Илса Бик
Чудовища (41)

40

— Сара, знам, че ситуацията е критична. Това странно земетресение изплаши всички… — Грег прекъсна изречението по средата, когато Тори, следвана по петите от Призрак, влетя в главния офис на църквата. — Всичко наред ли е?

— Да, защо се забави? — Пру беше подпрял задника си на бюрото, все още отрупано с купчина ксерокопирани обяви за втори октомври. При положение че вече наближаваше краят на първата седмица от март, възможността да се състои продажба на амишки приятелски хляб и пай, предвидена за октомври миналата година, беше повече от съмнителна. — Кътър и Бентън ще се върнат след по-малко от двайсет минути, а Грег и аз трябва да сме излезли. Няколко кутии препържен боб осигуряват само толкова време.

— Знам, съжалявам! Калеб е много болен. — Тори забърса с опакото на дланта си една меденоруса къдрица от челото си. Дългурестият ваймаранер на Алекс се отправи напряко към мускулестата немска овчарка, свита в краката на Сара. — Честно — каза Тори, — ако още едно хлапе реши да дъвче пластилин, ще изхвърля всичкия.

Грег направи физиономия.

— Пластилин ли? Това нещо смърди.

— Не и домашно направеният. Малките деца го направиха, когато още имахме брашно. Изглежда, и мирише като тесто за хляб. Обаче е много солено. — Тори подпря в ъгъла пушката си, „Ремингтън 870“ с гравиран цветен мотив на ореховата дръжка, и каза: — После трябваше да се измъкна на Беки. Искаше да знае дали ще се виждам с теб.

— Какво? Как е разбрала? — изтърси Грег. Като видя смаяния поглед в очите на Тори, му се прищя да се ритне. Когато момичетата живееха с Джес, той пиеше толкова много чай, само за да е близо до Тори, че можеше да пусне собствен боен кораб. След бягството на Алекс и засадата съветът премести Тори и Сара в жилището на пастора. Това трябваше да направи отношенията им малко по-лесни, особено след като надзирателката на момичетата, една тежка старица на име Хамърбах, се катурна от удар. Но той, изглежда, винаги казваше грешното нещо.

— Беки ме видя да отключвам вратата на балкона за хора, след като изметох мазето. Беше под олтара, каза, че играела на криеница. Но мисля, че проверяваше килера. Няколко деца се опитаха да влязат вчера.

— Защото гладуват. — Слабичката по природа Сара потрепери. На дясното й бедро като черна издутина висеше в кобур един „Зиг Зауер Р225“. Грег се чудеше дали тя изобщо знае как да стреля с това нещо. Тя му върна празен поглед. — Трудно се живее само с разводнена овесена каша, царевичен сироп и фъстъчено масло, а понякога и жълъди. Вече изгубихме седем деца. Още няколко седмици и ще започнат да падат като старците.

— Без лекарствата си тези старци щяха да ритнат камбаната и без това — каза Пру. — Кинкейд не може да направи нищо и за това. Хвани пневмония и сбогом! Ще бъде голям проблем.

— Вече имаме достатъчно големи проблеми. — Сара нави една отпусната къдрица около пръста си. — Защо, мислиш, преместиха всички нас, Пощадените, в центъра на града? И получаваме малко повече ядене, отколкото всички останали. Но със същия успех могат да нарисуват и мишени на гърбовете ни.

— Онзи „Спрингфийлд 30-06“? — каза Пру. — Мислех, че Грег ще се изпусне в гащите.

— Човекът беше просто уплашен. — Грег все още мислеше, че могат да уговорят стареца, но пушката на Пру, „Рюгер Мини-14“, сложи точка на разговора. В спалнята му откриха това, което старецът защитаваше: клетка с три мършави дългоопашати папагала. От гледката на Грег му се доплака.

— Но хората стрелят и стана по-лошо, откакто въведоха дажбите. Убиват коне, стрелят по кучета. — Сара разроши ухото на овчарката. — Джет и Призрак са все още живи, защото пазят децата, а Дейзи е твоя, Грег. Но ще дойдат и за тях накрая.

— После ще се стигне и до хора, обзалагам се. — Изражението на Пру се помрачи. — Ще започнат с най-старите, които и без това няма да изкарат дълго.

— Да ядем хора? Стига, осъзнай се! — каза Грег. — Това не е „Повелителят на мухите“^[1]. Съветът няма никога да го позволи.

— О, сякаш те са много наясно. — Пру обърна очи преувеличено. — Единствената причина да издържат толкова дълго е понеже имаше храна за всички и селото беше наистина спретнато, преди всичко да отиде по дяволите. Имаха Питър, тяхното момче чудо. Твърде стар, за да се промени, не достатъчно, за да оцелее, но все пак Пощаден. И дядо му е в Съвета. После се появява Крис, още един Пощаден, и, о, той просто случайно е внук на Йегър. Истинско Божие дело. И всички се успокоиха. Питър очисти Променените, изби ги всички. Хората бяха нахранени, чувстваха се в безопасност. Помните ли церемониите в неделя? Как Йегър ни благославяше и бълваше всички онези глупости за свещените мисии? Сега, когато ги няма Питър и Крис и нищо не влиза в селото, нещата се разпадат.

— Тогава трябва да се махнем оттук, преди да ни изтъргуват за храна или за нещо друго — каза Сара. — Или може би ще раздадат нас, момичетата, за награди. Начинът, по който зяпат някои като Кътър…

— Кътър? — Нещо прелетя през очите на Тори, но когато тя не каза нищо, Грег погледна отново Сара. — Той е един от пазачите ви.

— Да, спя много по-добре, като знам, че той държи ключовете. Не е направил нищо, но мога да чуя как се въртят колелцата. Ако можеше да измисли начин…

— Ще уредя да го преместят другаде.

— Накрая пак ще стане същото, без значение кой е на пост — гласът на Тори беше странно бездушен. — Преди никога не се тревожех. Когато Питър и Крис отговаряха за безопасността, те бяха невероятен отбор. Но сега? — Тя му хвърли трепкащ поглед. — Грег, вече не можем да разчитаме на възрастните. Трябва да се погрижим за себе си. Така че или ние поемаме контрола, или напускаме.

Грег вдигна ръце:

— И къде да отидем? На изток не може. Много градове, много хора, тонове Променени. Ето защо Питър и Крис не искаха да патрулираме в тази посока. На юг също не е по-добре. Отвъд мината и близо до Айрън Маунтин започва да става наистина претъпкано.

— Ако е останал някой. — Тори сбръчка нос. — И на мен не ми харесва на юг. Земетресението, което беше предизвикано от хлътването преди две седмици, беше много странно.

„Ако беше просто хлътване.“ Един пръст на безпокойство премина през врата на Грег. Вибрациите под повърхността бяха причината един от кореняците да каже: „Може да се получи спонтанно самозапалване във въглищна мина. Но мината на Рул първо е желязна, после — за злато, а скалата е инертна. За да се срути тази мина толкова лошо, че да предизвика земетресение, са необходими силни експлозиви, при това много“.

Което повдигаше някои въпроси. Кой има достъп до силни експлозиви? И защо му е да го прави?

На глас той каза:

— Значи остава запад. Уисконсин, Минесота…

— Уайоминг — каза Пру. — Обзалагам се, че е доста празно.

— Или отиваме на север, може би дори в Канада.

— Орен е на север — каза Сара. — Крис и Лена тръгнаха на север.

Настъпи мълчание.

— Те тръгнаха на изток — каза Грег.

— Грег, Крис знаеше, че на изток е опасно, и е ходил в Орен. Така че, ако е жив…

— Голямо „ако“ — каза Грег.

— Да, и се обзалагам, че много ще се радва да ни види, като гледам как се е разбързал да се върне и да ни спаси — добави Пру огорчено.

— Без значение накъде решим да тръгнем, трябва да вземем с нас четирийсет деца — каза Грег. — Ще са ни необходими фургони, храна, амуниции, коне. Все неща, които нямаме.

— Ако вземем всички — каза Сара. — Но не е задължително.

— О? — Пру повдигна вежда. — Има някой, когото искаш да изриташ от острова?

— Да. Ейдън, Лушън и Сам. — Сара сведе очи. — Не им вярвам.

Пру сви рамене.

— Нямам нищо против.

— Чакайте! Не знам дали трябва да е толкова просто — каза Грег. — Не избираме отбори за игра. Със сигурност и аз не ги харесвам, но нямам никакви по-добри идеи.

— Не трябва да го правите — намеси се Тори. — Това, че Питър беше решил, че мъченията са нещо нормално, не значи, че те наистина са. Не се ли предполага, че затворникът би признал всичко, за да спрете да го измъчвате?

— Хей, това не е честно — каза Пру. — Съветът също трябваше да одобри.

— Което повечето от нас не знаеха, докато Крис не избяга. Ако мъченията бяха нещо толкова добро, защо са ги крили? — Вниманието на Тори остана приковано върху Грег. — Какво би станало, ако беше отказал?

— Не знам. — Грег не искаше да разбира. Беше като да каже на директора, че върши скапана работа: „Боже, благодаря за мнението ти, хлапе. Получаваш наказание до края на живота си“. Колко лесно Йегър реши да хвърли Крис в затворническата къща, при положение че той му беше внук. Грег се изправи. — Трябва да вървим. Не е нужно да решаваме кого, докато не открием как и дали трябва да го правим сега. Все още е зима, за бога.

— Не за дълго. Трябва да решим, и то скоро. — Когато Грег се наведе да закопчае парката си, Сара продължи: — Виж, ако не си с нас, добре. Но не заставай на пътя ни!

— Какво? — сопна се той. — Сара, ако не си забелязала, аз не съм врагът.

— Тя просто е разтревожена — каза Тори.

„А аз не съм?“

— Не я извинявай!

— Не виждаш ли, Грег? Всичко се сгромолясва. — Очите на Сара се напълниха. — Питър е мъртъв, а Крис го няма и всичко се разпада.

— Мислиш ли, че не знам? — Червеният пламък на внезапен гняв беше като киселина върху езика му. — Нека ти кажа какво е да се разпадаш! Питър беше мой приятел. Единствената причина да не умра в онази засада е, че отидох до Орен с Крис. Не минава и ден, в който да не мисля как може би щях да мога да спася Питър. Ами Крис? Той ми се доверяваше. Ако беше помолил, щях да му помогна да се измъкне. Но не го направи, а сега го няма. Когато има решения, които Съветът иска да наложи, идват при мен и знаете ли какво трябва да правя сега? Да тършувам из дома на някакви старци заради слух, че имат няколко хамстера, които се мотаят наоколо. Затова не ми казвай, че нещата се разпадат, Сара! — Ако беше дръпнал ципа само малко по-силно, металът сигурно щеше да пусне искри. — Бях там, правил съм го, купих си даже скапана тениска.

 

 

Тори ги настигна, когато той и Пру вече бяха преминали наполовина нефа^[2].

— Тя просто е разтревожена.

— Както и повечето хора наоколо — каза Пру.

— Не се тревожи! — каза Грег още ядосан. — Не е голяма работа.

— Напротив, голяма е. Виж, аз… — Очите на Тори изпърхаха към Пру, а после обратно. — Може ли да поговорим за секунда?

— Ъ… добре. — Грег погледна към Пру, който само сви рамо и се отправи към олтара, зави наляво и се промуши през сводестия вход. Грег почака, докато чу тропота от ботушите на Пру по стълбите, после се обърна отново към Тори: — Да?

— Не исках да бъда сурова с теб — каза тя и стисна леко ръката му. — Радвам се, че Съветът избра теб да заемеш мястото на Крис, а не Пру.

— О! — Устата му пресъхна. Тори никога не го беше докосвала. Никоя друга не беше. Колко странно беше това да стои в църква с момиче, по което си падаше много, и при това въоръжен. — Аз не… ъ… — Той потисна кашлицата. — Не е като да съм имал голям избор.

Очите на Тори изглеждаха много сини — може би защото сега тя стоеше дори още по-близо отпреди.

— Можеше да кажеш „не“. Но не го направи. Лесно е хората да се оплакват. Аз например тормозех мама, когато не ми позволяваше да стоя до късно. — Устата на Тори се разтегна в усмивка, толкова тъжна, че Грег почувства странен импулс да постави ръка на бузата й, както правеше неговата майка, когато той имаше лоша треска. — Сега, когато се грижим за всички тези малки деца, разбирам какво й е било.

— Повечето дни бих дал всичко, само за да може мама отново да ми натяква за домашното или да ми вземе видеоиграта. Не мисля, че би ме познала сега.

— Би те познала. Ти даваш най-доброто от себе си.

— А ако това не е най-доброто от мен?

— Тогава го проумей! — каза тя и преди той да разбере какво става, устата й беше върху неговата.

Грег толкова се стресна, че ахна. Сърцето му започна да бие силно и той си помисли, че може да припадне — чувстваше се толкова добре. Не знаеше какво да прави с ръцете си, не можеше да си поеме дъх и наистина вече не мислеше. Спряха, за да си поемат въздух едновременно, и той каза:

— Т-тори…

— Ш-ш-т! — прошепна тя.

Те помълчаха известно време и това беше хубаво. Това беше хубаво.

Поне имаше няколко момента, в които Грег не трябваше да мисли за това колко ужасен човек е, отправяйки се да убие горката стара котка на някоя баба.