Илса Бик
Чудовища (67)

66

Крис усети как умът му се опитва да се избута, да избяга. Но можеше само да гледа втренчено замръзнал. Вкаменен.

Лена беше като скелет, цялата остри ъгли и опъната кожа. Хлътнали в орбитите си, мрачните й очи бяха зацапани с петна с цвета на старо кафе. С изключение на шала й, дрехите й бяха разкъсани, мръсни. Сплъстените й с горски боклук гъсти коси бяха оплетени с мъртви листа и счупени клонки.

— Лена! — името й излезе като диво задавяне. Сърцето му внезапно подскочи в гръден кош, който, изглежда, беше твърде тесен за него, дробовете му бяха стиснати между железни стени. — К-къде… К-как…

Тя не каза нищо и за част от секундата той помисли: „Тя не е истинска. Това е номер. Чувстваш се гузен, това е…“

После очите му — единствената работеща част от него, както изглеждаше — се спряха на яркия шал с цвят на лайм. „О, боже! — Главата му се изду от ужас. — Последният път, когато видях този шал, беше в нощта, когато останахме в онова училище, когато дойдоха Променените.“ Крис беше откраднал шала на Лена и преднамерено го беше поставил в купчина тела. „Защото не бях сигурен какво ставаше с нея.“ Той си спомни как стомахът му се обърна, когато онова момче, един Променен, обви шала на Лена около врата си. Но сега тя си беше върнала шала, а това значеше…

— Ч-ч-чакай! — опита се да отстъпи, но стъпалата му не помръднаха. — Л-лена…

Без никакъв звук тя тръгна към него, мъгла от ноктести ръце и зъ…

— Не! — Размахвайки ръце, той скочи прав, мятайки се от леглото. Тупна на пода достатъчно силно, за да разтърси прозорците. Задъхан, се просна по гръб. Гърдите му бяха мокри, косата му бе прилепнала за черепа. — Спокойно, било е сън — каза той на тавана. Обърса студена пот от челото си. — Само сън.

Боже, но толкова истински — като кошмарите. Очите му се плъзнаха към будилника на нощното шкафче. Бяха минали едва пет минути. Чуваше се само тиктакането на часовника. Къщата беше мъртвешки тиха.

„Задрямал съм.“ Избута се да седне и се подпря на ръце.

— Защо продължавам да те сънувам, Лена? — прошепна.

Това щеше да го изяде жив, ако не внимаваше. Стенейки, Крис се претърколи на ръце и колене, после сгъна крак, изправи се и се заклатушка към южния прозорец. Замръзналото езерце беше като златен овал. Дълъг правоъгълник от синьо-черна сянка, хвърлена от къщата, се протягаше към далечния обор. Кошарата беше празна, всички крави вероятно бяха вътре за следобедното доене.

— Спри да се самосъжаляваш, Крис! Възползвай се, както направи с Алекс! Спри да се криеш! — каза той на стаята. Сложи длан на леденото стъкло. — За бога, вече не си на осем години. Кажи на Хана или на Исак за Лена и Алекс, но кажи на някого! Просто го направи! Ако разберат, разберат. Ако не…

Е, не биха го убили, за да се предпазят, нали? Челото му се набръчка от внезапно безпокойство. Не, това беше лудост. Той би ли го направил, ако ситуацията беше обратната?

— Не — каза си. Би дал на човек като него припаси, после би вързал очите му, би го извел далеч, би му посочил правилната посока и би му пожелал късмет. Ако Хана и Джейдън бяха умни, щяха да се преместят и никога да не му дадат възможност да се върне по стъпките си. Да напуснат всичко, което бяха построили, щеше да е трудно, но те бяха силни, нали? Щяха да се справят.

При първа възможност трябваше да се махне. Нямаше какво повече да прави тук или да открива. Нямаше и армия от желаещи деца. Ако това беше планът на Джес, значи беше луда. Имаше само деца, опитващи се да оцеляват. Не можеше да ги принуди да се върнат, дори не би ги питал.

Колкото до останалото, до всички тези тайни — добре, той вече знаеше. Еха! И какво? Единственият въпрос, на който нямаше отговор, беше дали хората в Рул подозираха какво са забъркали Питър и Съветът и просто си държаха устите затворени. Наистина ли му пукаше достатъчно, за да рискува да се върне, за да премахне Зоната и да се справи със Съвета?

— Може би.

Но не заради тях. „Хлапетата, които Питър и аз върнахме, те нямаха думата. Не можеш да ги оставиш да растат в сянката на това. Що за хора ще станат накрая?“ Той най-добре би трябвало да разбира какво е да растеш с призраци и кръв, която никога не се отмива.

Стомахът му избра този момент, за да измърмори — неуместен звук, който го накара да се засмее. Трябваше да яде. Това можеше да е последното му добро ядене за дълго време. Точно когато се обръщаше от прозореца, очите му засякоха много лека промяна в светлината, някакво мрачно промъкване в ъгъла на окото му. Той хвърли бърз, но внимателен поглед — повече по навик, отколкото по друга причина.

Две момчета — Крис реши, че това вероятно са Джейдън и Конър — бързаха през снега към обора. „О!“ — каза си и повече не се сети за тях, защото беше зает с мисли за храната и как да съобщи за Лена и Алекс, преди да се отправи обратно към Рул. На юг беше най-добре: права черта, която щеше да му отнеме не повече от четири дни пеша. Три, ако бързаше. Хънтър беше казал, че са прибрали нещата на Нейтън. Късмет. Можеше да слуша радиото и да разбере как е най-добре да се вмъкне в селото, без да му отнесат главата.

Вареното беше ледено като камък, вкусният сос се беше стегнал на буци от картофи, моркови и еленско месо. Той натъпка една хапка. Месото имаше вкус на старо, беше вмирисано и жилаво. Вероятно беше от по-стар елен или Джейдън може би не го беше сварил веднага. Питър веднъж беше казал, че колкото по-дълго бяга един елен, след като е ранен, толкова повече се вмирисва месото му заради киселината, която се натрупва в…

— Мускулите — каза Крис на глас над вареното. „Чакай малко! Какво видях току-що?“ Облегна се назад, внимателно постави лъжицата в купата и превъртя видяното от прозореца. Две момчета, отправили се към обора. И това беше проблем, защото? — Защото — преглътна той — те ловуваха.

„Значи, ако Джейдън и Конър са на лов и проверяват капаните…“

— Къде е дивечът? — каза на стаята си. — Е, може да не са хванали нищо, нали? Всеки има лоши дни.

Но не беше ли казала Хана, че Джейдън никога не се връща, докато не хване нещо, че винаги си насилва късмета и това я плаши до смърт?

Тогава Крис осъзна какво не е видял.

— О, мамка му! — Столът му се срина назад, когато Крис се стрелна обратно към прозореца. — Не само че нямат дивеч. Те нямат оръжия.

Момчетата вече бяха много по-близо до обора. Нямаше оръжия. Нямаше коне. Нямаше улов… но това беше, защото тези момчета бяха още на лов.

И вместо само двама Променени, сега… там имаше десет.