Илса Бик
Чудовища (50)

49

Сара не беше осъзнала, че крещи, или дори, че е стреляла, докато не усети огъня в гърлото си и отката в ръцете си. Звукът беше чудовищен, макар че проблясъкът от дулото беше по-скоро като гръмнала крушка. Но все пак в тази кратка светлина тя го видя да пада — не право надолу, като да е клекнал, нито — още по-добре — така, сякаш нямаше глава, а назад. Просто падна? Или бе мъртъв? Тя не знаеше, не можеше да чуе нищо. Изправи се на крака, обърна се да препусне нагоре, но се завъртя твърде бързо. Десният й ботуш се плъзна в локва от кръвта й. Центърът на тежестта й се премести. Сара усети как губи равновесие и писъкът сам се изтръгна от гърлото й.

Знаеше как да тича с оръжие точно толкова, колкото и как да стреля с него. Затова държеше пистолета по най-грешния възможен начин: с пръст на спусъка. Когато се препъна и падна на стъпалата, ръката й се удари в камъка и той гръмна отново. Този път тя загуби и захвата си. Пистолетът полетя надолу по стълбите, а каменните отломки от мястото, където куршумът бе ударил колоната, се врязаха в лицето и врата й и я нараниха.

„Боже! Боже, направи така, че да е мъртъв или ранен, или изчезнал… — Ако беше още жив, щеше да вземе пистолета й. Колко патрона събираше това нещо? — Няма значение. Един е достатъчен.“

Тя задраска нагоре по хлъзгавите стълби. Всичко, на което можеше да се надява сега, беше Промененият да тича в противоположна посока. Може би никой не беше чул изстрела от пушката, защото стените на църквата бяха твърде дебели, но някой сигурно бе чул изстрелите от пистолета през отворената камбанария. Къде бяха всички?

Изведнъж стъпалата свършиха и тя залитна в ограден с камък къс проход с прорязани правоъгълни отвори от двете страни, през които влизаше светлина. Право напред на не повече от три метра тя видя редица връзки, въжета и дръжки, които й напомниха на тъкачен стан.

„А къде са камбаните?“ Тя стоеше, дишаше тежко, сърцето й препускаше, прасецът й пищеше от болка, а ушите й все още тътнеха. Камбаните трябваше да са някъде над нея. Наведе се към плетеницата от въжета и видя как са промушени през халки и са завързани на здрави възли. Ледените въжета бяха корави, а замръзналите й пръсти лепкави от кръв. Ако възлите бяха твърде стегнати, никога нямаше да успее да ги разхлаби. Но й трябваше само един, нали? Тя дръпна въжетата, търсейки възлите с треперещи пръсти, и ахна, когато краят на показалеца й се плъзна през една много малка халка.

„Да!“ Сара дръпна и усети как въжето поддаде. Тя включи още един пръст, после трети и усети как възелът внезапно се отпусна, когато въжетата се отделиха в ръцете й. „Добре, хайде!“ Стиснала едно-единствено въже, тя дръпна право надолу с всичката си сила, използва тежестта си, пъшкайки, когато раненият й прасец изпищя и чу едно глухо „бам“.

„Побързайте! Моля ви, побързайте! — тя пращаше тази мисъл след всяко бам-бам, бам-бам на камбаната. — Бързо, бързо, помогнете ни, помогнете ни, помогнете ни!“