Илса Бик
Чудовища (1)

Пролог

Алекс беше падала така само веднъж в живота си. Това се случи, когато беше на девет и направи онзи див скок от Черната скала на остров Преск в дълбокото сапфиреносиньо Горно езеро. Тя помнеше, че въздухът беше наситен с аромата на диви люляци и подранили орлови нокти. И въпреки че горещото слънце беше опърлило раменете и кожата по голите й ръце и крака, тя беше настръхнала от носещия се над езерото вятър, който дори през юни все още беше студен, а и тя, честно казано, беше уплашена. Застанала на ръба на скалата, стиснала грубия базалт с тъничките си маймунски пръсти, тя беше погледнала надолу над новия си изумруденозелен бански костюм, беше почувствала как стомахът й пропада и беше помислила: „Сериозно ли?“. Заливчето изглеждаше съвсем малко, а баща й, който беше скочил пръв с крясък и отскок, беше като една точица.

— Хайде, можеш да го направиш, скъпа!

Тя бе видяла блестящата бяла усмивка на загорелия от слънцето мускулест прям и самоуверен мъж, който често я носеше на раменете си и пееше.

— Д-д-д… — Искала бе да каже „добре“, но зъбите й бяха изтракали.

Височините я плашеха. Беше глупаво. Партито за рождения ден на Стефани миналия месец? Беше грешка. Не само че беше единствената, която бе замръзнала и после се беше подхлъзнала, но и за малко не беше подмокрила гащите. А сега баща й я предизвикваше да скочи чак отгоре? За забавление?

„Не мога да го направя, не мога… — Всеки мускул беше заключен във внезапно замръзналото й тяло, освен главата, която се беше подула като балон. — Ще припадна. — Умът й изглеждаше изненадан. — Значи това било да…“

Имаше едно бръмчащо усещане, сякаш вятър от самолетен двигател беше избликнал през черепа й, отнасяйки я високо в небето. Внезапно тя вече изобщо не беше в тялото си, а се носеше висо-о-око горе, гледаше надолу към това тъничко момиченце в тъмнозелен бански костюм — изумрудено петно с червена като кръв коса. А далеч долу толкова мъничък, че приличаше на прашинка в едно много синьо и мокро око, беше баща й.

— Алекс? — Гласът му се чуваше като жужене на комар. — Хайде, скъпа, скачай при мен!

— Ако не иска… — Майка й, която вечно се тревожеше, беше застанала на далечния край на полумесеца от ситен чакъл с ръка на очите, а вятърът разбъркваше косите й. — Тя няма нужда да доказва…

„Обаче имам.“ Думите на майка й, съмнението, че Алекс има куража, бяха скъсали конеца на странното хвърчило, за което умът й се бе закачил. Шантавото разстояние се беше свило и Алекс се беше гмурнала обратно в главата си по-бързо от комета, изпълвайки мястото зад очите.

След това тя беше вече над откритата вода, без спомен да е отскачала от скалите, което може би беше добре, защото иначе щеше да загуби контрол и да си помисли: „Ще се подхлъзна, ще се подхлъзна, ще счупя крак или ще си размажа лицето“ и щеше да се уплаши повече. С дълга червена коса, развята като парашут, тя беше разпорила въздуха, свистейки на вятъра.

Плясването в езерото, все още ледено по това време на годината, беше шок. Тя бе пробила водата с хълбок — един здрав удар, който беше изкарал въздуха от стиснатите й устни. Блещукащи сребърни мехурчета бяха изскочили от устата й и се бяха понесли около нея. Водата беше нахлула в носа й, а болката в замръзналия й мозък я беше уплашила дори повече от загубата на тази последна глътчица въздух. Можеше да се чуе как като потопена във вода малка малина издава едно „блуп“ — не съвсем писък, но достатъчно близо. Езерото изобщо не беше синьо, а тъмно и някак странно месинговозелено. Тя не можеше да види нищо на повече от няколко стъпки и не знаеше дали все още потъва? „Ще се удавя!“ Беше усетила как паниката се втурва в черепа й, щипейки очните й ябълки, докато се въртеше с разпиляна като водорасли коса. „Ще се удавя!“ Подивяла от страх, тя беше потърсила баща си, но не беше видяла стъпало, крак или ръка, нищо. Не беше сигурна къде е повърхността. Тогава Алекс беше протегнала врат и беше видяла как водата пожълтява от разсеяните лъчи на слънцето. „Давай! Това е нагоре! Хайде, давай! Плувай!“ Беше се метнала нагоре като куршум и беше пробила водата, а дъхът й беше избликнал в слаб писък: „Ах!“.

— Браво, момиче! — Баща й мигновено се беше появил до нея и се беше засмял. Косата му беше тъмна, а кожата гладка като на тюлен. — Това е моята Алекс! Не беше ли забавно?

— Ъгхр… — беше изгрухтяла тя.

Все още бумтейки с доволен смях, баща й я беше хванал и я бе вдигнал над водата, докато тя пищеше не на себе си от ужас, а след това я беше върнал обратно. Той беше толкова силен.

После заедно се бяха отправили към пясъчния плаж. Баща й беше плувал бавно на една страна и беше останал близо до нея през целия път, докато тя се беше бъхтила към брега и към дома.

Тук споменът свършваше. Алекс не знаеше дали тя и баща й се бяха покатерили отново на скалата. Но доколкото познаваше баща си и като имаше предвид колко го беше обожавала и колко беше искала да го радва, да бъде неговото момиче и да приема всяко предизвикателство, вероятно бяха. Той сигурно я бе угостил с вафлена фунийка крем карамел, поръсен с парченца шоколадови десертчета с кокос и бадеми, защото понякога просто трябва да хапнеш малко ядки. Баща й вероятно беше откраднал от нейната фунийка, за да може и тя да топне в неговата. Тя можеше да се обзаложи, че баща й бе казал на майка й:

— Успокой се, скъпа, ще я измием лесно! — докато Алекс е хрупала бадеми и сочен кокос и е облизвала сладките стопени от следобедната жега шоколадови поточета от китката, от дланта и от лакътя си. Баща й беше такъв човек.

Най-вероятно е била под водата за по-малко от десет секунди. Беше се измъкнала от нея само защото баща й я беше предизвикал да опита. След този скок тя беше повярвала, че може да направи всичко, защото каквото и да стане, ако тя скочеше, той щеше да я чака, за да плува до нея загребване след загребване към вечността.

Разбира се, тя беше на девет, а баща й беше безсмъртен.

Но нищо не продължава вечно.

Години по-късно, след като родителите й бяха умрели, докторите й бяха казали, че е имала извънтелесно преживяване. Обикновено. Не вуду. На някои епилептици например им се случвали подобни неща непрекъснато. С надеждата да ходят по звездите и да срещнат боговете мистици и шамани пиели отвари. Но всичко е въпрос на проста мозъчна химия, казаха докторите, ключовете на ума са вече подредени, иска се само да погъделичкаш мозъка на правилното място, да го сръчкаш. Лесна работа. Разбери как да го бутилираш и всички ще сме богати!

Всъщност последният й доктор смяташе, че случилото се на Черната скала, този тласък от черупката на ума й, може да е бил чудовището, което по онова време тъкмо е започвало да се събужда. Че сънят й, който бе отишъл по дяволите, и мирисът на въображаем дим изобщо не са били първите симптоми. Че малкото бебе чудовище се е излюпило — чук-чук-чук, — пробивайки шпионка в черупката, за да надзърне още тогава с едно жълто чудовищно око: „Здравейте“.

И оттогава тя падаше, падаше, падаше…

В настоящето.