Илса Бик
Чудовища (68)

67

— Върви, върви, върви! — Алекс можеше да се чуе, но гласът й беше тъничък, Червената буря все още беше огромна в ума й. — Давай, давай! — каза тя, думите падаха от езика й незабелязани. — Давай, давай, давай! Вървете, вървете след тях! Вървете по-бързо, вървете…

Шок от болка пламна в дясното й бедро. Сумтейки, тя изпусна дъх и в същото време усети как това, което беше сграбчило чудовището в главата й, изведнъж го пусна. Погледна нагоре и видя Дарт, който тъкмо се приготвяше за още един ритник.

— Спри, Дарт, спри! — каза тя, докато се изправяше с мъка на крака. — Ставам, ясно? — Но този път беше почти доволна да го види. „Боже, какво беше всичко това?“ Тя сложи разсеяно ръка върху сърбежа на горната си устна, после усети как мислите й запъват, когато очите й попаднаха първо на ръкавицата й, а после отскочиха на стъпалото. Червени паяци бяха опръскали снега. „О, не!“ Буца натежа в гърдите й. Последния път, когато беше текла кръв от носа й, чудовището беше отхапало достатъчно пространство, за да удвои размера си. Може би Червената буря — давайдавайдавай — не беше друго, а чудовището, вече по-силно и по-голямо, раздиращо мозъка й.

„Значи може би това се случи току-що. Чудовището явно вече се е развило до точка, в която може да прави това… това…“ Каквото се беше случило току-що. Тя дори не знаеше как би могла да го нарече.

Дарт я смуши отново — този път с дулото на пушката.

— Да, да — каза Алекс, преглъщайки кръвта. Щом тя започна да стъпва бавно през просеката към алеята, Дарт отново мина напред и тя можеше да хвърли бърз поглед към групата ниски кедри. В началото помисли, че вълчака го няма, но после го забеляза доста назад, почти скрит в гъстите сенки под един смърч. „И колко странно е това?“ Дарт, изглежда, не забеляза или не му пукаше за животното. Взимайки предвид труповете на вълците, стоящи като ритуални стражи пред къщата, и гуглата на Вълка, можеше да се предположи, че Дарт имаше достатъчно усет, за да разбере, че животното беше там. Освен ако това не беше чудат малък фетиш на Вълка, негов духовен водач или каквото там беше, с който Дарт и останалите се примиряваха.

Тя върна мислите си отново към това, което току-що беше преживяла. Как би го нарекла? Умствен скок? Или някой друг се беше отбил? И двете? „Мисли, Алекс! Как започна?“ Тя беше с вълчака… но не, не беше съвсем точно. Умственият скок се беше случил, когато тя се беше отпуснала, за да придума животното да дойде по-близо. Беше свалила гарда и тогава или нейното чудовище беше излязло, или нещо — някой — го беше сграбчил. Какво точно значеше това?

Чудовището й винаги се будеше, когато Вълка беше наоколо. Значи той може би се връщаше, а тя беше прихванала подсъзнателен полъх от него и не го беше забелязала наистина, нито му беше обърнала внимание, защото вече беше свикнала с Променените. Това беше възможно. Нямаше представа какъв можеше да е обхватът на нейното сетиво и вероятно зависеше от вятъра, който беше относително спокоен в момента. „Но Вълка може да е наблизо.“ С едно око върху Дарт тя се забави и изпробва въздуха, оставяйки го да забърше езика й. Но всичко, което усети, беше мед от собствената й кръв, бор, сняг, мимолетното суетене на вълчака. Но не и Вълка.

Добре, задраскай тази идея! „Освен ако Вълка се връща, а чудовището някак не го е разбрало.“ Да, но как би се получило? Може би по същия начин, по който получаваш предчувствие за някого и в този миг мобилният ти телефон звънва. Което би значело, че нейното чудовище се синхронизираше по някакъв странен начин с Вълка.

— Е, скъпа, надявам се да не е това. — Дъхът й излезе на кълбо пара, което ветрецът отнесе настрани. „Но какво видях? Какво беше това?“

Тя извърна поглед от къщата и се взря надолу по хълма към езерото. Просто не можеше да го напипа…

— Чакай малко! — Алекс присви очи срещу жълтия блясък, отразяващ се от ненабраздения сняг върху замръзналата вода.

„Видях това. — Чувство на нереалност премина през нея. — Не е същата перспектива, но ако онова беше езерото…“

— По време на умствения скок видях езерото отляво. Това значи, че съм идвала от запад. — Очите й се разшириха. „И видях три деца много напред, бягаха…“ — Не, това не е съвсем точно. Давай-давай-давай — прошепна тя, очите й се насълзиха от светлината. — Върви-върви-върви! — Какво значеше това? — Обмисли го, Алекс, хайде!

Първо тя и чудовището бяха скочили — не, не, бяха издърпани — в някого, момче. Променен, чийто ум преливаше от целенасочената настойчивост и напрежение на гонитбата. Той беше с тази Червена буря, това „давай-давай, върви-върви“. Имаше и още някой, който крещеше: „Пуснете ме да вървя-вървя-вървя!“.

Но после перспективата й се беше променила. „Скочих напред и в някой друг, друго момче.“ Чувството, което беше усетила тогава, също беше различно — не само това „давай-давай, върви-върви“, но усещане, че е подкарван, тикан след двама… не, трима други Променени по начин, по който старомодните каубои може би са подкарвали стадо говеда. Двама беше видяла доста ясно: онова дългуресто хлапе с дивата коса и по-ниското, по-малкото…

— Боже мой! — Тя вдиша. „Алекс, идиотка такава! Това беше Марли, което значи, че по-малкото хлапе трябва да е било Ърни.“ — А това предполагаше, че онези другите Променени всичките гонят…

Следобедът се разби с изстрел.