Илса Бик
Чудовища (118)

117

Червената буря й правеше компания през целия път — едно непрестанно мърморене като пулсиране на зъбобол. Чудовището й беше много заинтригувано. Тя го усети да блъска с лакти наоколо, да притиска нос в ограниченията на черепа й като дете, което жадува да излезе и да поиграе. „О, не мисля.“ Тя се напъна, заби зъби в долната си устна и усети как чудовището ритна рязко и ядосано. „На ти сега! Горкото бебче!“

Тя свърна на северозапад, като оставяше добро разстояние и малко гора между себе си и Фин. Източното небе изсветля, стана сребърно, а после бяло, преди да посинее до светло тюркоазено. През тътнежа от копитата на коня си тя чу някой да вика. Не толкова да крещи, колкото да реве една дива и несвързана нота, която Алекс помисли, че беше една дума, повтаряна отново и отново. „Идва от платото. Все още има някой жив там горе.“ Тя хвърли поглед, но имаше твърде много дървета, а тя беше твърде далеч, за да долови миризма. Дори да беше по-близо, можеше и да не успее заради огъня и всички тези Променени. Въздухът беше наситен с тяхната смрад.

Пристигна на юг от ловното поле и онази ужасна пирамида. Нямаше желание да ги вижда отново, освен това нямаше време, но ги подушваше. Както и конят, който се уплаши.

— Добре — каза тя, прехвърляйки крак през седлото, за да слезе. — Не съм сигурна, че те виня… — Алекс ахна от внезапното трепване и преместване, когато чудовището се съживи, проправяйки си път с пръсти, и тя усети как започва да пада…

… в някой друг, зад очи, неговите очи. Отпред има черен пушек и ВЪРВИВЪРВИВЪРВИ, докато другите си проправят път към далечните пламъци и писъка на месо. То — той — поглежда наляво към Червената буря в черно на черен кон и „давайдавай“, и „вървивърви“, и онзи, който само крещи: ПУСНИ МЕ, ПУСНИ МЕ, ДАВАЙДАВАЙДАВАЙ. По-напред има други, устремени нагоре по хълма, и вече много очи, пълни с ВЪРВИВЪРВИВЪРВИ…

А после скокът, който тя познава, трепване и преместване, и после е там в друго тяло — на момиче. Може да усети разликата. Тя е в средата на блъсканица от тела, плетеница от ръце и крака и ВЪРВИВЪРВИВЪРВИ…

Право напред има момче изобщо не като нея. Той е писък на месо. Той е храна и тя надушва отчаянието и паниката му, когато се опитва да се качи на коня си. Но няма да успее, защото страхът на това момче е силен, а тя вече е близо. Пълният му богат суров аромат изпълва устата й и — ДАВАЙДАВАЙ — тя ще го има. Тя забързва към момчето, изблъсквайки другите от пътя си — ВЪРВИВЪРВИ, — тя мушва ръка, усеща загребването на ноктите си по крака му, той хвърля ужасен поглед и тя вижда…

— Не! — но едва се чу. — Крис, бягай, измъкни се, бягай…

Внезапно „щрак“. Или чудовището й пусна, или тя най-после се беше съвзела, не беше сигурна. Зрението й се изчисти и тя видя Бък надвиснал над нея с лапа върху гърдите й. Взорът й се отмести към накъсани парчета небе, което се показваше между клоните. „Паднах от коня.“ Седна с мъка, избърса кръв от ъгъла на устата си и заслуша бумтенето на пулса си.

„Това беше Крис.“ Тя беше почти сигурна. Конят, червеникавокафяв, беше неговият и тя успя да зърне за кратко лицето му… Същата коса, лицето беше същото, но натъртено и имаше нещо сбъркано в очите му.

— Червени — вдиша тя. Бък побутна врата й и тя си позволи да се облегне на вълчака. Очите на Крис бяха червени. Същите като на Питър? Не. Колкото повече мислеше, толкова по-сигурна беше, че Крис беше ранен. От гледната точка на онова момиче той беше храна — кръв и сол, страх и пот. Месо.

Беше силна тази Червена буря. Всеки път, когато онова давай-давай, върви-върви я сграбчеше, чудовището се измъкваше. Да го натъпче обратно, когато наоколо бяха само Фин и няколко изменени Променени, не беше толкова трудно. Но увеличаването на бройката значеше по-голяма наситеност, по-широко излъчване. Тя не беше сигурна, че може да удържи контрола.

Вдигна узито, откъдето го беше изпуснала, и се изправи на крака. За момент помисли да остави зелената брезентова медицинска раница, сега натъпкана до краен предел не само с медицински запаси, но и с няколко книги и дреболии, които беше събрала по пътя. Чантата само щеше да й тежи и да я забави.

„Но Крис изглеждаше ранен. — Повдигна раницата на раменете си и се хвърли в залитащ, клатушкащ се бяг с Бък, който подтичваше до нея. — Крис е тук и е в беда. Трябва да направя нещо, да помогна някак, да сторя нещо.“

Само ако можеше да измисли какво.

Преминаването през Рул — пустите му улици, разрушените къщи — беше като да се скиташ през изоставена снимачна площадка на филм за бедствие. Прозорците на много къщи бяха разбити. Някои нямаха врати. Тя спря само веднъж — при къщата на Джес. Вратата й висеше накриво като изгнил зъб, готов да падне от гнездото си. Част от Алекс искаше да влезе. Беше оставила родителите си тук, на бюрото в стаята си. Но шансовете прахът им да бе още тук бяха толкова големи, колкото и тя да спре Фин.

„Трябва да продължавам. — Зърна напръскан със спрей червен знак Х, потекъл от трегера над разрушената врата. — Като онази история от Стария завет за ангела на смъртта.“ Само че не всички къщи бяха отбелязани. Все още имаше тела в няколко, а също и мъртви Променени.

Но Крис беше между живите, а те имаха нужда от помощ. „А Питър, Вълка, Пени… какво да правя, какво трябва да направя?“ Все още преобръщаше това в главата си, докато приближаваше центъра, промъквайки се от къща в къща през задните дворове. Както си спомняше разположението на площада, църквата беше в северозападния ъгъл. Къщата на Джес беше западно от площада, което значеше, че тя идваше иззад кметството. Не знаеше какво щеше да прави, щом веднъж стигнеше. Имаше ли заден вход в сградата? И ако имаше… тогава какво? Да се качи на покрива? Можеше ли изобщо да го направи? Как щеше да помогне това?

„По-добре да го измислиш, скъпа!“ Смрадта на всички тези Променени — изменени и други, се носеше във въздуха и ставаше все по-силна, колкото повече Алекс се приближаваше. Хората на Фин трябваше да са близо до площада. Усети как и чудовището й изведнъж се изпъчи право нагоре, а след секунда тя разбра защо, когато долови аромата на сенки, студена мъгла и гнило.

„Вълка. — Тя проучи още миризми, долови дочени дрехи и вечнозелени растения, твърда стомана и отчаяние да се смесват с мириса на химиотерапия. — Питър също е там.“

Толкова беше изкушаващо да отпусне каишката на чудовището, да види дали може да се плъзне зад очите на Вълка. „Ами ако мога да го контролирам?“ Да го прати при определени обекти? Това беше… малко зловещо и откачено също така. Ако оставеше Червената буря да забие куките си, щеше да бъде безпомощна като плувка в бързо течение. Но идеята наистина да пусне чудовището, да го накара да работи за нея… „Мога ли да го направя?“ Ръката й се спусна, за да погали врата на вълчака. Боже, това щеше да е като да даде име на чудовището си. Което нейните онколози окуражаваха. Да се бори, като мисли за тумора като за нещо отделно и далечно. Някакъв дори беше направил на рака си профил в Туитър. Тя не беше искала никаква част от тумора си — нито да го назовава, нито да го рисува, нито да го визуализира. Беше се борила, докато повече не можеше, и тръгна за Уакамау, където ракът й стана чудовище с очи като цепки и зъби като игли, а това беше спасило живота й вече няколко пъти.

„Признай си, Алекс! Чудовището е част от теб, независимо дали ти харесва, или не.“

— И какво казваш, откачалке? — промърмори. — Искаш да скочиш от Черната скала? Ще пратиш чудовището със съобщение? — Беше откачена фантастика. „Но Фин някак го прави.“ Виж тези шантави Променени и горкия Питър! Ами ако я закачеше Червената буря и не успееше да се измъкне? Ами ако това, което беше тя, се удавеше в нея? Алекс смяташе, че е възможно това да се случи.

Хора, всичките стари, се събираха на площада. Носът й се изпълни с мухлясало, петносано бельо и отпусната кожа. Чу ги също така като ниско жужене. „Но няма деца.“ Къде можеше да са? Не подушваше и Крис и стомахът й се сви от тревога. „Полека! Той беше на кон.“ Ако беше умен, щеше отдавна да се е махнал. С навременно предупреждение и всички деца също. Може би затова не надушваше нито едно. „Само че Фин направи хода си, докато беше още тъмно.“ Така че как можеше в Рул да знаят, че той беше на път?

Далечно пукане като поредица пиратки. Тя погледна на север. Някой стреляше там, но далеч, сигурно на няколко километра. Децата? Може би и вероятно не се биеха с хората на Фин. Беше ги следвала достатъчно дълго, за да знае, че нито един не се беше отделил от основната група.

„О, боже!“ Ами ако това бяха децата на Рул и там имаше Променени? Би ли могъл Фин, е… сигналът би ли стигнал толкова далеч? Толкова нашироко? Какъв обхват имаше този човек?

„Обхват. Има нещо в тази мисъл. Онова хлапе Джаспър спомена Питър и как той се оправял, когато Фин бил далеч. Каза, че ако Фин умре, мрежата ще се разпадне.“

Беше мислила за същото, когато се опитваше да разбере как Фин се справя с всички тези Променени. „Знам, че сигналът скача, защото чудовището го прави, а аз вървя с него.“ И виж какво беше станало с нея, когато Променените на Фин атакуваха онова плато — голям наплив, огромен сигнал и тя се събуди на снега. „Но какво значи това? Как мога да го използвам? Какво означава?“

Право напред забеляза къса алея, обградена с отделени гаражи, която чезнеше в паркинга на кметството. Подуши до задната стена голяма зелена кофа за боклук, където бяха паркирани три шерифски автомобила без гуми и врати, оставени на шаситата си. Отдясно имаше единична алея, която водеше до площада. Дългият навес от оцветено стъкло, който свързваше училището с църквата, й се падаше отляво. Високи дървета се изправяха чак до жилището на пастора и до училището, а ако спомените не я лъжеха, и до странична врата в църквата през двора.

Алекс придърпа Бък близо и клекна в пряспа стар сняг зад последния гараж отляво и в самия край на алеята. Имаше две възможности: кметството или църквата. Ако се придържаха към дърветата, тя и вълчака имаха много по-добри шансове да се вмъкнат в църквата. „Биеха камбаната. — Което значеше, че камбанарията беше отворена. — Качи се високо, огледай нещата, виж къде Питър, Вълка и Пени са във връзка с Фин!“ Можеше дори да види Крис. Узито имаше оптичен мерник. Чакай, можеше ли да убие Фин? „О, я се събуди, скъпа!“ Тя не беше снайперист. Дори не знаеше дали узито има такъв обхват. Освен това — тя усети как гърдите й се свиха — какво щеше да стане, ако Фин умреше? С всички тези Променени наоколо тя се обзалагаше, че нищо добро.

— Ще бъдат свободни. Никой няма да ги контролира. — Когато вълчакът изскимтя тихо, тя погали ушите му. — Знам. И аз ги надушвам. — Миризмата на Променените се усилваше с всяка секунда. — Разбирам те, момче, тръгваме.

Когато притича покрай кметството, тя долови странен мирис — просто лек намек като дим от подправки, разнасящ се от силния бриз. Подправките я накараха да залитне. „Не! — Тя стъпка асоциацията, преди тъгата да се беше върнала и да я беше погубила. — Достатъчно, Алекс! — Тя се стегна, фокусира се върху биенето на сърцето си. — Ти си разстроена, това е въображението ти. Ти искаш това да е Том.“

— Мини през това и ще плачеш после! — промърмори.

Вдиша преднамерено още веднъж. Този път нямаше подправки, нямаше го призрака на Том. Усети само дизелово гориво и обгорял… метал? Като почернена консерва боб, поставена да се стопли на лагерен огън. Все пак миризмата беше странно химическа — на барут и… Тя се върна в един летен следобед, когато баща й, проклинайки, насочваше пожарогасител. Помнеше тебеширенобялата химическа струя и как майка й фучеше за това, че трябвало да носят маски, за да изчистят кашата. „За фосфорната киселина трябва да се тревожа.“

После кметството се оказа зад нея и двамата с вълчака се стрелнаха между дърветата около дома на пастора. След като се вмъкнаха през страничната врата, тя и Бък се свиха на площадката, като душеха и се ослушваха. Нещо ужасно беше станало при олтара и в мазето. Устата й се сбръчка от острия мирис на студена кръв и изгорял барут. Черният търбух на вратата на мазето отделяше миризма на разкъсана плът, пот и страх, и на Променен със сигурност — просълзяващата смрад на задушен размазан енот.

Прашни стрели от цветна светлина се спускаха през стъклописа в източния край на църквата. Пейките бяха празни, въпреки че се беше задържала миризма на хора и няколко изгорели свещи… „Чакай малко!“ Събирайки още въздух в устата си, тя опипа с език аромата и ахна:

— О, боже! Пъпчивия… Бен?

Беше се върнал в Рул все пак. „И е умрял тук, в църквата.“ Ароматът беше… насилствен. Оплетена в смесица от белина и борова смола, миризмата на Бен беше навсякъде, сякаш бяха трили и трили, знаейки, че нищо не би могло да изтрие смрадта на тази ужасна смърт. Покривката на олтара я нямаше, както и килимът на платформата. Някой се беше опитал да изчегърта кръвта на Бен от стената, където все още висеше кръстът, но твърде късно. При вида на тези призрачни пурпурни пръски сякаш студен пръст се плъзна по врата й. Не можеше да си представи как някой би могъл все още да се моли тук.

Още кръв в преддверието, набита в пукнатините на камъка. Не можеше да каже чия и нямаше време да души. Вратата на камбанарията беше отворена. Горе нямаше никой, доколкото можеше да долови, въпреки че смрадта от Променените на Фин падаше като водопад от студен въздух. Вратите на църквата също бяха леко открехнати и през процепа тя ги видя, както и хората на Фин, и коне, изпълващи площада.

Алекс изкачи витите стълби на камбанарията и скочи в къс каменен коридор. Бък вървеше по петите й, а ноктите му драскаха по камъка. Светлината влизаше през правоъгълни процепи в стената, които й напомняха за бойници^[1] в замък, само че много по-широки. От площада долетя тракане на подкови, ниско мърморене на хора, но не и писъци. Което беше странно. С всички тези Променени тя беше очаквала истерия и бой. И все пак изобщо нямаше стрелба, нито тук, нито на север. Пред себе си видя въжета и дървена конзола, с която изкарваха мелодия от камбаните. Едното въже висеше, вероятно закрепено към онази работеща камбана.

Толкова беше устремена да огледа площада, че вече се беше обърнала настрани, преди умът й да отбележи какво беше видяла: огромен правоъгълник в сянката, закрепен за най-долния ляв ъгъл на конзолата на камбаните.

„О! — Очите й се върнаха обратно. — Мамка му!“

Бомба.