Илса Бик
Чудовища (104)

103

— Обичам огньове. — Нанизвайки още един мек бонбон, Крис задържа пръчката доста над пламъците. — Всъщност аз просто обичам бисквити с маршмелоу… Хей, ти гориш!

— Точно както ги харесвам. — Облизвайки пръстите си, за да избегне обгаряне, Питър сложи почернелите стопени меки бонбони между квадратни грахамови бисквити „Хърши“ с шоколадова глазура и задържа, докато бялата лава преля. Питър натъпка лакомството в устата си. — И по-бързо! — каза той през лепкавата вкусотия. — Ще оставиш да ми прилошее само на мен ли?

— Не — каза Крис, но не приближи пръчката си по-близо до огъня. Хвърли поглед на нощното небе, побеляло от звезди. Окото на луната, по-бяло от маршмелоу, гледаше втренчено.

„Това не е правилно. — С гримаса той сложи ръка на гърдите си, в които почувства внезапна болка, странен натиск. — Отново сънувам.“

— Не бързам за никъде. — Пламъците пулсираха. Дъхът на Крис се замъгли, въпреки че нито той, нито Питър носеха якета или дори туристически обувки, само джинси, тениски и кецове. — Харесва ми тук.

— На мен също — каза Питър, гласът му беше лепкав. Косата му се изливаше върху раменете като предено злато. Очите му бяха сини диаманти. — Едно от любимите ми места на земята.

— Но не можем да бъдем тук, нали? — Крис помисли, че са на върха на планина, високо над равнината. И все пак само огънят пращеше там върху плоча от плоска скала и нищо не се виждаше зад Питър, освен тъмна пустота. Съдейки по звездите, това може би беше космосът. Или раят.

— Не. Огънят не е позволен наистина, но това е моето място с моите правила и моя маршмелоу. — Преглъщайки, той плъзна език по една стопена капка и простена: — И шоколад. Боже мой, забравил бях колко е хубав вкусът му.

— Значи сме в главата ти?

— Да. По-скоро… фантазия. Моето скривалище. Където се крие последната част от мен. — Питър набучи още маршмелоу на пръчката си. — По-добре побързай с тези лакомства, преди да те дръпнат обратно!

„Да ме дръпнат обратно?“

— Колко време имаме? Липсват ми разговорите ни — не беше това, което искаше да каже, но истината беше смущаваща. Сгърчи се при ново бодване на болка. — Какво е това? Имам чувството, че някой бъхти гърдите ми.

— Защото е точно така. Опитват се да спасят задника ти.

— Какво? — Мозъкът му прихвана това, което Питър току-що беше казал, и си спомни предупреждението на Джес или може би пророчество: „Някой ще умре. Някой трябва да умре“. — Спасяват ми задника? Имаш предвид, че съм…

— Толкова близо. — Питър стисна сантиметър въздух между два пръста. — Сърцето ти спря и не дишаш. Мисля, че Том може да ти е счупил ребро. Един от Червения кръст, който помагаше на заместник-шерифите, каза, че се случва понякога.

— Том? — Той примигна. — Том на Алекс?

— Да, на Ал… — Питър, изглежда, се стегна. — Нейният — каза той, гризвайки малко маршмелоу. — Знаеш ли, че са добри и сурови? Бях го забравил. Това е лошото. Мога да идвам тук, но ще забравя и за теб. Няма друг начин да запазя всичко това в безопасност от него. Сякаш съм зад еднопосочно огледало, само дето не мога да остана дълго и никой отвън не знае, че съм тук.

Това беше толкова различно от предишните му преживявания. Крис се чувстваше… по-сигурно.

— Защо не те виждам в кошмар? Само това имах досега — каза, мислейки, че също така не се беше и опитвал да умре толкова много пъти преди. Той се взря в пръчката си с мекия маршмелоу, който отказваше да покафенее. — И какво му става на това? — Импулсивно той хвърли пръчката в пламъците. Нищо не се случи. Бонбоните не направиха мехури и не почерняха. Издърпа пръчката, отчупи върха й и я хвърли в огъня, като гледаше как пламъците отказват да я докоснат. Един дънер изпука, пускайки рояк искри, но самото дърво оставаше непроменено. Протягайки ръка, той остави дланта си да приближи и да влезе в пламъците. Нямаше жега. Нямаше болка.

— Както казах, ние сме в моето специално място. Предполагам, всичко това — Питър отскубна малко маршмелоу и се взря в него, сякаш изучаваше лабораторен образец — вероятно няма да действа за теб.

— Защо? — Отчупвайки парче шоколад, Крис докосна с език тъмната бисквита. За момент се замисли за Мег Мъри^[1], седяща пред ястие с вкус на пясък, докато брат й, изгубен и вече под контрол, ядеше съвсем щастливо. Шоколадът нямаше миризма и бе с по-малко вкус от въздуха. — Защо нямах възможност да идвам тук от самото начало?

— Може би защото все още проумяваше нещата. Търсеше истината, събираше парчетата. — Размахвайки блестящите си бонбони, Питър направи жест с пръчката, очертавайки ленти бяла пара. — Трябваше да ми простиш, за да намериш част от истинската ми същност, предполагам.

„Истината идва от кръв и вода.“

— Да оставя чука.

— Да, но няма нужда да задълбаваме в Библията. Случващото се има много повече общо с биологията и с мозъка. Говоря за темпоралния лоб, за преживявания извън тялото. Исак беше прав за това.

— А ти? Наистина ли си мъртъв, или си се променил, или…

— Мисля, че за мен всички са свързани. — Питър въздъхна тежко. — Има толкова неща, които искам да ти кажа, а нямаме време за всичко. Не съм сигурен дори, че можем отново да го направим.

— Как изобщо го правим?

— Не знам. Изградих мястото преди няколко седмици, когато ти ми каза да го направя.

— Аз? Как бих могъл…

— Ние сме различни. Всички Пощадени. Някои са наистина уникални като теб и начина, по който мозъкът ти реагира на наркотика, който Хана ти даде. Аз… аз вече се променях преди Промяната. Лодката? Лъжата? — Питър погледна встрани. — Да оставя онова момиче да се удави.

Беше мислил много за това.

— Питър, не е имало време. Не си могъл да спасиш и двете. — Едва не добави: „Някой е трябвало да умре“, но не го направи. — Питър, тя ти е била сестра.

— Но после влоших нещата още повече. Казах, че момичето вече е било мъртво. — Питър вдиша, потръпвайки. — Добрите не лъжат. Те не избират. Те спасяват всички.

„Това става само в книгите.“

— Хана каза, че си опитал.

— Да. — Питър се изсмя кратко. — Но дали направих нещо добро? Този единствен избор съсипа живота на Саймън, вероятно и на Пени, а после устроих Зоната, хранех… — Хвърли пръчката си в огъня, а гласът му се насити с отвращение. — Унищожавам всичко, което изграждам, и всеки, когото обичам.

— Аз съм все още тук — каза Крис тихо. Видя как бонбоните на Питър се превърнаха в пепел. Пулсиращата болка в гърдите му беше станала по-остра и много по-силна в последните няколко секунди. — Ние не сме в кошмар. Няма никой тук, освен нас, а очите ти са сини, Питър.

— Защото виждаш тази част, която е — той потупа тила си — скрита, и също така, защото ти ме познаваш. Това е тази част, която трябваше да достигнеш.

„И частта, която искам да спася, ако мога“ — мисълта изскочи в ума му напълно нежелана.

— Може би защото и ти искаш да достигнеш до мен. Каза, че си бил уплашен, но аз съм тук. Намерих това място и теб. Нека ти помогна, Питър!

— Каза ми това веднъж. Мисля, че тогава ме спаси малко. Каза ми да си простя. — Питър поклати глава. — Но не мога. Ти също не трябва да ми прощаваш.

— Но аз ти прощавам, Питър — каза той, после се стегна, когато гърдите му пламнаха. „Не, моля ви, още не!“ — Ти не си изгубен, не и докато все още мога да те намирам.

— Но аз съм почти свършен. Мога да го почувствам. Това място? — Питър огледа малкия балон светлина, който удържаше мрака. — Не знам колко още мога да се задържа в него. Да, то е част, която той не може да контролира. Не съм сигурен, че дори знае за нея. Но той става все по-силен, а пространството ми се свива. Този огън, бонбоните? Те са единственото, което остана.

— Той?

— Да. Ф-ф… — Главата на Питър внезапно се отметна назад. Стрела от болка премина през лицето му.

— Питър! — Разтревожен, Крис се пресегна към приятеля си. — Питър, какво…

— Н-не! — Той се сви. — Н-не ме докосвай! М-моя е вината. Да к-кажеш името, е да контролираш, да имаш д-достъп…

— Достъп? Контрол? За какво говориш?

— За него. Той иска да з-знае, но аз не съм к-казал… — Дишайки тежко, Питър притисна слепоочията си с двете длани. — Не мога да казвам имена. Върви в двете посоки. Като го н-назова, го пускам вътре.

— Кого? Как?

— Ф-Фин… О, боже, това боли! — Питър се изви в дъга от нов пристъп на болка и изсъска: — Използва н-наркотик, не същия, който ти д-даде Хана, но бл-близък.

— Върху кого? Върху теб?

— Д-да и… — Питър вдиша на пресекулки. — И Пр-променени. Твърде много за об-обясняване. Няма време. Питай Т-Том! Той се досети за една част… а-ах!

— Питър! — Крис имаше нужда от цялата си воля, за да не докосне приятеля си. — Питър, кажи ми какво да правя!

— Н-нищо не можеш да направиш. — Още една вълна от болка премина през Питър и изтръгна стон. — Ф-Фин и-и-идва.

— Идва. — Прясна пот блестеше по челото и по врата на Питър, но вече на светлината на огън, който не беше толкова ярък, колкото преди. Крис хвърли поглед на избледняващите пламъци точно когато острата болка отново сграбчи гърдите му. „Няма време.“ Или Фин беше намерил Питър, или него го издърпваха, или може би и двете. — Къде? В Рул?

С все още затворени очи Питър успя да кимне.

— Той има о-оръжия. Мъже и Променени…

— Какво… — Мощна болка като от нокът на хищна птица се заби в гърдите му. Крис не можа да сдържи стона. Беше започнало познатото усещане за падане, зрението му се замъгляваше, но той трябваше да узнае, трябваше да се задържи. „Не ме връщайте обратно само още няколко секунди!“ — К-какво иска той?

— Д-деца. Повече опи… А-а-ах! — Питър се претърколи на колене и стисна главата си с ръце. — Излизай, Крис! М-моля те! Преди той да те в-види, преди наистина да те п-познае! П-позволи им да те в-върнат, с-спаси се, спаси…

— Не! — Може би беше заради болката му или заради ужаса на Питър и неговата сигурност, че когато и ако се срещнат отново, нещата щяха да са много различни, или може би защото Джес го беше отпратила от Рул, за да намери пътя си, но сега Крис избра различен път. Стисна с ръка врата на Питър, придърпа приятеля си близо и го задържа. — Не, Питър, няма.

— К-Крис, недей! — Очите на Питър се напълниха и Крис видя как истинският им цвят започва да кърви. Ръцете му стиснаха лактите на Крис. — Не ме докосвай! Ти трябва да…

— Не ми казвай какво да правя! — Крис чу как гласът му се пречупва, усети сълзите по бузите си. — Ще ни спася, Питър. Ще спася и двама ни.

После черният прилив дойде и го отнесе.