Илса Бик
Чудовища (80)

79

Трябваше да тръгнат бързо.

— Вълк! — Алекс се извъртя от Пени, от мъжа в черно и неговата Червена буря, от Питър, който не беше нито изцяло човек, нито Променен. — Хайде, трябва да…

Тя спря, когато видя сълзите. С бяло като тебешир лице Вълка седеше, но тя видя как беше стиснал левия си глезен и разбра.

— Не! Не, не, не! — Тя нагази в кишата, за да хване ръката му. Той трепереше от ярост и болка. — Чуй ме! — каза му. — Може да не е толкова лошо, колкото мислиш. Хайде, Вълк! Можеш да го направиш. Ще ти помогна. Щом се измъкнем, ще го бинтовам или шинирам. Имам много запаси. Но трябва да станеш, трябва да…

Вълка поклати глава. Бяха достатъчно близо, когато миризмата му стана тази на Крис: не само хладна мъгла, но горчиво-сладка — промяната и значението бяха непогрешими.

— Не прави това! — Очите й внезапно пламнаха с яростни сълзи. — Вълк, те ще те убият. Ще вземат Пени. Но ако можем да се бием…

Този път, когато поклати глава, той протегна колебливо ръка. За част от секундата Алекс почти се дръпна, но Вълка обви с длан мократа й буза и нямаше връщане назад. Докосването беше сеизмично. Не желание, нито искане, нито дори нужда, а нещо неизразимо тъжно. Докосването му беше като сутринта, седмица след като родителите й умряха, когато леля й я погали по косата: „Бих дала всичко, за да ти ги върна“. В този момент Алекс бе разбрала какво е част от теб, вътрешният ти огън, да изстине.

Не беше очаквала това. Вълка я беше докосвал и преди, почти както господар утешава домашен любимец. И все пак тези мисли бяха мечти. Но тя никога не беше вярвала, че въпреки своята трансформация някои Променени — малцина от тях като Вълка — може истински да разбират какво бяха изгубили. Някои от тях може би бяха и също толкова отчаяни да си го върнат.

— Какво правиш, Вълк? Какво правиш? — прошепна тя, когато ръката му се задвижи, пръстите му проследиха вежда, погалиха челото й, спряха се на устата й.

През рева на огъня Алекс чу, че мъжете приближаваха. Усети юмрука на Червената буря, който се опитваше да си пробие път до мозъка й. Знаеше, че Питър е довел тези мъже тук — „Видяха ли ме? Питър позна ли ме?“ — и че те ще са на хълма за нула време. Но остави тези въпроси за по-късно. Можеха да почакат. Вместо това даде на Вълка лукса от няколко секунди, за да си спомни кой е бил Саймън и какво е представлявал.

После побягна.