Илса Бик
Чудовища (97)

96

— Влизайте в обора! — Завъртайки се на пети, Люк замаха на децата долу. — Влизайте в обора! Джаспър, всички, влизайте в обора, барикадирайте вратите, хайде, хайде!

Видя как Джаспър внезапно се завъртя кръгом и хукна към заграждението. Други деца, които бързаха към него, рязко смениха курса, само за да се сблъскат с тези отзад. Въздухът закипя с паникьосани писъци и Люк чуваше конете в загражденията да цвилят тревожно. Деца се стрелкаха надясно и наляво като билярдни топки при първо разбиване. Едно от най-малките падна и Люк гледаше ужасен как две други хлапета стъпкаха падналото момче, докато трето го издърпа в движение. Някои се отправиха към обора, докато разкъсана група забърза на север, насочвайки се покрай бараката с инструменти и надолу по пътя, към дърветата. Това не беше лоша идея, но гората беше на четиристотин метра и децата щяха да бъдат хванати на открито, без никаква защита.

Той отпусна ръце и спря да вика. Безполезно беше да се опитва да ги скупчи или да ги насочи и нямаше начин да ги събере заедно. Това беше нещо, което никога не бяха упражнявали и за което не се бяха подготвяли.

„Но аз мога да се бия.“ Обърна се и видя Мели да стои на около девет метра. Тя беше обърната на изток и гледаше прииждащия прилив с ръце на кръста. Нейният „Магнум 44“ проблясваше в кобура си.

— Мели, трябва да отключим оръжията. Трябва ми оръжие.

— Не мога. Ключовете са в Уелър. — Последва пауза. — Взривът в църквата беше ужасен.

— Нямаш ключове? — Това не можеше да е вярно. Опита се да мисли. Дали са в нея, или ги е оставила в къщата? Някъде в нея, реши той. В джоб, в палтото, някъде. Но не можеше просто да ги вземе. Какво трябваше да направи? Да я цапардоса? — Е… — той се запъна. Оръжията бяха в един стар маслиненосив сандък, заключен с катинар. — Тогава… тогава стреляй в катинара!

Тя не го погледна.

— Това става само във филмите, Люк. Трябва ти резачка за тел.

— Мели, ти трябва да имаш ключове. Отвори сандъка! — Когато тя не се обърна, той сграбчи ръката й. — Трябва да се бием.

— Не, няма. Не можем. Не и срещу толкова много Чъкита. Върви, Люк! Отиди в обора! Дръж всички вътре! Не искам да пострадат повече деца, отколкото е абсолютно необходимо. После ще съберем тези, които избягаха в гората. Няма да стигнат далеч.

— Да не си… — Щеше да каже „луда“, но думата се изпари от устата му, когато нейните най-после достигнаха съзнанието му. — После? — Той пусна ръката й. — Какво имаш предвид с това, че ще ги съберем после?

Тя не отговори, а само се взря в напредващите Чъкита.

Предвид това, че снегът беше плитък, идваха доста бързо, но той вече имаше представа за броя им. Може би… трийсет? Четирийсет? И десет щяха да са твърде много. Но той се уплаши много повече от тишината, в която напредваха. Нямаше викове, нямаше крясъци като в джунглата. За една ужасяваща секунда той реши, че може би гледа някаква формация: въоръжени Чъките отпред и отзад…

„О, не!“ Усети как отстъпва една крачка далеч от Мели. Отвъд тези Чъкита имаше поне двайсет коня на около осемстотин метра от челната сила, които напредваха бързо, прорязвайки снега в клин. Без бинокъл не можеше да е сигурен, но помисли, че има две отделни групи: мъже в сиво-бели зимни камуфлажи…

И деца. Деца в бяло, все още твърде далеч, за да види лица, но помисли, че имаше момичета и всички бяха достатъчно големи, за да бъдат Чъкита. „Не, това е лудост! — Конете не харесваха Чъкита, въпреки че някои не откачаха толкова, колкото други. — Или може би има нещо различно в тези Чъкита. Трябва да има.“ Защото яздеха и бяха с хора. Мъже.

Той опита отново:

— Мели, още имаме време. Моля те, помогни ни! Дай ми ключовете!

— Най-добрата помощ, която мога да ти дам, е съвет — каза тя със зловещо спокойствие. — Влизай в обора! Бягай, Люк!

За част от секундата едва не я послуша, защото беше по-възрастна. Но тогава той направи немислимото — това, което никога не би се осмелил с никой възрастен, защото добрите деца като него не правеха такива неща.

Удари я.

Движението — внезапен удар в гърдите — го изненада почти колкото и нея. Мели беше по-дребна, но набита като цимент и не беше лека категория. Извадена от равновесие, тя само отстъпи назад. След това, което беше направил, Люк пристъпи към нея, хващайки парката й, за да я предпази от падане, като се боеше, че ако тя паднеше по задник, той нямаше да стигне до пистолета навреме. Искрицата шок в очите й се втвърди в гняв и дясната й ръка се пресегна за онзи огромен злобен „Магнум 44“. Вече нямаше избор. Свободната ръка на Люк се стрелна към оръжието. Пръстите му намериха дръжката и дръпнаха в същия момент, в който той блъсна Мели и я прати по задник на земята.

„Полудял съм.“ Дишайки тежко, той хвана масивния револвер с двете си треперещи ръце. Оръжието потрепна в захвата му. Това нещо беше като оръдие. Можеше да го изпразни и да не уцели нито веднъж мишена. Хрумна му, че ако тя не носеше кобур, той вероятно щеше да има нова дупка в главата. Не, две — отпред и отзад — и по-голямата част от черепа му също щеше да липсва.

— Дай ми ключовете, Мели! — Стомахът му се стегна, когато дръпна петлето на пистолета. — Моля те! Не искам да те нараня, но…

— Ще ме застреляш ли, Люк? — Тя се взря нагоре с очи, толкова безцветни и студени, че той усети мраз да обвива пръсти около сърцето му. — Няма да го направиш. Ти не си убиец.

— Но защо го правиш? Защо отказваш да се биеш?

— Това не е битка, която можем да спечелим…

— Но е по-добре да се бием, отколкото просто да умрем.

— Не — каза тя. — Ти няма да умреш, Люк.

Увереността й, това смъртно спокойствие, го уплаши дори повече.

— Какво правиш, Мели? Какво правиш? Дай ми ключовете, моля те, дай ми…

През думкането на сърцето си той чу нов звук: постоянно неуловимо „хъш-хъш-хъш“ — звукът, който стотици змии можеха да издадат по пясък. Очите му се извиха към хълма. Първата вълна Чъкита тъкмо се изсипваше надолу. Някои носеха палки или бухалки, а слънцето проблясваше от мачетета. Повечето обаче нямаха никакви оръжия. „Само зъби и ръце.“ Можеше да види също така картинката: Чъкитата се спускат и разкъсват малки деца на парчета, изскубвайки ръце и крака толкова лесно, сякаш са крилца и кълки на нежни пиленца.

Нещо се замъгли отляво — тих устрем, когато Мели се изправи бързо от снега. Стреснат, Люк нададе несполучлив вик:

— Мел…

Нямаше спомен да е натискал спусъка. Най-вероятно беше просто трепване. Магнумът ритна. Изстрелът беше като гръмотевица. Откатът разтресе китките му. Дори на следобедното слънце пламъкът беше много ярък.

И пропусна. Разбира се, че ще пропусне. Пистолетът беше твърде голям, а той не беше подготвен. В следващата секунда юмрукът на Мели се заби в стомаха му. Задушавайки се, той се преви надве, а пистолетът се изплъзна от ръцете му.

— Имаш късмет, че мозъкът ти е още в черепа. — Мели прибра в кобура магнума. — Не опитвай това отново, Люк!

— Ме-Мели… — дъхът му изхриптя. — За-защо си…

Откъм кучетата се надигна ожесточена врява. Спринтирайки нагоре, трите останали животни се стрелнаха покрай Колин и стъпкания лабрадор. На върха на копието беше бързо и слабо бордър коли на име Тес. Ужасен, Люк гледаше как тя скочи към момиче с руса коса… и бухалка. Чъкито удари силно и бързо. Съмняваше се, че горкото куче изобщо го видя. Трябваше да са на разстояние поне колкото три футболни игрища, но той все пак чу тупването, когато бухалката удари, докато Тес беше още във въздуха. Струя кръв шурна право нагоре в стряскаща удивителна и главата на животното се пръсна.

При това другите кучета се разделиха. Едното, клепоух питбул в червено и бяло, се стрелна наляво и после изквича, когато едно Чъки го посече с мачете с двуръчен замах. Третото, четвъртит и як елкхунд, разбра посланието. Извивайки се насред крачка, той се хвърли надолу по хълма, профуча покрай обора и заграждението и се отправи на север към пътя и отвъд него — към прикритието на гората. Това куче винаги беше правило впечатление на Люк като доста умно.

Люк погледна отвъд напредващите Чъкита. От тази наблюдателна точка можеше да види много по-ясно отпреди мъжете на коне… и един в центъра: целият в черно, яхнал бляскав кон с цвят на гарваново крило.

— Не — каза той смазано. Щраканията, които беше чул, експлозията, а сега това… — Не, не, не. Какво си направила, Мели? Какво си направила?

— Каквото трябваше да бъде направено — каза Мели, — за да поемем пътя към Рул.