Илса Бик
Чудовища (22)

21

— Имам да ти казвам нещо, скъпа. За онова обаждане. — Баща й бавно се оттегля назад, макарата прави трак-трак-трак, докато той дърпа рязко въдицата нагоре и надолу, нагоре и надолу. Рибките обичат кукичката да подскача. — За онова снощи.

— Ъ-хъ? — Ели не слуша наистина. Лек бриз, все още хладен за ранния юни, шепне през ръцете й. Водата е толкова стъклена, че сякаш има друго небе, уловено под повърхността й. Трябва да се фокусира върху своята плувка, но вниманието й се е отклонило към един мъжки гмурец, който се носи покрай далечния бряг. Когато накланя глава, тя вижда червения блясък на очите му. Повдигайки врат, гмурецът изкряква малко призрачно — това е звукът на езерото Гранични води в Минесота и на риболова с баща й — и както винаги праща тръпки по гръбнака на Ели.

— Студено ли ти е? — Баща й плъзва ръка по рамената й. — Искаш ли моя пуловер?

— Не — гушва се тя в него. Той мирише на сапун „Дав“ и на обгорен пясък, защото Ирак никога не се отмива. След първата си мисия баща й влезе под душа на дядо Джак с всичките си дрехи и екипировка, докато тя се бе курдисала на ваната, а дядо й се беше облегнал на касата на вратата, без да се усмихва.

— Измих и изпрах всичко, преди да тръгна — каза баща й, пускайки душа с пълна сила, — но вижте това!

Водата рукна чиста и се оттече калносива, което я изненада. Дядо Джак беше писал статия във вестника за войниците, а баща й бе пратил видеофилм с пясъчна буря. На него цветът на Ирак изглеждаше ярко неоново-оранжев, а не мъртво пепелявосив.

— Две минути след като вземеш душ, отново си мръсен — каза баща й през течащата вода. — Пясъкът никога не се отмива.

Дядо Джак беше бесен с дни след това:

— Всичкият този проклет пясък задръства каналите ми — но тя го хвана внимателно да събира пясъка в малък буркан като за сувенир.

— Просто гледам гмурците — добавя тя. Иска й се баща й да не беше говорил. Тя най-много харесва момента, преди рибата да клъвне. Веднъж отнесена, стръвта вече е като нещо счупено, защото това, което става после, е въпрос на живот и смърт. Животът на рибата свършва просто така — само защото Ели е подмятала кукичка със сочен червей точно тази сутрин, когато тя е минала наблизо и е решила: „Хей, това изглежда доста интересно“.

— О! — баща й замълчава. — Както и да е, онова обаждане…

— Да? — От шубрака на брега внезапно излиза мама гмурец с две кафяво-черни пухени топки. Ели усеща вълнение. Сутринта е толкова спокойна, въздишката на вятъра е толкова лека, че тя може да чуе писукането на патенцата и мекото бухане на майката. — Виж! — прошепва тя. — Бебета!

— А-ха. — Той стиска ръката й. — Скъпа, трябва да ти кажа нещо важно.

— Добре. — Очите й са залепнали за писукащите пиленца. Бащата се носи плавно, докато майката се плъзва във водата, а бебетата я следват: пльос-пльос. — Какво?

— Трябва да замина отново — казва той.

За секунда думите просто не стигат до нея. В другия край на езерото семейството гмурци се потапя под лилиите. Тя чува как някъде наблизо цопва риба, която е разбила повърхността, за да хване буболечка. Но вътре в нея всичко е станало мъртво и сиво като иракския пясък.

— Какво?! — пита тя, изправяйки се бързо, сякаш тя е червеят на кукичката. Възрастните гмурци също извръщат глави, сякаш и те са стреснати от новината. — Ти едва се върна!

— Преди шест месеца — казва той, очите му гледат водата и той подмята кукичката, сякаш животът му зависи от това. Баща й носи косата си войнишки къса и по бялата като коремче на риба кожа зад ушите и в основата на врата му е плъзнала червенина. — Трябваше да е година, но имат нужда от мен. Един от другите водачи и кучето му са били… те са извадени от употреба — начинът, по който го казва, означава, че са мъртви, но темата е табу, нещо, което баща й нарича лошо джуджу. Изразът „убит по време на акция“ носи нещастие. Ако кажеш „мъртъв“, все едно стъпваш на мина. Мъжете и кучетата не умират, те са „извадени от употреба“. — Мина е с друг водач, но аз я познавам, така че…

„Не тя е важна, а аз — това иска да каже Ели. — Тъпо куче!“ Сякаш баща й и дядо Джак са решили, че тя е като тази Мина, сигурно е време да пратят Ели при друг водач.

— Кога? — и това не е каквото иска да каже, но споровете няма да помогнат. Погледът й отскача от него към двойника му във водата. — Все едно. Няма значение.

— Две седмици. — Във водата двойникът на баща й отвръща на погледа. — Трябва да подредя някои неща, но можем да… — гласът му заглъхва. Тя дори не може да си представи какво е мислел, че може да каже, за да оправи нещата.

Тя не казва „добре“. Или „мразя те“. Или „всеки път, щом заминеш, все едно умираш, а аз съм толкова уплашена, сякаш и аз умирам“. Освен това първото е дребна лъжа. Тя загубва интерес към гмурците. Вместо това се взира в малкото водно момиче точно до нейния воден баща, който казва:

— Колко още?

— А? — Ели примигна назад от спомена за онази юнска утрин към тук и сега, през март. Изпълнено с високи облаци, следобедното небе беше с цвета на варен белтък. Когато вдигна поглед от синьо-черното око на дупката в леда за риболов, трябваше да заслони очите си с ръка. — Какво каза?

— Казах, колко още? — Дългите мигли на Илай бяха заскрежени. Точици лед бяха полепнали по шала му и висяха от оръфаната му шапка като коледни украшения. Бузите му бяха червени като боровинки. Гушнал пушката си, той тропна крака с преувеличено потръпване. — Замръзвам. Как можеш да правиш това? — Той посочи с брадичка въдицата в голата й дясна ръка. — Пръстите ми щяха да окапят.

— Защото не се движиш наоколо — каза тя и върна вниманието си към въдицата, като я подръпваше нежно нагоре-надолу, нагоре-надолу и подмяташе кукичката. Честно казано, ръката й се вледеняваше, а ноктите й посиняваха от студ. Няколкото пъти, когато с дядо Джак бяха ловили риба в леда, той винаги палеше огън на брега, за да може тя да се стопли с горещо какао, овъглени наденички и почернели сандвичи. Устата й се напълни със слюнка при спомена. Можеше да убие за сандвич. С горчица и сос. И със запечен лук.

— Добре ли си? — Веждите на Илай, деликатни и с цвят на мед, се сключиха.

— Да. — Тя се помъчи да спре въздишката. Нещо, което дядо й беше казвал, изплува: „Ако желанията бяха риби…“. Не беше добра идея да мечтаеш за каквото и да било напоследък. Само свършваш депресиран или разплакан, или и двете, а проклета да е, ако се разревеше пред Илай. Той беше сладък и въпреки факта, че беше на дванайсет, двамата се мотаеха заедно. (Джейдън ги наричаше „убийците“, което Ели просто не разбираше.) Но Илай можеше да е и малко глупав. Понякога тя мислеше, че трябва да пази него. Ели кривна глава към двете близки дупки, където беше заложила нанизите. — Можеш ли да извадиш тези? Трябва да разчупя заложените въдици, а след като имам около петнайсет от тези…

— Аз? — Илай не си падаше по рибешката слуз, а Ели беше имала добър следобед: четиринайсет черни риби, всичките по двайсет и пет сантиметра.

— Е — каза Ели, извръщайки поглед към брега и към търпеливите им коне, които чакаха под клюмналите клони на висока канадска ела. Наблизо няколко гарвана подскачаха по снега и вероятно се надяваха на пареща купчина рибешки черва, докато една строго изглеждаща чайка беше кацнала на върха на ледена скала. — Предполагам, мога да почакам. Ще ти трябва помощ със свредела.

„Да, значи аз нося цялата риба и такъмите.“ От друга страна, тя знаеше, че това, което Илай наистина искаше да избегне, беше прибирането на такъмите. По-точно, да избегне мястото, което беше близо до склада за такъмите. Дори конете мразеха онази част от гората. И тя не беше луда по нея, но не беше такова момиче.

— Е — каза тя, изтегляйки въдицата и посягайки със заучена небрежност към един вътрешен джоб на парката. Извади оттам пластмасов контейнер и отвори капачето. В легло от дървени стърготини, затоплени от телесната й топлина, лежаха тлъсти бели личинки, всяка с дължината на върха на кутрето й. Тя нежно измъкна едно дебело момче от гърчещата се маса. — До-бреее — каза, промушвайки личинката с кукичката. Беше истинско прахосничество — тя вече беше набучила една. Но Илай имаше нужда да усети огън под задника си. — Ако искаш да изчааакаш и да ми помогнеш с такъъъмите…

— Боже! — Устните на Илай, ярки като череши и твърде деликатни за момче, се изкривиха. — Мразя, когато правиш това.

— Ам-ам — отскубвайки още една гъсеница, Ели млясна с устни. — Вкуусноо…

— Гадост! — Илай се престори, че повръща, но се хилеше. „Веселяк“, би казал дядо Джак. — Добре, печелиш. Само спри! — каза Илай, навивайки стоманената верига с наниза и осем изпъстрени с черни петна риби, закачени през хрилата, от дупка в леда. — Гадост — каза отново, като държеше пляскащите риби на една ръка разстояние. Сивият помияр Рок долетя като куршум, следван неотлъчно от Мина. — Ръкавиците ми миришат на риба — оплака се Илай, докато развълнуваните кучета подскачаха в кръг около него. — Рок винаги мирише на риба. Седлото ми мирише на сардини.

Ели преглътна изръмжаване за убийствени пръдни, въпреки че дори и тя беше уморена от пушена риба. Виж, един хотдог…

— Поне всички ядат.

— И ти винаги миришеш на риба. — Илай издърпа втория наниз. — Колко още ще се бавиш, за да знам кога да се притесня, че си била изядена?

— О! Ха-ха! Може би още час, час и половина — каза го просто така. Откакто загуби Алекс и светещия Мики Маус, Ели нямаше и най-смътна представа кое време е. — Не много дълго. Все още има достатъчно светлина.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш с такъмите?

— Разбира се. Винаги се оправям — промърмори тя под нос, но повика Мина и накъдри една весела вълна.

Гарваните се напериха, когато Илай приближи брега, но щом подмина към коня си, без да спре, се вдигнаха като черен облак да го гълчат по пътя му.

 

 

Само на две въдици имаше нещо — рибките нямаха и двайсет сантиметра и тя ги пусна. С Мина, която припкаше до нея, тя окачи дръжката на стара пластмасова кофа за боя, която използваше за такъми, и се отправи по леда към дупки, дето беше издълбала тази сутрин чаак ей там.

Езерото беше много дълбоко и се подхранваше от поток някъде в западната част. Това значеше, че водата близо до потока беше много по-топла и езерото никога не замръзваше изцяло. Вместо това леденият чаршаф постепенно се превръщаше в парцалив кишав ръб, от който тя винаги стоеше на здравословно разстояние. Когато приближи далечната въдица, тя видя изправено оранжево флагче и почувства прилив на въодушевление.

— Добре — каза тя на кучето. — Там има нещо. След като взе останалата част от пътя на бегом, тя се отпусна на колене и започна да откача кордата. Когато я подръпна и усети колко е лека, въодушевлението й се изпари. — Ех, да му се не види! — Нещо бе грабнало стръвта и изчезнало. Тогава видя как единичната корда се беше накъдрила и разбра, че няма никаква тежест в края. Влакното беше скъсано надве. Нарочно беше използвала единично влакно. Беше много по-еластично и смекчаваше пораженията от кукичката, така че устата на рибата не се разкъсваше.

— О, това е била една силна риба! — И голяма. Жълтият костур обичаше дълбоки води. Както и щуката. Имаше много месо в тези риби. — Може би трябва да използвам сплетено влакно — каза тя на Мина, която само облиза водата от пръстите й. — И да издълбая малко по-широки дупки, ако искаме да хванем тези големи момчета. Откопчавайки ножа си, марка „Лийк“, от неръждаема стомана, от джоба на панталона, тя освободи острието с отработено перване на палеца. В едно много мъничко тъмно килерче на ума си си пожела да можеше да покаже на Том и Алекс какво може да прави сега. Тя винаги си пожелаваше това.

„Трябва да престанеш!“ Тя използва острия връх на ножа, за да махне възела на скъсаното влакно, после хвърли въдицата в пластмасовата кофа. През последната седмица след случилото се с Крис тя беше мислила твърде често за Том и Алекс, много повече, отколкото беше добре за нея.

„Това е твоят дом сега, така че се справяй!“ Щеше й се да мисли за неща, върху които би могла да въздейства. Например как да хване повече и по-големи риби, които сънуваха бавните си зимни сънища в дълбоките води под по-тънкия и по-слаб лед на плитчината. Но повече дупки означаваха повече време, за да ги поддържа чисти с брадвата си. Хрущейки по снега към брега, тя обмисли проблема. Дядо Джак използваше гумените постелки от стария пикап, за да покрива риболовните дупки. Но да намери кола, можеше да е трудно. Исак, Хана и доста от другите деца някога бяха амиши и все още силно вярваха в бог. Всички места, на които живееха, бяха на амиши, а те не използваха коли. Но може би обикновен килим или парцалена черга?

— Трябва да попитам Джейдън — каза тя на Мина. — Той е като Том. Нали знаеш? Поправя всичко. Помниш ли например онзи стар камион, който Том и аз…

„Спри!“ Потискайки спомена, тя избърса една бърза парлива сълза. Трябваше да престане с това тъпо връщане към Том и Алекс или към баща й и дядо Джак. Ръката й се промъкна към врата и намери кожената връв, на която висеше малък дървен медальон. Хана беше казала, че амулетът — някаква странна амишка или германска магическа джунджурия — ще я предпазва от зло и от тъжни мисли. „Ха!“ Беше просто обърнат знак на мира. Тъпо. Сякаш можеше да върши работа при всички спомени, които все се измъкваха от онзи тъмен килер. Тези за Том винаги я подсещаха за Алекс и обратното. Всеки водеше до една и съща картина: Том, чието лице беше изкривено в агония, докато снегът разцъфваше буйно в червено под крака му, а Алекс с ръце, оцапани с кръвта му, крещеше: „Копелета! Копелета!“.

Амулети за добър късмет? „Ха!“ Пръстите й пуснаха кожената връв. Тя беше истински джуджу за лош късмет. Нейна беше вината, че простреляха Том. „Той каза, че се грижи за хората си, Алекс ме спаси от планината, а виж сега! Заради мен вероятно и двамата са…“

— Неее! — тя спря стона със свита ръка. Още една бърза сълза се търкулна по бузата й. Сега й се искаше да беше задържала свирката на Алекс. Тъпо беше да я дава. Една свирка беше нещо, което можеш да използваш, не тъпо парче дърво с германска дрънкулка на него. Свирката беше като част от Алекс. „Точно като писмото от майка й.“ Полагайки длан на сърцето си, Ели усети как пликът прошумолява в найлоновата си обвивка, сгънат в един вътрешен джоб. Не можа да спре Харлан да открадне родителите на Алекс. „Но взех писмото на майка ти, Алекс. Спасих го за теб.“

Както може би Алекс и Том щяха да спасят нея? Не че Хана или Джейдън, или Илай бяха толкова ужасни, но Ели просто не можеше да се отърве от усещането, че нещата нямаше да бъдат нормални отново, докато не се съберат всички заедно. Което водеше до свирката. Да даде на Тоб свирката на Алекс, беше отчасти импулс, отчасти умишлено. Той беше толкова болен и уплашен да не го изоставят. Тя се надяваше, че свирката — все едно самата Алекс — ще го развесели и ще го направи силен по същия начин, по който караше нея да се чувства по-добре и в същото време наистина тъжна. „Ще ми я върнеш, когато оздравееш“ — казала му беше тя.

Но в една скрита част на ума й — място, което тя не посещаваше често, защото беше твърде болезнено — се таеше друга идея. В нощта, преди да се появят Харлан, Марджъри и Брет, Том и Алекс бяха говорили за Рул. Ели помнеше шумоленето на карти и гласа на Том. Тя се беше опитала да отиде в Рул след Харлан, само че се беше загубила. Беше извадила късмет, че Джейдън я откри. Но след като момчето от Рул дойде и взе Тоб, Ели се надяваше, че докато го лекуват, някой ще намери свирката и ще я покаже на Алекс. (Защо някой би го направил, тя не знаеше. Беше глупаво. Но беше нещо като писмо в бутилка.) Тогава тя щеше да разбере къде да я намери и щеше да каже на Том, защото, разбира се, Алекс щеше да го е спасила, и те щяха да дойдат за нея… просто така.

Ако Том беше добре. Ако все още беше жив. Ако не беше като горкия Крис — момчето от Рул, което само се беше опитало да помогне.

Докато Хана не беше отишла и не беше сторила онова, което бе сторила, и вече нямаше как да го върнат обратно.

 

 

От небето дойдоха още силни печални викове, когато трио гарвани отлетяха от запад на изток, следвани от още шест. Още по-високо тя забеляза издайническото реене на няколко чайки. Намръщена, Ели обърна поглед назад към брега. Чайката все още беше там, но гарваните бяха изчезнали. Дълбоко сред дърветата проблясна нещо в светлозелено и един кедър, залюлян внезапно, разпръсна фина завеса от сняг.

— Това е странно — каза Ели. Гарваните обичаха рибешки черва точно толкова, колкото и всичко умряло или умиращо. (Е, може би без човекоядците.) Това беше още нещо, което Джейдън беше казал: „Ако искаш да знаеш къде е отишъл еленът, който си ударил, не следвай кръвта! Търси гарваните!“.

„Но сега тях ги няма.“ Тя прокара очи по ниските клони и по заснежените вечнозелени храсти. Все още виждаше издуващия се облак от фин сняг. Там, където преди имаше много птици, сега беше останала само чайката. Което беше малко странно.

Със свредела на лявото рамо и с пушката 22-ри калибър на дясното тя грабна отново пластмасовата кофа и се затътри отново бавно към брега. Пушката беше марка „Савидж“, но Джейдън я наричаше „пукало“, което значеше, че не прави нищо, а само добавя тежест, но я караше да се чувства по-добре. Свределът й не беше петнайсет килограма като онзи на дядо Джак, но беше дълъг и неудобен за носене. По същество беше по-скоро копие, на чийто връх имаше две невероятно добре наточени остриета от неръждаема стомана.

Напред тя видя Мина да подскача след чайката. С тревожен грак птицата се вдигна от мястото си, направи кръг и пусна една дълга струя. Мина спря в последната секунда, но не достатъчно бързо. Струята в зелено и бяло се размаза по муцуната й и чайката размаха крила нависоко с един гръмогласен писък: „А-ха-ха-ха!“.

— Да ти е за урок! — каза Ели, докато Мина просто изсумтя и се отъркаля в снега. Когато навлязоха сред дърветата, тя видя чайката обратно на скалата и можеше да се закълне, че птицата още се смееше.

 

 

Точно този имот беше огромен, вероятно някога е бил съставен от две и дори може би три ферми с много декари земя и много допълнителни постройки. Илай беше тръгнал наляво по гориста пътека, която щеше да го отведе обратно към къщата. Ели се отправи надясно с коня си — дребна калнокафява кобила на име Бела — по криволичещата пътека през гората от дъбове и високи лиственици. Напред в едно сърповидно оформено сечище пътеката се разклоняваше надясно и наляво. Един поглед към това разклонение и Бела се подплаши, изправи се на задните си крака и разтресе глава с дрънкане на метал и кожа.

— Добре, добре, голямо бебе! — Ели слезе от коня и завърза юздите около един як дъб. Никой от конете не обичаше тази част от гората. Дясната пътека не водеше до нищо хубаво. — Куца работа! — измърмори тя мрачно. Подтичвайки до нея, Мина я погледна и Ели каза на кучето: — Обзалагам се, че ако ставаше въпрос за теб и за мен, те нямаше да се откажат толкова бързо.

Да, но когато Джейдън и Хана намериха нея и Мина, те не бяха ранени толкова тежко, колкото беше Крис. „Смъртно ранен“, беше казала Хана за Крис, което бе начин да каже „ранен толкова лошо, че не мога да го оправя“. Но може би имаше шанс. Крис можеше да е много силен или пък Хана можеше да е сбъркала. Това, че не опитаха, не беше честно. Том и Алекс винаги опитваха. Те щяха да се борят…

— Знаеш ли, Ели, никак не е добре да мислиш за това. Само ще започнеш да се самосъжаляваш. — Тя изпусна мъчителна въздишка. Защо си спомняше Том и Алекс, баща си и дядо Джак толкова много днес? Не можеше да е заради риболова. Тя ловеше риба през цялото време. — Да, но ми липсват непрекъснато — каза тя, ядосана, че носът отново започваше да я сърби. Скоро щеше да се разврещи като малко дете. „Концентрирай се върху положителното, както казваше дядо Джак винаги.“ А Хана, Джейдън и Исак бяха мили. — Но не са Алекс. — Тя свърна по лявата пътека. — Те не са Т…

До нея Мина внезапно сигнализира с тихо, но отчетливо пухтене. „Опа!“ Хваната насред крачка, с единия крак над снега, Ели остана напълно неподвижна. В гърдите сърцето й се преобърна от тревога. Мина не гледаше лявото, а дясното разклонение. Не ръмжеше (добър признак), но ушите й бяха изправени, тялото й — вцепенено. Това не беше добре. Беше зле. Ръмженето беше нещо лошо, защото означаваше, че там има или непознати възрастни, от които тя нямаше полза, или човекоядци, от които имаше още по-малка полза. „А и това не беше тяхното време на деня все пак.“ Но нещо беше подплашило кучето. Какво?

От небето долетя още един рязък писък и тогава тя най-после чу това, което Мина беше доловила. По дяволите! Доколкото можеше да се досети, конят й вероятно се беше подплашил по-рано, защото беше доловил това, което тя не беше. Но сега Ели го чу. Звучеше като… гласове? И то много. Като претъпкан училищен двор в междучасие. И идваше някъде от дясната пътека. Наблюдаваше как Мина слуша. Кучето все още беше нащрек, но не ръмжеше. Значи… не е опасно? Вероятно не възрастни все пак, не хора. Не живи във всеки случай.

После я озари.

— О, боже! — каза и едва не се плесна по челото като Хоумър Симпсън^[1]. Птиците. Гарваните. Затова имаше толкова много. Гарваните бяха мършояди, привлечени от смъртта. Беше както Джейдън каза: Ако искаш да разбереш къде е горкият ранен елен, гледай за гарвани! Беше напълно логично.

„Да, но искам ли да отида там?“ Защото сега имаше избор, нали? Някой трябваше да провери това. Щеше да й отнеме един час да стовари екипировката си, да се довлече обратно до коня си, а после да трамбова до къщата. Тя беше тук сега. Някой трябваше да избави горкия елен от мъките му, а тя трябваше вече да порасне.

Том щеше да го стори. Алекс също.

Като постави внимателно свредела напряко на ведрото, тя свали пушката от рамо и освободи затвора. При този звук Мина завъртя опашка одобрително.

— Да, по-добре да играем на сигурно, отколкото да съжаляваме. Така че, хайде! — Ели погали кучето си. — Да го направим бързо!

Вървенето не беше ужасно, въпреки че за Ели това не бяха нито любимата пътека, нито любимото място във Вселената. За десет минути шумът се усили и вече се различаваха грачене и крякане. Глъчката беше огромна като в планината в Уакамау, когато дядо Джак умря, а главата й щеше да експлодира. Този път обаче, вместо да затъмнят небето, лъскавите гарвани се бяха стълпили по дърветата.

„Еха!“ Нещо привлече вниманието й. Един студен пръст пропълзя по прешлените на гръбнака й. Нещо й подсказваше, че птиците едва ли са се събрали тук само за да чакат нещо да умре. Но каква ли беше причината? Тя сведе очи към снега. Последния път, когато тя, Джейдън, Хана и Илай минаха по този път, беше преди седмица. Междувременно беше валял сняг и тя видя, че следите им са запълнени.

Но видя и нови. Човешки следи.

„О, боже! — Едните бяха малки. Не много по-големи от нейните всъщност. — Дете? — Ръцете й се стегнаха около пушката. — Дете, ранено дете?“

Или можеше да е типът дете, което тя наистина не искаше да среща. „Не, не може да е човекоядец. Мина щеше да знае, тя винаги знае.“ Провери кучето, което все още беше нащрек, но поддържаше крачка. Отново не разтревожена, но определено й казваше, че нещо не беше съвсем наред. Вниманието на кучето беше приковано от нещо право напред. Ели също погледна в тази посока и се чу как изпуска тежко ахване.

Сечището беше малко и в средата му се издигаше сива варовикова сграда с покрив от плочи. Имаше два прозореца от двете страни на дървена плъзгаща се врата. Пред нея бе разположена рампа, която приличаше на широк изплезен език.

Магьосническите знаци, нарисувани върху камъка, бяха малко странни. Точно под стряхата имаше бели като кост звезди с по пет лъча, които минаваха около цялата сграда, а това бяха символи, които според Хана трябваше да изобразяват небесата. Над плъзгащата се врата имаше единична висока арка, очертана с черна боя и запълнена с пурпурна. Вътре в арката имаше три еднакви сини триъгълника. Предполагаше се, че арката е фалшива врата — врата на дявола, беше казала Хана, — направена, за да измами Сатаната да си удари главата.

Имаше и други магии. Нарисувани полуарки, направени в същия стил над и под всеки прозорец, тъй че, ако някоя вещица се опиташе да се покатери, щеше да се препъне в това, което Исак наричаше „крак на вещица“.

С тези магьоснически знаци на пръв поглед човек би помислил, че това е хамбар. Но това не беше логично, защото цялата сграда беше от камък, издигаше се съвсем самотна в гората и наистина беше доста отдалечена от всякакви полета и пасища. Нито Джейдън, нито Хана имаха представа какво е било първоначалното предназначение на тази постройка. Когато за първи път попаднаха на нея, тя беше съвсем празна.

На Ели обаче тези прозорци винаги бяха приличали на празни очни гнезда със странни пурпурни и сини клепачи. Ако оставеше очите си да се разфокусират малко, можеше да види и черепа.

Което беше съвсем уместно, като се имаше предвид какво се намираше вътре в момента.

Изглежда, нещо се беше пресегнало и привлякло тези гарвани, защото имаше стотици. Птиците се бяха наредили по плочите на покрива, крепяха се по дъските, стискаха стряхата. Още гарвани се рояха по снега или пристъпваха наперено по рампата като войници. Разстилаха се по сградата като вълнуваща се маса от ярки очи, блестящи пера и черни човки.

Гарваните знаеха къде живее смъртта.

Защото тази сива прилична на череп сграда беше мястото, където бяха телата.