Илса Бик
Чудовища (106)

105

Тайната за това какво правеха и кой идваше към Рул се запази докъм три сутринта — достатъчно дълго, за да могат Крис и хората му да съберат необходимите провизии и да започнат да приготвят децата, които сега бяха скупчени в болницата. За изненада на Том, само петдесетина старци, повечето поначало бегълци в Рул, избраха да вземат част от останалите провизии и да се махнат от града. От оставащите близо сто и петдесет възрастни Джарвис беше избрал десет, които да вдигнат барикада от дърветата, които повалиха, а после набързо подредиха, за да пазят южния път — най-прекия откъм мината, той минаваше през хълмиста и рядко залесена област.

— Няколко от мъжете ми събират дървета, за да барикадират северния път извън града, след като децата заминат. Всички останали искат да чакат в църквата — каза Джарвис на Том, който беше посетил замрялото училище за няколко много специфични предмета, преди да се отправи към камбанарията на черквата. — Поне докато Фин е в селото.

— Какво? Защо? Не може да си сериозен. — Том беше ужасен. — Джарвис, трябва да накараш хората да се махнат. Ще бъдат седящи мишени. Трябва да се махнат от Рул. Това не е Денят на Страшния съд. Това не е Джоунстаун^[1]. За бога, никой не иска от вас да пиете смъртоносен коктейл. Те ще ви убият.

— Но преподобният е прав. Никое място не е истински безопасно. — Очите на Джарвис бяха хлътнали толкова дълбоко в черепа, че беше нужно фенерче, за да се видят. — Утешава ни да се събираме. Не мога да им го отнема. Освен това нашите внуци най-после си идват у дома и… — гласът му пресипна. — Те са наша отговорност, винаги са били. Ако внук ми е с Фин, трябва да знам, че е в покой.

Никакви аргументи не можаха да променят решението на стареца, нито на някой друг и накрая Том се предаде.

По-късно, докато пресичаше площада към кметството, Том забеляза хора да пълнят църквата. Витражите блестяха в различни цветове, нещо, което за него би било успокояващо във всяка друга нощ. Докато изкачваше стъпалата на кметството, слабите звуци на химн долетяха през отворената врата на църквата: „Не се страхувам от враг, когато Твоята ръка ме благославя“^[2].

Осакатеният крак го мъчеше от всичкото това качване и слизане, да не споменаваме борбата с кофите грунд и торбите висококачествена тор, които качи в задната стая на склада, разположена точно над затвора, и за кутиите с дизел и мазут, които също беше качвал на гръб. Надяваше се да е улучил точните пропорции. Отправи се надолу, за да провери вентилационните тръби на сградата. Вече беше открил, че са достатъчно широки, за да може той да пропълзи през тях. (Слава богу, че нямаше клаустрофобия.) Сега трябваше само да разбере колко далеч може да опъне шнура на детонатора и дали сметките му бяха точни. Нужно беше само да спечели някакви си петнайсет-двайсет минути отвън.

„А после мракът ще се задълбочи — помисли си Том. — Независимо дали ни харесва, или не.“

 

 

Два часа по-късно чу тропота на ботуши.

— Том?

— Тук горе, Крис. Отляво на теб. Задръж! — Беше легнал по гръб на високия рафт, в ръцете му имаше отчасти разглобен часовник, а таванът на затвора беше на стъпка от лицето му. Пъхайки пръст върху едно от колелцата на часовника, той внимателно постави тресчица от издялана кибритена клечка между един зъб и входния палец на лоста, преди бавно да освободи натиска върху колелцето. Палецът се заби в дървото, но не го счупи. Механизмите на часовника бяха неподвижни, стрелките бяха замръзнали. — Така — каза Том, като нежно постави часовника настрани и извади чифт клещи, — хората на барикадата готови ли са?

— Толкова, колкото могат да бъдат. Децата ще тръгнат след още час.

— Доста рисковано. Скоро ще се съмне.

— Нищо не може да се направи. — Крис внасяше кутии с пропан и бензин. — Знаех, че всички тези неща са тук, но какво планираш? Това ми дава изцяло нова перспектива.

— Да. Само се надявам, че взривът ще бъде достатъчен.

Том проби дупка в единия край на сивкавобял блок и плъзна вътре тънко парче патинирана тръба — да, достатъчно близо, за да мине за М18 с малко късмет, — после използва зъбите си, за да откъсне парчета изолирбанд.

— Събра ли хората си?

— Които са останали. Поначало Пощадените не бяхме много, а сега са дори по-малко. Пру и Грег са най-големите. Щях да пратя и двамата, но предпочитам Грег да дойде с нас. Има едни момчета — Ейдън, Лушън и Сам, — след като заминах, те са минали към тъмната страна. Заключили са Пру и Грег. Не вярвам на Ейдън и на хората му, но не мога да ги оставя. Няма да е редно.

— Това са твоите хора, ти решаваш. Но наистина ли ги искаш за дълго време? Накрая ще трябва да избираш.

— Знам. — Крис сви рамене. — Всички сме Пощадени. Ако успеем да се измъкнем, може би ще е най-добре да им дам дял и да ги отпратя. Все едно, Пру и още три други момчета ще тръгнат след твоите деца, когато им кажем.

— Чудесно! — Том посочи един термос на пода. — Кафе, ако искаш. Наливам се от часове. Толкова съм надрусан, че вибрирам.

— Благодаря! — Крис отвинти капачката на термоса, сипа си в една чаша, сръбна и примигна. — Еха, това е силно! Мисля, че зъбите ми се накъдриха.

— Наслаждавай му се, докато го има. Открих го в нещата на Уелър. — Том върна вниманието си към работата. Кървавото море в очите на Крис толкова много му напомняше за изменените Променени на Фин, че го изнервяше. — Звучиш по-добре.

— Да. Кинкейд каза, че имам късмет, че ларинксът ми не се е скъсал. — Том чу как Крис отпива още веднъж колебливо от кафето. — Как точно ще стане това?

— Ще свържа блока с будилник по начина, по който вече направих с четири други. След като дръпна клечката, часовникът започва да тиктака. По този начин мога да контролирам точно кога започваме, вместо да го нагласявам сега и да се надявам да имаме късмет.

— Няма ли да го чуят през вратата? Тиктакането? — Крис посочи с пръст една довършена бомба, прикачена към най-долния рафт. Тази се вижда веднага.

— Нещо интересно, което да привлече вниманието на Фин. Обзалагам се, че няма да имат време да спрат всички, преди поне една да успее да гръмне — каза той, учуден колко гладко излезе лъжата от езика му.

— Еха! Наистина ви учат на много неща. — Крис плъзна пръст по ръба на чашата. — Гледах онзи филм за отряда за обезвреждане на бомби. Правил ли си такива неща?

— Да. — Том използва ножа си, за да одере кабела. Колкото по-набързо сглобено изглеждаше, толкова по-добре щеше да заблуди Фин. — Знам филма.

— Верни ли са нещата, които показват в него?

— Отчасти. Повечето пъти пращахме роботи и правехме водни заряди или използвахме парчета С4, за да взривим самоделни взривни устройства. Костюмът е последно средство. — Той направи пауза. — Не се правя на задник, но наистина не искам да говоря за това сега. Трябва да съм съсредоточен. Да се връщам към онези спомени… не е добра идея.

— Добре. — Том усети очите на Крис. — Какво каза Уелър?

Знаеше какво има предвид Крис.

— Нищо хубаво — каза, като откъсна още едно дълго парче изолирбанд. Слава богу, че имаше много. Беше се притеснявал, че няма да има достатъчно за истинската. — Не така си представях нашата среща.

— О? — гласът на Крис беше станал по-предпазлив. — А как?

— Щях да те убия. — Той заглади изолирбанда с палеца си. — За това, което Уелър каза, че си направил на Алекс. След като избухна мината, да те убия, беше всичко, за което можех да мисля. Беше… като отрова? — Усети как езикът му вкусва думата, после поклати глава. — Не е правилно. Тази омраза беше единственото, за което можех да се държа. Омразата те кара да се чувстваш по-силен, сякаш можеш да се задържиш напомпан, така че да слагаш единия крак пред другия и да мислиш, че отиваш някъде, дори ако това, което правиш, е да въртиш един и същи филм отново и отново в главата си.

— За това как си щял да ме убиеш.

— Цветен. — Той кимна. — Днес следобед… е, вече вчера… когато Джейдън те повика по име, помислих: „Боже, това е той, това е този, когото дойдох да убия“. — Том въздъхна и кръстоса ръце на гърдите си. Като дете обичаше да лежи така в ароматната трева и да изучава облаците. — За една секунда си мислех: „Добре, нека умре!“.

Последва дълга пауза.

— Какво промени решението ти?

— Ели. — Той завъртя глава, за да погледне надолу. — Беше обезумяла. Накрая ми просветна, че Уелър каза толкова много лъжи, че казаното за теб може би беше просто поредната.

Кратка усмивка проблесна на устните на Крис.

— Благодаря, че си ме оправдал поради липса на доказателства!

— Моля! — Въпреки седмиците, в които подхранваше чудовищната гнилост в душата си, Том харесваше това момче. В друго време и на друго място можеше да са добри приятели. Усети докосването на тъгата при мисълта, че сега шансовете са равни на нула. Той имаше толкова много въпроси и никакво време. Искаше да пита за Алекс, за всеки спомен, как е изглеждала, какво е казала. Дори мислеше, че може да го приеме, ако Крис и Алекс… но имаше ли значение сега? Нищо не можеше да промени чувствата му към нея, нищо, а и все пак имаше чудото Ели — един толкова сладък дар.

„Дръж се за това! — Всичко, което станеше впоследствие, щеше да зависи от Крис, момчето, което беше сънувал толкова често и което едва познаваше. — Дръж се за Ели и Алекс до последната секунда!“

— Децата са почти готови — каза Крис. — Трябва да тръгваме.

— Да. — Том се усмихна стегнато на другото момче, откъсна няколко ивици изолирбанд и започна да пристяга будилника към сивкавобелия блок, който беше оформил. Не изглеждаше зле, ако можеше да каже така. Щеше да върне в ритъм няколко сърца. — Още няколко секунди.

— Добре. — Крис помълча за момент. — Някога чудил ли си се кой го направи?

— Кое? Електромагнитния пулс ли? — Той поклати глава. — Ако беше книга или филм, щеше да има някой, който да го обясни, да ти даде всички отговори. Да оправи всичко, да го опакова с фльонга. Никога няма да разберем, а и няма значение. Това е като война, Крис. Когато войниците маршируват, всичко, което те интересува, е да защитаваш семейството си. Когато си стъпил на земята, мислиш само за мисията, за приятелите си, твоите братя. Няма политика. Няма голяма картина. Не агонизираш над морала. Всичко се свежда до същественото. Да, в някои дни, в невъзможните дни, когато без значение колко си внимателен, някой умира, се чудиш за какво е всичко това. Но накрая там са братята ти, твоите хора, и само това. Не търсиш смъртта, но ще жертваш всичко за тях. Аз за малко бях изгубил почва под краката си. Когато се върнах в отпуска и се прибрах у дома… — Той спря, чудейки се дали наистина иска да го признае на глас, но после си помисли, че след още няколко часа нищо, което е казал, няма да има значение. — Бях на ръба, може би на стъпка от това да не се върна. Да дезертирам. Бях планирал всичко. Как ще оставя следи в Мичиган, а после ще се промъкна в Минесота и оттам в Канада. Голяма страна, лесно е да се загубиш. Но най-добрият ми приятел Джим, бяхме в един екип за обезвреждане на бомби с него, явно разбра, че нещо става, когато споменах Уакамау, тъй като семейството ми беше в Мериленд. Има много приятни места за лагеруване там. Така че защо да ходя до Горния полуостров? Мисля, че затова Джим се самопокани, за да ми напомня за братята ми, за моите хора. Но тогава… светът умря и това просто вече не беше проблем.

— Щеше ли да се върнеш, ако нищо не се беше случило?

— Никога няма да разбера, нали? Иска ми се да мисля, че щях. Но после намерих — той преглътна една буца, — намерих моите хора. Намерих Алекс и Ели. За малко си върнах това, което бях изгубил. Така че по дяволите всичко останало, Крис! Как се е случило, кой го е направил… единственото, което ме интересува, което има значение, е, че Алекс и Ели ми помогнаха да открия отново себе си.

Крис остана смълчан за един дълъг момент.

— Беше свирката, Том — каза той тихо.

— Какво? — За секунда се беше върнал в Уакамау. Крачеше с наръч дърва, когато Алекс погледна към него с усмивка, която си проправи път в гърдите му. — За какво говориш?

— Алекс — каза Крис, отръсквайки утайката, преди внимателно да завинти обратно капачката на термоса. — Тя избяга заради свирката.

Той си спомни високата невъзможна нота, която прониза сърцето му.

— Откъде знаеш?

Завинтването на капачката, изглежда, отнемаше цялото внимание на Крис.

— Ели ми каза. Дала е свирката на момче, което ние докарахме от Орен. Мисля, че идеята й е била, ако ти и Алекс сте в Рул, да разберете, че тя е някъде там и да отидете за нея. Така че, щом Алекс е имала свирка в мината, значи трябва да е намерила своята у онова момче. Иначе стават твърде много съвпадения, нали? Алекс тръгна след Ели. Аз дойдох тук твърде късно, а останалото беше просто — Крис затегна капачката — лошо подбиране на времето. Или добро за Джес, предполагам. Ако се бях върнал по-скоро, може би щях да спася Алекс. Познавайки Джес обаче, вероятно нямаше да мога. По един или друг начин тя беше сигурна и решена, че Алекс трябва да замине, а после и аз.

Том не знаеше как се предполага да се чувства.

— Защо ми казваш това?

Яркочервените очи на Крис срещнаха неговите.

— Това е краят на света, Том. С Рул е свършено. Не знам дали ще имаме утре. Така че има едно нещо, което трябва да изясниш в главата си. Намираш хората си и никога не ги губиш. Алекс замина, защото не беше сигурна дали може да разчита, че ще й помогна. Като знам какъв бях тогава, вероятно е била права. Но не мисля, че щеше да има подобни съмнения за теб, Том — каза Крис. — Нито тогава, нито пък когато и да било.

* * *

Оставаше около час до разсъмване, когато Крис влезе в празните вече коридори на болницата. Всички неизлечимо болни пациенти, с които беше прекарал известно време, бяха умрели отдавна. Осветени само от лунната светлина, коридорите бяха изпълнени със сенки. Той забави крачка, когато приближи единствената заета стая вляво. През отворената врата долиташе ароматът на лек цветен парфюм, но останалото беше тишина. Поколебавайки се за момент, той зави тихо зад ъгъла и видя първо жената на леглото, а после със закъснение една фигура, сгушена в голям стол.

— О! Съжалявам! — каза той, вече започвайки да стъпва назад. — Не знаех…

— Не, не. — Между меката тапицерия и одеялото дядо му изглеждаше като джудже. Върху плешивия му череп блестеше петно от сребристозелена лунна светлина, която прорязваше лицето му в дълбоки черни клинове и опъната кожа върху острите ръбове на костта. — Не ме безпокоиш. Скоро ли тръгвате?

— Да. Сара и Джейдън още оправят децата, но… скоро — каза Крис.

— Ами ти?

— Оставам тук още малко с Том. Ще заминем заедно. — Въпреки че Крис имаше много лошо предчувствие, което не можеше да облече в думи или да премахне: че заминаването нямаше да е толкова просто.

— Е, влез! — каза Йегър подканящо. — Не ти трябва моето разрешение.

Крис прекоси стаята, за да застане до леглото. Тишината беше зловеща. Джес лежеше по гръб, ръцете й бяха свити на корема, защото мускулите й бяха атрофирали от бездействието. Някой беше изчеткал косата й, която се разстилаше по възглавницата и раменете й. Кинкейд, вероятно. На лунната светлина бялото на очите й се показваше през клепачите като миниатюрни резенчета. Крис все очакваше тя да каже нещо или клепачите да се отворят рязко и да види себе си, хванат в онези черни очи — огледала. Кинкейд му беше казал, че продължителният период на БДО сън, който държеше Джес от седмици, беше свършил рязко преди половин час. Крис беше почувствал само лек шок, когато докторът му показа книгата, от която беше събрал формулата за наркотика — „Ходещи привидения: Етноботаническа енциклопедия на медицински и психоактивни гъби“. След още половин час, а вероятно по-малко, защото Кинкейд не беше се скъпил за дозата този път, Джес щеше да е отвъд сънищата.

— Искаш ли да седнеш? — Йегър посочи един стол с кокалеста длан, която стърчеше от ръка, тънка като пръчка. Дрехите му се размърдаха. — Не сме говорили.

Беше на върха на езика му да посочи, че през част от времето е бил в кардиален арест, а през останалата е бил зает, но остави поривът да отшуми. Последния път, когато се бяха видели, дядо му го беше зашлевил. Сядането също го накара да се чувства неспокоен, сякаш беше отстъпил за нещо, може би се оставяше под палеца на стареца.

— За какво? Нямам какво да кажа. Не ти прощавам, ако това искаш. Ти и Съветът сте позволили да станат ужасни неща. Дори не ми пука чия идея е било, защото ако е била на Питър, е трябвало да кажете „не“. Ако е била ваша, тогава сте се възползвали от Питър, а това е дори по-лошо. Имал си всяка възможност да спреш това, но не си го направил. Дори не си спасил Кинкейд, който ти беше приятел. Оставил си Ейдън да му извади окото, за бога! Какво би могъл да кажеш, за да направиш нещата по-добри или да ги оправдаеш?

— Нищо — отвърна Йегър, тонът му беше лишен от емоция, но не безразличен или студен. — Но мислех, че ти може да имаш въпроси.

— Както казах…

— Тогава аз имам един. Как е брат ми?

— Последния път, когато го видях, беше доста зле, след като продължително време беше вдишвал пушек по време на един пожар. — „Което стана изцяло по моя вина.“

— Съжалявам за това. Невинаги сме били на едно мнение, но му се възхищавам, че устрои място за деца, които искаха различен живот от този на родителите си. Винаги е искал да помага.

— Помогна ми, когато бях ранен. Дълга история. — Завръщането му от мъртвите не беше тема, която искаше да зачеква със стареца.

— Колко ти каза той?

— Доста от всичко. За някои неща се досетих сам.

— А! Имаш ли въпроси?

„О! Около милион.“ Беше взел решение, че това няма значение, че ще изтече като вода под мост, но не можеше да спре да се пита.

— Да. Как реши? Между мен и Саймън, имам предвид.

— Ммм… — Йегър сплете кокалестите си длани. Ако имаше коса, щеше да мине за Онази с косата. — Честно казано, избрах бебето отдясно.

— Какво имаш предвид?

— Можех да взема само едно. Майка ти държеше и двама ви едновременно, а теб беше сгушила отляво.

— Какво общо има това? — Споменаването на майка му го жилна. Усети остротата на къкрещия си гняв и реши: „Майната му!“. — Какво значение имаше страната?

— О… — Йегър прокара бавно длан по плешивия си череп, жест на човек, който някога беше имал коса, която да заглади. — Защото Христос седи до дясната ръка на Бог, предполагам. Ако искаш нещо библейско. Но всъщност е окултно. Още от евреите. За тях двете страни на тялото отразяват разделената природа на душата ни. Има силата да дава и да задържа. Дясната ръка е по-силна, даваш с нея, независимо дали справедливост, или добрина. С лявата задържаш. Лявата ръка е дисциплина и въздържание. Лявата ръка пази тайните си.

„И живее в сенките.“ Дядо му току-що беше описал него и живота му перфектно.

— Значи избра силата.

— Избрах меча. — Йегър замълча за миг. — Но в своята надменност забравих, че е нужна също толкова сила да го задържиш, да не се ядосваш лесно и да не прибързваш. Лесно е да се измамиш да мислиш, че в праведността на гнева ти жестокостта е оправдана. Но ти си силен, Крис, много по-силен, отколкото ти го признавах.

— Не съм силен — каза Крис. Но все пак от всички неща, които помнеше за Рул, мястото, където мислеше, че може най-после да намери дом, утрините след бой бяха най-ярки: коленичил до Питър в църквата, докато всички, включително Алекс, особено Алекс, гледаха, и усещаше ръцете на дядо си върху главата си в благословия. Беше блудкаво и тъпо, и невероятно сексистко, но все пак изпитваше гордост: „Това значи да не се страхуваш. Това значи да усещаш, че принадлежиш някъде“. Той беше като Том, нали? „Търся моите хора…“ Само че Алекс я нямаше, а ако сънищата му бяха истински, за Питър щеше да бъде по-добре да беше умрял. Странна буца си проправи път към гърлото му. Трябваше да тръгва. Нямаше да се пречупи сега. Не прости на Йегър, не можеше. Крис можеше да остави чука за Питър, но никога за този старец. — Понякога чакам прекалено дълго и тогава вече е твърде късно.

— Но никога не се пречупваш, Крис. Ти следваш своя курс и все още търсиш своя път. Приеми го от един старец: понякога получаваш втори шанс.

„Не и с Алекс.“ Това, което каза, го изненада:

— Какво да правя със Саймън? Ако е жив… ние сме врагове. Той знае ли изобщо за мен?

Йегър поклати глава.

— Какво да направиш, зависи от това какво ще намериш.

— Той яде хора. — „Той ми е брат, ние сме еднояйчни близнаци. Той е аз и аз съм той.“

— Ако той е единствено това, значи имаш своя отговор, нали?

— Как може да е повече от това?

— Обичам го, Крис. — Беше твърде тъмно, за да види изражението на дядо си, но Крис чу уловката в гласа му. — Това го прави повече.

Това, че Йегър не можеше да каже същото за него, го нарани повече, отколкото Крис можеше да си представи. Е, какво беше очаквал? Беше се появил в града буквално непознат, просто имитация, избледняло ксерокопие.

— Опитай се да не задържаш горчивината твърде дълго — каза Йегър. — Животът е достатъчно труден.

— Чия е вината за това? Аз бях дете. Виждал съм те колко? Пет пъти, преди светът да се срине. Питър беше този, който беше наистина загрижен, който се отклони от пътя си… — Той преглътна останалото. — Как иначе се предполага да се чувствам?

— Имаш право на своя гняв.

— Не ми трябва разрешението ти.

— Но ти не си глупав, Крис. От всички ти най-добре трябва да знаеш какво причинява гневът на душата. Трябва само да си спомниш за баща си.

Крис зяпна.

— Ще ми изнесеш лекция за гнева и за баща ми ли? Знаел си какъв е. Затова си се съгласил да вземеш Саймън на първо място. Беше богат. Можеше да оправиш някои неща, да направиш нещо, за да ме измъкнеш оттам. Но ти ме остави сам с него. Затова не ми пробутвай глупости за това какво прави гневът! Не ти прощавам. Точно това наистина искаш, за да можеш да умреш и да вярваш, че всичко е наред. Това, което направи, което позволи да се случи с мен, с Питър, с Алекс, това са твои грешки, твои грехове. Знаеш ли какво? Разбери се с Бог, ако го видиш!

— „Защото е време за въздаяние от Господа, който ще му отдаде отплата.“^[3] Еремия е имал предвид Вавилон, не Рул, но разбирам гледната ти точка. Ти попита за Саймън. Има само един избор, който трябва да направиш: живот или смърт.

„Някой ще умре. — Крис погледна назад към Джес. — Някой трябва да умре.“

— Трябва да вървя — каза. — Децата тръгват скоро.

— Добре. — Йегър се вгледа в него. — Защо дойде? Даде ясно да се разбере, че не е било, за да ме видиш.

— Предполагам, че мислех много за Джес. — Сега беше негов ред да направи пауза. — Защо мислеше, че всичко е наред? Тя е била омъжена. Ти си бил женен. Ти си свещеник.

— О… — Дядо му забърса заблуден кичур коса от челото на Джес. — Сърцето има свои закони и само аз бях женен. Бях егоистичен, а тя беше уязвима, красива вдовица… Поне така мислехме. Съпругът й беше обявен официално за мъртъв.

— Било е грешка или наистина беше изчезнал?

— Може би по малко от двете. Дори преди Виетнам той беше замесен в някои много… спорни проекти. — Ръката на Йегър се задържа на бузата на Джес. — Кога го разбра?

Технически беше знаел, откакто Питър беше споменал името в един сън. Но не беше нещо, което можеш да кажеш, дори на човек, който вярваше в двете половини на душата.

— Когато Том ни показа снимката. Исак каза, че мъжът й ти е бил бизнес партньор, и тогава си спомних, че онова беше единствената шахта на мината, която никога не е била довършена — рече Крис. — Тогава разбрах, че Джес е била жена на Фин.

 

 

— Не-е-е! — Стиснала своя савидж в юмрук, Ели тропна с крак, после избута муцуната на Мина, когато кучето се обърна разтревожено. — Моля те, не ме карай! Искам да остана с теб. Защо да не мога?

— Ели, скъпа! — Луната беше много ярка, но продължаваше да се крие и показва зад носещите се високо облаци и на него му беше трудно да вижда лицето на момиченцето. Том клекна и наклони глава, опитвайки се да хване погледа й. „Давай полека! Тя е пораснала много, но все още е само на осем.“ — Погледни ме! Трябва да ме послушаш. Тук няма да бъде безопасно.

— Но аз не искам да отида с тях! — Тя махна с ръка в обща посока на фургоните, спрени на паркинга на болницата. От там те щяха да се отправят на север по един стар път на дървосекачи, който лесно можеше да бъде блокиран, след като заминеха. Въздухът беше изпълнен с тракане на подкови върху заледен асфалт, нетърпеливо скимтене и джафкане на останалите кучета и пискливите възклицания и въпроси на децата. Повечето бяха на по-малко от дванайсет години и бяха наблъскани в един от двата чакащи фургона. Отляво на Том едно плешиво хлапе с повече пиърсинг от игленик вдигаше момче с глава като яйце върху платформа, където го посрещаше стройната и леко накуцваща Сара.

— Познаваш Джейдън — каза той.

— Нямам това предвид. Трябва да остана. Мога да помогна — настоя Ели. — Както и Мина. — При произнасянето на името опашката на кучето се развя. — Не трябва да се разделяме, Том. Ние едва се…

— Знам, скъпа. — Той се наведе напред, за да бъде чут през ударите на брадвите, хапещи дървета, и през бръмченето на ръчните триони, режещи дънери. След като децата заминеха, дърветата щяха да бъдат положени така, че да попречат на хората на Фин да използват пътя. Един голям отряд щеше да се наложи да се отклони с километри, за да ги последва. Ако Фин все още имаше желание да преследва, когото и да било. Том можеше да се обзаложи, че няма да е така. — Но аз трябва да остана. Ако ти си още тук, ще се тревожа за теб и няма да съм в състояние да си свърша работата.

— Но защо трябва да си ти? Защо не може някой друг да остане?

— Крис остава. — Не беше много въодушевен от това, но Крис не искаше да отстъпи: „Твоят план, моят град, а ще ти трябва и помощ“. Но най-добре беше да не спори с него. При първа възможност щеше да го прати да си събира багажа. — Аз съм единственият, който може да го направи, Ели. Това е начинът да бъдеш в безопасност. — При вида на растящата буря в изражението й той обви с ръце лицето й. — Ти и Алекс сте най-доброто, което някога ми се е случвало. Мислех, че съм ви изгубил, а после се появи ти като по чудо. Бях толкова щастлив, че мислех, че ще се пръсна. Бих направил всичко за теб. Знам, че ти е трудно, но моля те, направи го заради мен!

— Том — Ели примигна яростно, — нямам нищо, което да ти дам, за да те пази. Дадох на Крис своя талисман за добър късмет. Нямам нищо друго.

— О, скъпа! — Той целуна първо дясната й длан, после лявата, преди да притисне малките й ръце към гърдите си. — Ти си точно тук. Това е всичко, което ми трябва.

— Ами Алекс?

Той се опита да преглътне буцата в гърлото си.

— Тя също е там. Винаги ще бъде.

— Но аз я искам наистина, Том. Обещай ми да я потърсим заедно! — Ели повдигна разплаканото си лице. — Моля те! Честен кръст и ако лъжеш, да умреш?

За втори път за по-малко от пет минути той излъга:

— Честен кръст и… — Видя Крис да препуска към тях. Езикът на тялото му беше достатъчен.

„Това е.“

— Трябва да тръгваш, скъпа. — Стисна Ели в прегръдката си, изтича до фургона на Сара и я качи. — Ще дойда веднага щом мога.

— Том! — Ели стисна за врата Мина, която бе скочила след нея. — Том, чакай!

— Ще дойда — повтори той, после изтича до първия фургон, натъпкан с деца и кучета. Джейдън прехвърляше една раница на Кинкейд, който настаняваше просълзено момиче и мъмреше копринено златен ретривър, който се опитваше да измие лицето на хлапето. — Трябва да тръгвате — каза Том.

— Разбирам. — Кинкейд се наведе и сграбчи ръката на Том. — Късмет! Пази се, синко!

— Ти също! — Том предложи ръка на Джейдън. — Внимавайте! Пази Ели!

— Ти сам я пази! — Джейдън го изненада, като го придърпа в прегръдка. — Така и не ти благодарих — каза момчето грубо. — За… знаеш…

— Няма нищо. — Том притисна момчето. — Късмет!

— Нали няма да се бавиш? — Джейдън се задържа в ръцете на Том. — Стой с Крис! Той има радио. Ще държа моето включено, така че да знаете къде да ни намерите. Да не ти хрумват разни тъпи, глупави идеи, Том!

Дали Джейдън не беше прочел нещо по лицето му?

— Не се тревожи! Сега тръгвайте! — Обърна се и видя Крис при фургона на Ели да се протяга, за да прегърне момичето. Голямата черна овчарка на Крис подскачаше чевръсто покрай Мина и около един лъскав ваймаранер, за който Крис беше казал, че принадлежи на Алекс. Това, че видя всички заедно по този начин, и убедеността, че за Ели ще се грижат и ще бъде обичана, накара Том да се почувства… малко по-леко.

Напред един огромен товарен кон, впрегнат пред третия продоволствен фургон, сумтеше, усетил внезапната спешност, и беше нетърпелив да тръгне. Три други момчета — Ейдън, Сам и Грег — вече бяха на конете си. Ейдън и Сам, които миришеха на неприятности, се придвижиха до челото, докато Грег изчака, за да застане в края.

„Моля те, боже! — Когато фургонът на Ели изтрополи покрай него, той вдигна ръка. Стори му се, че тя изкрещя нещо, но думите й бяха удавени в тропота на конски копита, скърцането на фургоните и развълнуваното сумтене на кучета. — Моля те, пази я!“

След още един момент луната скри лицето си, плътни сенки погълнаха фургона и Ели изчезна отново, изгубена в мрака.