха й, а тя беше вече там, ножът свистеше към главата му.

Това, което стана след това, беше просто рефлекс. Разгъвайки се, Том замахна с лявата ръка, за да се защити… и проклет да беше, ако глокът не беше още в ръката му.

Тя прецени траекторията му и се опита да се измъкне, но закъсня с част от секундата. Твърдата дръжка цапна носа й. Стана много бързо. Той не знаеше, че е улучил, докато главата й не отскочи назад. Яркочервен лигавник се запени по брадичката и гърдите й. Тя залитна, загубила равновесие, и изтръска глава като ранено куче, а кръвта й се разлетя на пръски.

„Хайде, хайде, мърдай, мърдай!“ Тя беше на по-малко от шест метра, когато той се хвърли напред. Беше решил, че, така или иначе, го превъзхождаше и щеше да го убие, ако я оставеше да диктува боя. Така че трябваше да се задвижи, трябваше да влезе отблизо, да се пребори със страха си и да овладее положението.

С рев той скъси разстоянието с три големи крачки. Тя изръмжа, а лицето й се сгърчи от ярост, заби крака в снега, за да отклони удара му с лявата си ръка и да го прободе с дясната, но обсегът му беше по-голям и поне този път Том направи правилното движение в точния момент.

Падайки на лявото си коляно, той вдигна лявата си ръка и изби ножа й настрани, а после заби кабара в корема й с всичка сила. Усети как острието проби дебела подплата и дрехи. За една ужасна секунда си помисли, че тя или има много пластове дрехи, или дори жилетка от кевлар. Но после усети как отскача, чу писъка й, почувства допира с плът и мускул.

Смъквайки десния си лакът, Том завъртя ножа, разкъса дрехите и нещо много по-плътно и влажно. Все още пищяща, тя се изви назад в опит да се измъкне. Ножът отскочи в ръката му, когато назъбеният край закачи плат и много вероятно черва. Сега имаше две възможности и само две. Да продължи напред, да се възползва от предимството си и да я бутне по гръб в снега. Да я удуши до смърт и да удря черепа й с глока, а може би дори да вземе един от нейните ножове.

Или да пусне глока и да отиде за бравото.

Метна пистолета настрани. Не проследи движението му. После или щеше да го намери, или щеше да е мъртъв. Стискайки парката й, той я дръпна близо като любовница, напъна с всичка сила и заби ножа си в нея колкото можа по-бързо и по-навътре.

Тя отново изпищя. Ножовете й проблеснаха, той се наведе и сви главата и врата си. Единият нож. Вторият не. Първо парката, а след това и плътта на лявата му предмишница се разкъсаха за миг. Ревящ от болка и все още държащ я близо, той натисна с кабара още по-дълбоко, все едно Чъкито беше парче телешко, набучено на шиш за кебап. Кръвта от раните им се смесваше и той долавяше натрапчивата миризма на желязо. Стомахът му беше станал хлъзгав, гърдите и лявата му ръка бяха мокри. Преди тя да успее да замахне нагоре, той я избута силно. Тя отлетя поне на три метра и се срина като отпуснат вързоп. Ножовете излетяха от ръцете й и пробляснаха в снега, който първоначално изглеждаше розов, а после яркочервен, след като кръвта преля от корема й и се разля отстрани.

За всеки или всичко друго това щеше да бъде краят. Само във филмите лошият може да извади ножа от корема си и да те нападне с него. В истинския живот този малък номер никога не минаваше добре и не само защото болеше адски. Изваждането на ножа или на което и да било пробождащо оръжие беше чудесен начин да ускориш смъртта. Ножът може да среже артерия, но може да бъде и тапа. Издърпваш го и гледаш как кръвта го следва. А ако ножът беше назъбен като неговия кабар, ставаше още по-лошо. Зъбците се закачаха. Това беше целта. В допълнение към кървенето, което си беше само по себе си лошо, щом ставаше дума за коремни рани, беше напълно възможно да издърпаш и нанизани като наденици черва в същото време. Взводният медик веднъж му беше казал да си представи как някой обелва кожата на лицето му, а след това да го умножи поне по един милиард. Да си избодеш очите, би боляло по-малко, отколкото да си изтръгнеш сам вътрешностите. Такава болка би ти се искало да можеше да те убие.

Но това… нещо? Изглежда, не усещаше болка, не за дълго. Виж колко бързо се беше съвзело от онзи ритник! Сега Том зашеметен гледаше как тя обвива ръце около дръжката на кабара. Дори такова леко побутване на острието причиняваше болка — той можеше да го види в трепването на кървящите й ноздри, в стегнатата гримаса, в напрягането на врата, в извивката на гърба й.

„Боже мой!“ Какво беше това? Не можеше да е подивяло Чъки, освен ако нямаше разлика между новите Чъките, които се променяха сега, и тези, които се бяха променили веднага. Дивите не бяха организирани. Тя бяха луди. Не можеха да планират. Неговият приятел Джим не беше нищо повече от бясно животно. Значи това момиче беше нещо ново и различно. Почти имунизирано към болка и безстрашно до лудост. Умно. Машина за убиване. „Аз съм виждал това и преди, но къде?“

Тя дръпна…

И тогава, за ужас на Том… кабарът помръдна.