Илса Бик
Чудовища (48)

47

Изстрелът на помпата беше чудовищен, едно БУМ, което Сара усети и чу да се забива в каменните стени на вестибюла. Искрящ ярък като светкавица език избликна от гърлото на оръжието и оцвети камъка в червено от кръвта на Тори, като разпръсна парчета от мозъка и черепа й.

Без пауза момчето едновременно зареди пушката и се завъртя в момента, в който Сара изпищя и скочи отново към стълбите на камбанарията. Хващайки резето от ковано желязо с лява ръка, тя успя да притвори вратата точно навреме. Още един блясък, още едно гигантско БУМ. Нещо шляпна десния й прасец и тя се препъна, когато сачмите пробиха дървото, пръсвайки го на парчета, които надупчиха гърба й и прелетяха покрай бузите й. Тя се устреми нагоре по хлъзгавите стълби. Кракът й гореше от болка и кръвта й се стичаше на потоци в крачола и чорапа й.

„Улучи ме. Ранена съм.“ Тя изкуцука няколко стъпала, преди кракът й да поддаде внезапно. Полетя напред и се просна на камъка. Сърцето й пищеше не само от страх, но и от болка. Все някой щеше да чуе изстрелите, нали? Тя не беше сигурна. Всичкият този тежък плътен камък, пък и дървото… Може би не беше възможно да ги чуят.

Той беше там долу, чакаше, решаваше. Можеше да го усети. „Трябва да се спася. — Тя още държеше пистолета. — Има ли зареден патрон?“ Сара не помнеше, нито знаеше как да провери. Всеки звук би я издал. Промененият вече я беше видял с оръжието. Ако той мислеше, че тя не знае какво да прави с него, а това не беше далеч от истината, щеше да е по-добре за нея.

После й просветна… „Намери предпазителя!“ Пръстите й опипаха оръжието. Този път намери лостчето и го свали. С гримаса се отпусна по гръб, пресегна се и обра шепа сълзяща топла кръв, за да намаца бузите и врата си. Загребвайки още една шепа, тя намаза обилно гърдите си. „Така, това трябва да е убедително. Един поглед към мен и ще реши, че умирам.“

Потръпвайки, тя обърса ръка от джинсите си, после се подготви за скок, доколкото можа, съскайки от болката в прасеца. Не беше експерт по оръжията, но беше учила геометрия. Бяха в тясна тръба, кръгло пространство с тесни и предимно триъгълни стъпала, които се заостряха към каменна колона. Той беше момче и беше много по-едър от нея, освен това имаше дълга пушка, което значеше, че няма да има друг избор, освен да се движи плътно до външната стена. Но тя беше на по-високо място и беше дребна. Стискайки пистолета, подпря ръце на коленете си, прицелвайки се в това, което смяташе, че ще бъде най-логичната точка.

— Помощ! — вложи толкова страх и болка в това тихо хленчене, колкото можа. Не беше толкова трудно. — Ранена съм. Моля те, не ме наранявай! Няма да кажа на никого, че си тук, обещавам.

Нищо. „Няма да се получи.“ Тя се заслуша през туптенето на сърцето и бученето в ушите си. Трепереше толкова силно, че зъбите й тракаха. Пот — мазна и толкова плътна, колкото кръвта, която се процеждаше в десния й ботуш — се стече от веждите й и подлюти очите й.

— Помощ! — тя подсили вика с един дълъг стон. — Ранена съм. Моля ви, помогнете ми!

Секунда по-късно някъде отдолу тя чу отчетливото изстъргване на ботуш по камък. Туп. После още едно туп.

„Качва се.“ Колко стъпала беше качила? Не можеше да си спомни.

— Помощ! — ръцете й бяха толкова здраво сключени около дръжката на пистолета, че набраздената повърхност се впиваше в дланите й. Десният й показалец се сви върху спусъка. — Ранена съм.

Още едно туп. И още едно.

— Моля ви! Помогнете ми! — Колоната беше студена до врата й. Сара се взираше толкова напрегнато в сребристия мрак, че очите й се насълзиха. — Аз кървя, аз съм…

Тъмен твърд пръст се плъзна в полезрението й. Усети как дъхът й спира, когато дулото на пушката на Тори — само върхът — застина там за момент. Боеше се да извика отново, защото не искаше той да поглежда към нея. Звукът от ботушите му по камъка отново стигна до нея: само една стъпка. Пушката помръдна. Беше насочена нагоре, встрани от нея и под ъгъл. Промененият нямаше избор заради геометрията на кулата. Щеше да отнеме време да я извие надолу, за да стреля.

С бушуващо в гърдите й сърце тя гледаше как дулото се олюля, когато той взе още едно стъпало, после още едно. Първо се появиха ръцете му. „Чакай, чакай!“ После челото му, върхът на носа му… „Чакай още една секунда!“ Сетне той беше само на три стъпала под нея. „Чакай, чакай!“ Тя видя раменете и гърдите му и как главата му се завърта, а лицето му се издува до сив овал. „Почти, почти!“ И тогава чу бързото му вдишване в момента, в който той осъзна, че гледа в грешната посока в грешния момент, и острото остъргване на приклада на пушката в камъка, когато той се опита да я завърти надолу, но не можа, защото той беше високо момче с дълга пушка, което се опитваше да се обърне в твърде тясно пространство.

— А-а-а! — звукът беше повече хриптене, отколкото писък. Но Сара натисна спусъка.

И този път пистолетът гръмна.