Илса Бик
Чудовища (89)

88

— О, момко, не е толкова трудно — каза Фин, сякаш наистина не му пукаше, сякаш бяха двама приятели, които си седяха в палатката на стареца и пиеха студени бири след тежък ден. Фин обръсна внимателно с паранга си парче кожа от печения бут, поставен на дъска за рязане, който можеше да е говежди, превъзходно изпъстрен с тлъстина. В един по-нормален свят. Заради онова петно синьо мастило можеше да се обзаложи, че не пишеше: „Подбрано от Министерството на земеделието“. — Само ми кажи кое е момичето!

— Аз… Аз н-не знам… ъх. — Вратът на Пит се люшна, когато още един внезапен спазъм премина през главата му. Челюстите му се сключиха, за да задържат съскането. — Не… знам.

— Защо ли не вярвам в това? — Фин отряза дебело петсантиметрово парче, вероятно напряко на мускула. — Може да не чета мисли, но видях лицето ти. Защо не ми даваш име?

— Защото аз… — Още една пронизваща мозъчна бомба. Играеха тази брутална игра през последните пет часа, откакто бяха напуснали тлеещите руини на къщата при езерото. Питър беше чел истории за хора с мозъчен аневризъм. Малцината оцелели казваха, че усещането е като от нокти, впиващи се в черепа им. Това беше нещо такова: наситена болка, пулсиране в центъра на главата и точно зад очите му — като крилато същество, което беше загребало още пространство с ноктите си. Не толкова ужасно като мозъчната буря, която го беше грабнала онзи ден на снега с Дейви обаче. А защо не? „Мисли, Питър! Това е важно.“

И все пак… той не искаше пръстите на Фин напълно извън главата си. Колкото и да болеше мозъчната бомба, Питър жадуваше онази електрическа червена еуфория повече. Когато Фин прати Дейви и подобрените си Променени след Саймън и Пени, приливът беше толкова наситен, толкова добър, че стонът на удоволствие се измъкна, преди Питър да може да го спре. Всеки мускул го болеше да се включи в лова. Кръвта. Фин също го знаеше: „Харесва ти, нали, момко? Аз мога да давам и да взимам, да знаеш. Да давам… и да взимам“.

Фин обучаваше себе си и Променените като хищници, изкачващи се по хранителната верига. Първо ги извеждаше навън за „тренировка“. После в по-големи екипи като днес. Питър усещаше, че има още една награда, която Фин искаше, още една проверка, която да направи, и те щяха да се отправят към Рул.

— Колко пъти трябва да го казвам? — успя да каже Питър през стиснати зъби. — Не знам коя е тя. Защо е толкова важно?

— О, момко! Разочароваш ме — въздишайки, Фин използва паранга, за да избута парчетата с размери на пържола върху алуминиева лагерна плоча. Палатката беше топла, въздухът бе наситен с меден мускус. — Добре, да си починем! Пфю! — Той изтръска измислена пот от широкото си чело. — Направо се запених. Какво ще кажеш да опитаме нещо по-лесно?

— Все едно. — Питър обърса с опакото на ръката истинска пот от челото си. Белезниците около китките му издрънчаха. Един пазач ги беше пристегнал толкова здраво, че на мястото, където стоманата беше трила кожата грубо, имаше кръв. Той преглътна, но трудно. Контролиращият нашийник не само жулеше, но веригата, прекарана през металната халка, беше закачена толкова високо за решетките, че Питър нямаше друг избор, освен да седи изправен. За негов късмет, не му трябваше сън от седмици, иначе щеше да се удуши от собственото си тегло.

През мрежата, разделяща тази транспортна клетка от неръждаема стомана, той видя Пени, свита в Саймън. Поне не бяха вързани и Фин беше накарал полевия си лекар да увие изкълчването на Саймън, така че и това беше нещо.

— Ще ти кажа какво… — Фин взе пълната чиния и се приближи предпазливо до половината на Пени и Саймън. — Да поговорим за малката Пени… е, не толкова малката Пени.

— Какво искаш да знаеш? — каза Питър с равен тон.

Очите на Саймън се свиха при приближаването на Фин. Внезапно отнесена, Пени се изправи, ноздрите й се разшириха.

— Любопитен съм. — Фин премести чинията от ръка в ръка и се усмихна, когато Пени я проследи, както зрител следеше топката на тенис мач. — Да, мирише добре, нали, Пени? Искаш ли? — Той премести чинията в обхвата на ръката й. — Давай, скъпа! Знаеш, че го искаш. Вземи го!

„Не го прави, Пени!“ Глупава мисъл. Нелогична. Да гледа как лицето на сестра му се променя и суров животински глад заменя страха и подозрението, причини на Питър толкова много болка, че той би предпочел умствена бомба вместо това.

— Хей, полека сега! — Фин се усмихна, когато ръката на Пени се стрелна да грабне шепа месо. — Не бих искал да се задавиш, скъпа. В кой месец е тя, Питър?

— Седми, повече или по-малко. — „Повече вероятно.“

— О! — Рунтавите вежди на Фин се извиха, докато той пресмяташе на пръсти месеците, а после направи гримаса на фалшиво учудване. — Е, изчакали сме до последната секунда, нали?

Пени беше. Още помнеше шока си, когато тя му каза: „Мислех, че ми закъснява“. Трябваше да прехапе вика си: „Мислела си, че ти закъснява три месеца?“. Но тя беше едва на шестнайсет. Твърде късно беше открил, че тя е споделила с приятелка, и слухът вече се беше пръснал из града. „Вероятно така Фин е разбрал. От Уелър може би или от Ланг.“ Или ако се съдеше по дълбочината на омразата му към Рул, старецът можеше да е имал шпионин там през цялото време.

— Как я заведе в къщата? — попита Фин, предлагайки чинията отново. Бузите на Пени бяха кръгли като на катерица, но тя пак грабна месо с две шепи. — Сигурно е било трудно.

Опита се да поклати глава, но нашийникът бързо го върна на място.

— Заведох я в петък, в деня, преди… знаеш.

— А, в деня, преди светът да си замине. Ти щеше ли да се върнеш?

— В неделя вечер. — Къщата при езерото не беше предвидена за друго, освен като място, където Пени да отиде за един уикенд, докато той събереше парите и уговореше срещата в Илиноис. Да обърка живота на Пени още повече, като я принуди да износи бременността, нямаше да донесе на никого нищо добро. Щеше да моли за прошка по-късно. — Не успях да го направя.

— Кога успя да се върнеш?

— Във вторник вечер. — Толкова време му беше отнело да проследи Саймън и да язди като луд.

— И тя беше още там? Горкото момиче, сигурно е умирало от глад.

— Не съвсем. — Когато Фин го изгледа, Питър продължи: — Тя беше с… приятел. Мой приятел. — Направи пауза. — От колежа.

— Бащата? Това е интересно. Наистина показва в нова светлина женската богомолка. — Фин направи жест към Саймън, който не беше помръднал към храната. — Аз бих си помислил, че той…

— Никога, дори и след милион години. Не и Саймън. Ние сме семейство.

— Защо, мислиш, е останала в къщата?

— Да пукна, ако знам. — Отчасти той подозираше, че им беше осигурил… е, да кажем, запаси… Беше помогнал. Имаше много пресни трупове, които лежаха наоколо в онези ранни дни. Наистина, той се беше опитал да мисли като за вземане на дрехи от собственици, на които вече не им пукаше за тях. Да, беше откачено. Но тя беше негова сестра. Който беше казал, че щом веднъж преминеш дадена граница, става все по-лесно да го правиш отново и отново… беше доловил същината. Имаше късмет, че беше помислил да отнесе храна, защото приятелят му от колежа беше превърнат в купчина оглозгани кокали, докато той стигне. Но също така му беше хрумнало, че идеята се беше настанила в ума й от самото начало. Безопасна, защото беше отдалечена, къщата при езерото беше също така и позната територия.

— Ами Саймън?

Питър обясни за стреличките с успокоителното. Да откара Саймън при Пени, беше единственият начин, който успя да измисли, за да опази приятеля си жив, а също и да предаде съобщението: „Грижи се за нея!“. Не толкова сложно. Дори кучетата разбираха прости команди. От вида на къщата при езерото и от чувала със запаси беше ясно, че съобщението беше разбрано, въпреки че знаеше, че Саймън се беше скитал надалеч. През цялото време, след като светът умря, Питър беше зървал само няколко пъти Саймън и глутницата му близо до Рул — винаги на разстояние и срещу вятъра, — но никога не бе виждал Пени.

Онази ловна територия беше ужасна, но очарователна със строените вълчи трупове и пирамидата от черепи. Не можеше да не се зачуди защо Саймън е избрал да носи вълча кожа. Питър се интересуваше от вълци. Отиваха на остров Роял, когато се случи злополуката. Така че дали за Саймън вълците представляваха връзка с него? Възможно беше, но Питър винаги беше чувствал, че пропуска нещо.

— Е, ти си изобретателен, нали, момко? — След това Фин сведе поглед към Саймън. — Ами ти? Не си ли гладен, синко?

Единствената промяна в Саймън бяха очите му, които станаха твърди като диаманти. Това беше нещо, което Питър никога не беше виждал в Променен, нито дори в Дейви. Гладът беше едно. Но омразата беше нещо лично. Така че и това беше интересно.

— Е — каза Фин отново, въпреки че тонът му носеше известна доза смайване и… раздразнение? — Ти наистина си различен. Какво ли не бих дал, за да се вмъкна в главата ти.

— Сделката не беше такава. Обеща ми да не ги нараняваш — каза Питър, като мислеше колко кухо звучеше това. Погледни го! Фин беше нарязал Ланг на кебап.

— Не съм забравил — каза Фин, гласът му беше студен, добродушният дядо беше изчезнал. Когато Пени опита да грабне още нещо, той дръпна чинията извън досега й. — Достатъчно засега! Жадна ли си, Пени? — Той дръпна бутилка вода от хълбока си. — Искаш ли нещо, с което да прекараш това?

„Наркотикът!“ Сърцето на Питър се сви.

— Фин! — Опита се да удари, но нашийникът го задържа. Душейки се, той се напъна, мятайки глава наляво-надясно. — П-Пени… н-не пий!

— Успокой се, момко! — Фин хвърли бутилката през решетките. — Мислиш ли, че искам да рискувам бебето? Не и в този живот. Много се интересувам от това малко чудовище.

— Защо? — Питър усещаше гърлото си сякаш бе погълнал поялник.

— От една страна, съм любопитен дали ще изяде малкото. Напълно съм сериозен за това. От друга страна, плодът е бил изложен. Интересно е да видим какво ще изскочи и какво ще стане. — Кръстосвайки ръце, Фин кимна към момичето, което се наливаше с вода. — Погледни това! Осъзнаваш ли, че тя нито веднъж не предложи нещо на Саймън? Почти сякаш той не е там.

Питър беше забелязал. Това също беше особено странно, като се имаше предвид колко близки бяха двамата преди време. „Сякаш Пени е била заличена.“ Очите му се преместиха върху Саймън и се стресна, когато откри, че той също се вглежда в него. В погледа му нямаше омраза, но Питър прочете много болка и объркване. Измяна.

Видя как Саймън внезапно се стегна, после застана между Пени и решетките. Миг по-късно отворът на палатката прошумоля, когато Дейви в неговия бял камуфлаж се появи с пазач, който изглеждаше предимно като украса.

— Дейви! — Фин му хвърли парче. Сграбчвайки с една ръка месото с изкусно хващане, Дейви натъпка храната в устата си. Бдителните му очи не изпускаха Фин. — Добро момче! — Старецът потупа крака му по начина, по който собственик хвали послушно кутре. — Да поговорим с Питър, става ли?

— За какво още искаш да говорим? — Но той знаеше. Червеното крилато нещо се местеше, ноктите бодяха и се вкопаваха като игли. Подготвяше се за… е, който поред рунд беше това. — Казах ти за Пени и Саймън…

— Ах! — Фин вдигна пръст като медицински администратор при важно обаждане. — Но не и за момичето.

— Не я познавам — каза Питър, чудейки се защо работи толкова усърдно по това. Може би беше нещо, за което да се хване, малко достойнство. Но той също така имаше по-дълбока причина. Фин беше бесен, че не я е хванал. На Питър му хареса, че някой го беше бил в собствената му игра. Или може би изобщо не я беше играл. — Защо те интересува коя е тя?

— Не е ли очевидно? — Фин метна на Дейви още едно парче месо като хвърляне на фризби. — Която и да е тя, не е Чъки. Видях момичето да говори. Извика на Пени, говореше на Саймън, а после се отскубна, уби един от най-добрите ми стрелци… Не, не, Дейви! — Фин задържа чинията извън досега му, когато момчето се опита да грабне нещо. — Чакай сега! Добро момче!

— Дори да знаех коя е тя, което не знам, защо името е толкова важно?

— И ти се наричаш добър християнин? В началото беше името, Питър. — Очите на Фин бяха безцветни като на мъртва змия. — Какво направил Адам, щом отворил тези бебешки сини очи? Дал е име на всичко. Сложил е света под палеца си. После се почувствал самотен и Бог направил жена. Като й дал име, Адам заявил господството си и всичко останало било лесна работа. Да дадеш име, е начин да разпознаеш. Да получиш достъп и контрол. Нещата са много по-страшни в тъмното, където са без форма, отколкото на ярка дневна светлина. Просто искам да я изкарам на светло, това е.

„Достъп? — Сякаш Фин говореше за хакване на твърд диск. Не точно, може би. Казваш морков и образът, вкусът, може би и миризмата изскачат в главата ти. Така правят и спомените. — Значи едно име би било като… парола? За мозъка?“

Това си просеше за мозъчна бомба, но не можеше да се сдържи:

— Страх ли те е от нея, Фин?

— Интересувам се.

„Да, обзалагам се.“ Начинът, по който кучетата реагираха на нея, винаги го притесняваше. Сега Питър се чудеше дали тя не се беше променяла в нещо много странно през цялото това време. Може би Крис беше направил същия избор, който Питър и Съветът за всички други деца — да я прокуди, преди да бъде убита. Или може би тя беше избягала. Но това, което му помогна да разбере колко е уникална всъщност, дойде, когато видя каквото и Фин: тя говореше… а Саймън я беше слушал.

Саймън разбираше на някакво ниво, Питър го беше видял в позата му. После докосна лицето й — и тя му позволи. Тя даде на Саймън този момент. Значи там имаше нещо все пак. Те работеха заедно, помагаха си един на друг. Имаше връзка и какво, по дяволите, беше това? Защото, боже, дали това не значеше, че Саймън може да се върне? Или той беше това, което Фин беше казал: много различен, шанс едно на милион, Променен с по един крак в двата свята?

„И тя се скри някак. — Нямаше начин да е убила ловеца и да е избягала достатъчно бързо, за да се измъкне. — Тя беше някъде наблизо, а Фин все пак не можа да вмъкне ноктите си под нея. Дейви не можа да я проследи. Как го направи тя?“

— Съжалявам! — каза той, въпреки че гърлото му се противеше. — Не мога да ти помогна. Не я познавам.

— М-хм. Мислех си, че може да кажеш това. — Поставяйки чинията с месо на лагерната маса, Фин бръкна в горния си джоб. — Все забравям, че ти си много по-ефикасно оръжие срещу себе си, отколкото аз или някой друг би могъл някога да бъде — каза Фин, като внимателно почистваше кръвта от всеки пръст с ленена кърпичка. — Помни! Аз мога да давам и да взимам, Питър. — Фин сгъна кърпичката на три и я пъхна обратно в джоба. — Да давам — очите му се плъзнаха от Питър — и…

— Не! — Питър размаха ръце, борейки се с нашийника. — Не, Фин, остави го на мира! Недей…

Но Саймън вече крещеше.