Илса Бик
Чудовища (120)

119

„Бомба.“

Вълна от червен ужас едва не събори Алекс. С размера на малка кутия за обувки бомбата се състоеше от огромен будилник, закрепен за подобен на маджун блок, вероятно С4, с черен изолирбанд. Жици излизаха от тръба с цвят на олово, за да свържат камбанката на будилника с чукчето. Бомбата беше прикрепена за конзолата с още изолирбанд.

„Трябва да се махам оттук. — Внезапно по вдлъбнатината между ключиците й се стече пот. — Трябва да се махна от църквата.“ Кой знае кога това нещо щеше да избухне.

И тогава забеляза две неща, които беше пропуснала заради обзелия я страх. Първо, часовникът не тиктакаше. Второ, бомбата не миришеше правилно.

Наистина, тя не знаеше нищо за бомбите. Това, че в Рул изобщо имаха такива неща, беше удивително. А че бяха решили да заложат бомба в църквата, беше направо поразително. Но не трябваше ли бомба с механизъм да цъка? Това беше старомоден будилник. Леля й бе имала такъв, а тези гадове бяха шумни. Преглътна пърхането в гърлото си и пропълзя достатъчно близо, за да изучи циферблата. Стрелката за алармата сочеше дванайсет. Стрелките за минутите и часовете показваха, че часовникът е нагласен с трийсет минути закъснение, преди да направи „бум“. Точно този будилник имаше много тънка, източена секундна стрелка, но тя също беше неподвижна.

„Не са имали възможност да го нагласят.“ Тя изпусна дълга облекчена въздишка. И все пак може би не беше безопасно тук. Ами ако бомбата паднеше или някакви външни вибрации станеха причина за начало на отброяването?

Но пък миризмата… Тя я подуши. От всички миризми, които С4 можеше да има…

— Хляб? — Все още на ръце и колене, тя се отпусна по корем, загърчи се напред и доближи носа си на два сантиметра. Вдиша въздух.

Пластмаса от изолирбанда, стомана от будилника, барут от онова нещо с цвят на олово — значи детонатор или капсул-детонатор, или каквото там беше — и нещо друго, нещо важно, което подразни паметта й. Но това, което долови, беше брашно и масло, и много сол: аромати, които я върнаха в първи клас.

— Боже мой! — прошепна. — Това е домашно направен пластилин. Фалшива е.

Защо някой би я поставил? Само за да уплаши някого до смърт ли? Трябва да имаше друга причина.

— Може би са искали да си спечелят време — каза на Бък. — Да накарат някого да мисли, че е намерил бомба, когато не е. Но да спечелят време за какво? — За да държат хората на Фин заети? Или може би… — Уверяваш ги, че нямаш нищо. Викай „вълк“ достатъчно често и всички се успокояват. Смятат те за идиот.

Можеше да усети как в ума й се трупат въпроси. Откъде са знаели как да поставят примамка? Кой би могъл да го направи? Но единственият въпрос, на който можеше да си позволи да отдели време, беше дали да се махне от камбанарията. „Да, но къде да отида?“ Ако някой се качеше горе, тя щеше да загази, но тя беше тук, Фин беше там долу, а това беше достатъчно добро място за криене…

Отдолу се чу едно силно „бам“. Не изстрел, а по-скоро като трясване на врата. Примъквайки се до една пролука в камъка, тя се надигна на пръсти, докато площадът долу не се появи.

И усети как почвата под краката й изчезва.

Беше като сцена от „Властелинът на пръстените“. Тълпа от стари хора в надути парки и вълнени шапки бяха събрани пред стълбите на кметството. Като парадна стража ги заобикаляха редици момчета и момичета — около двеста в дрипави дрехи. Променените бяха без оръжия, защото не им трябваха. Съдейки по кухата впиваща се воня, смесена с миризмата на сгазени животни, тези деца бяха гладни. Много от старците плачеха. Миризма на вода и сол се вплиташе във въздуха. Това имаше смисъл. Ако Бен Стимке се беше върнал, а тези Променени са били около мината, тогава мнозина от старците гледаха в лицата на внуците си.

Зад гладната тълпа имаше коне и около двайсет облечени в бяло деца, които бяха изменените Променени на Фин. И нашийници ли носеха? В издължен полукръг ги заобикаляха мъже в стандартни зимни камуфлажи.

В основата на стълбището на кметството Алекс забеляза голата глава на Йегър и закръглеността на Ърнст. Двама други — Борн и Приг — изглеждаха изсъхнали. Без роби. Като се вземеше предвид Бен Стимке и всичката тази стара кръв в църквата, Алекс можеше да се обзаложи, че Съветът от известно време не командва.

Обкръжени от въоръжени пазачи на площадката стояха трима други, които тя позна. С нашийник и в бяло, със златна грива, падаща свободно около раменете, Питър стоеше вкочанен. Тя беше изненадана да види, че ръцете му не са вързани. От друга страна, пистолетите — единият притиснат към слепоочието на Вълка, а другият към Пени — вероятно бяха достатъчен контрол. При миризмата от яростта на Вълка нейното чудовище се размърда, искаше да излезе навън, да направи контакт.

Висок, широк и в черно Фин също беше на площадката. Четвъртита жена с много голям пистолет стоеше отляво. Момче с тъмна коса — изменен Променен, целият облечен в бяло — се носеше отдясно като куче. Но този, когото видя след това, накара сърцето й да се опита да изскочи от гърдите.

Тряскането бе дошло от вратите на кметството. Двама от мъжете на Фин влачеха някого — окървавен и пребит, — който все още се бореше истински, риташе и се дърпаше толкова, че още двама мъже се качиха по стълбите, за да помогнат. Един от тях удари затворника в корема много силно, бързо и жестоко, достатъчно лошо, за да го накара да се превие надве. Толкова лошо, че Алекс въпреки разстоянието между тях чу вика, който изскочи от устата му, когато рухна и падна на колене.

При този звук тя самата падна. Всичко си дойде на мястото, всички части — ранното предупреждение, защо децата ги нямаше, прелитащата миризма при кметството и тази бомба примамка, за която не беше мислила много, нещо толкова дребно, сякаш изобщо не беше там, — но трябваше да задържи скръбта си, защото имаше толкова много по-важни неща, за които да се тревожи, като да обуздава чудовището и да пази главата си да не гръмне.

Разбира се, той го беше направил, беше го оформил, беше се постарал да го направи толкова безупречно и перфектно, колкото беше възможно. Нещо, което да заблуди окото достатъчно дълго. Нямаше друг, способен на това. Трябваше да разбере от самото начало заради миризмата му — мускус и пушек, и подправки, толкова богати и сладки, и силни, — че това, което си беше казала, не е само пожелание.

„Било е истинско. Той е истински. Той е жив, той е…“ Ако не беше затиснала устата си с две ръце, сигурно щеше да извика името му.

Том.

„Боже мой!“

Бяха хванали Том.