Илса Бик
Чудовища (25)

24

Том нямаше истински спомен да е мърдал. Но сигурно го беше направил, и то много бързо, прехвърляйки се от ски на снегоходки и тътрейки се надолу с дълги помитащи крачки, за да се изтъркаля през снега, покрай скали и около повалени дървета. Имаше скок във времето — една странна запъваща стъпка, нещо като зацепване на повредено дивиди, и той вече беше на колене до щеката. Раницата му и бравото на Джед бяха сега на снега, а той трошеше ледени отломки с ножа си „Кабар“. Дъхът му излизаше на резки задъхани хрипове, докато мушкаше с острието, за да разкрие сребристото копие от фибростъкло, нашарено с весели бели снежинки. Когато освободи достатъчно, прибра ножа в калъфа на крака си, после обви с две ръце пластмасовата дръжка и дръпна бързо. Щеката се измъкна. Кръглият накрайник го нямаше, но твърдият метален край беше непокътнат. По дължината той реши, че може би е била използвана от момче или високо момиче.

„Трябва да е била от техните.“ Пот изби по бузите му и се процеди във врата му. Поглеждайки през рамо, видя подутина на земята зад себе си. Беше на линията на пропадане, както и щеката. Това значеше едно от три неща. В най-лошия случай щеката е била пометена дотук, докато собственикът й е бил още на възвишението. В най-добрия собственикът е бил със ски и е надбягал лавината, но е загубил щеката някъде по пътя.

„А има и нещо по средата.“ Той прокара очи по земята, търсейки издайническа издатина от счупена ска, може би дори от друга щека. „Той лети надолу на ските си, сърфира по снега, но тогава лавината го преобръща…“

Тази мисъл се закова на място, когато умът му регистрира нещо, подаващо се от снега може би на около два метра вдясно — малка кафява гърбица, която лесно можеше да се пропусне, защото приличаше много на камъче.

Само че не беше. Слънцето вече бе достатъчно ниско и светлината по искрящия сняг беше яркочервена като прясна кръв. Той знаеше точно каква беше тази кафява гърбица.

„Ботуш. — Дъхът на Том замря в гърдите му. — Това е върхът на ботуш, това е ботуш, това е…“

— Не, не! Алекс, Алекс! — Разкъсвайки ръкавиците си, той напъха пръсти в тънкия слой хрущящ лед, въпреки че умът му крещеше, че не може да е тя, че това е лудост. Но тук беше щеката, а сега имаше и ботуш и те бяха дошли за нея, така че това можеше да е тя, може би, той трябваше да я измъкне, да я измъкне, да я измъкне, да я измъкне! Обезумял, Том загреба снега. След няколко минути се показаха връзките, после тънкият ръб на син вълнен чорап. Петата беше здраво вклинена в дълбоката цепнатина между два камъка и той можеше да познае, че тя е спряла под ъгъл, главата по-ниско от ботушите.

Освен ако не беше Алекс. Не беше ли този ботуш твърде голям? И глезенът… „Дебел, твърде голям, но може би това е от чорапа и ъгъла, и…“

— Не, ти си, ти си, трябва да си ти, знам го. О, боже, Алекс! Алекс! — каза той, пъхайки ръце в снега чак до лактите. Пръстите му се сключиха около нещо твърдо, вдървено. Крак и това беше нейният десен, позна по ботуша. Имаше тяло тук и то беше на Алекс, тя беше тук долу, знаеше го.

Освен ако… Огромна черна буца ужас кипна в гърдите му. Освен ако този крак не беше всичко, което щеше да намери. Нещо, достатъчно мощно, за да образува кратер във възвишение и да повлече чудовищен поток от сняг, скали и дървета, нямаше да се затрудни да разкъса човек на парчета, чупейки кости толкова лесно, сякаш са вейки, пръсвайки крак тук, ръка там.

Разкрачен над мястото, където мислеше, че трябва да е тялото й, той започна да блъска с юмруци снега, сякаш бяха пневматични чукове. Не смееше да използва ножа. Ами ако я наранеше, ако я порежеше? Снегът се разделяше на буци, сбити не само от налягането от инерцията на лавината, но и от собствената му тежест. Имаше и камъни, които, внезапно освободени, отскачаха встрани. Не можеше да спре, не би спрял, но, боже, искаше да спре. Знаеше, че трябва.

„Трябва да знам, не искам да знам… Това не може да е тя, защото ако е тя, за мен няма да остане нищо след това.“

Но трябваше да види, трябваше да знае. Той копаеше и изхвърляше тежки блокчета сняг, изравяйки този гроб, изсечен от лед и скали. Появи се извивката на бедрата й — първоначално просто като лек намек, след това се оформиха очертанията на торса, обвит в леден балон — мъхестозелена парка, издута от сняг, надиплена отстрани. Погледна бегло и продължи. По-късно, да, по-късно щеше да я освободи напълно, но сега трябваше да я види, да намери лицето й, лицето й, лицето й… Той заора през снега, като удряше, разбиваше и издраскваше пътя си към раменете й, после към врата, крещейки като побъркан: „Алекс, Алекс, Алекс, Алекс, Алекс?“.

Най-накрая — стори му се, че е минала цяла вечност, но всъщност стана за минута — всичко, което ги разделяше, беше тънък воал от сняг и лед. И точно тогава той спря.

„Не искам да видя това.“ Дълбока и силна тръпка на ужас премина през костите му. Малки червени следи от одраните му ръце бяха опръскали снега като захарни пръчици. Беше виждал такива хора — обвити плътно в метри превръзки, превърнати в груби анонимни мумии. Опитът да се намерят лицата им беше винаги най-лошото. Понякога мястото на кръвта помагаше — огромни ръждиви петна, просмукали се през марлята, за да бележат, че тук нещо липсва. Но най-лошите моменти идваха, когато това, в което се взираше, беше празно: без извисението на носа, без разширението на челото и дупки там, където трябваше да са очите. Най-лошото беше, когато нямаше нищо.

И сега беше така — сякаш Том бе закрепен над подплатен със сатен ковчег и гледаше надолу към тяло, толкова осакатено, толкова напълно унищожено, че погребалният агент е трябвало да увие тънък лен около лицето като последна добрина, като знак на милост.

„Моля те, боже, не може да е тя! Имам нужда да я открия, но няма да мога да понеса, ако това е тя.“

— О, Алекс — каза той и използва мекото на дланта си, за да помете възможно най-нежно последните части от ледения покров от лицето й.

Пет шокиращи секунди по-късно той започна да крещи.