Илса Бик
Чудовища (44)

43

„Мърдай! — Фините косъмчета по врата на Сара настръхнаха от внезапен прилив на ужас. — Нещо идва, мърдай, мърдай!“

— Не! — Дишайки тежко, тя се стрелна като уплашен заек и скочи към вратата на склада. Ключовете издрънчаха по плота, но тя нямаше време да ги търси, а само толкова, колкото да се измъкне. Вратата се отвори със зверски трясък. Докато Сара прелиташе през нея, усети пръсти, които забърсаха косата й. С див вик тя се завъртя на пета и се мушна към вратата, за да я затвори. Фенерчето й трепереше бясно и прокарваше широки цепнатини, изрязвайки рафтове в тъмнината, но тя го изпусна. То издрънча на пода, оранжевият лъч примигна и угасна. Вече напълно сляпа, тя се хвърли през мрака, замахна рязко, усети дървото под ръцете си, натисна вратата и тя се затвори със силно хлопване.

В безопасност, беше в безопасност. С повдигащи се гърди тя се облегна назад, като запъна вратата с тялото си, очаквайки да усети тупването. Но нищо не се случи. Нямаше удар. Нямаше думкане на юмрук. Нямаше ритници.

„Барикадирай вратата!“ Без ключовете не можеше да я заключи, а това можеше да е единствената й възможност. Тя познаваше мястото около склада достатъчно добре, за да се ориентира в тъмното. Свободно изправени и предимно пустеещи метални рафтове отдясно и отляво. Единствените с някаква храна по тях бяха вляво от нея. Трябваше да грабне рафта отдясно и да го издърпа пред вратата. Освен ако не си бе въобразила всичко това. Тя пое един свистящ дъх, задържа го и се заслуша през грохота на сърцето си. Въздухът миришеше много слабо на фъстъчено масло, но тя не чу нищо. Значи нерви? Не, тя беше усетила посягането към косата й. Освен ако и това не е било допир, роден от ужас.

„Усещането беше толкова истинско. — Може би умът й й играеше номера. — Защото съм напрегната, прегладняла, изтощена…“

Въпросът беше какво да прави. Можеше да остане там, да барикадира вратата. Но примусът гореше. Накрая ледът щеше да се стопи и да изкипи. Дори да оставеше настрана загубата на гориво, пламъкът щеше да прогори дупка през гърнето и щеше да стане пожар.

Тя се ослуша отново, притискайки ухо към ключалката. Още нищо. Ако решеше да излезе, щеше да й трябва светлина. Което значеше, че трябва да си вземе фенерчето от пода и да се надява, че все още работи. Сара се отпусна на ръце и колене. Песъчинките я одраха през дънките. „Добре, накъде?“ Тя се беше завъртяла към вратата, когато изпусна фенерчето. По звука, който се беше разнесъл при падането му, Сара можеше да определи, че то се намира някъде отпред — грубо на десет часа. Движейки се внимателно, тя прокара треперещата си дясна ръка по студения под. Все очакваше нещо да се втурне по кожата й. Паяк, може би. Но никой самоуважаващ себе си паяк нямаше да си устрои работилницата тук, а освен това беше твърде студено. Пръстите й обраха още мръсотия, и то много, което беше странно, защото Тори беше ужасно педантична към хигиената. Но пък Кътър я беше прекъснал същия следобед. Така че може да не беше помела изобщо.

Сара се промъкна напред, ръката й се движеше насам-натам като метален детектор, както й се стори, цял час, но по-скоро беше не повече от минута, преди пръстите й да докоснат студена метална тръба, която се опита да се изтърколи. Фенерчето. Тя го грабна, изправи се на колене, пусна една дълга въздишка на облекчение и натисна с палеца си металното копче.

Конус жълта светлина разпръсна мрака и пред нея се разкри гол метал, тухла и…

— Не! — думата изскочи от гърлото й в момента, в който две огромни ръце се стрелнаха към нея от мрака. Едната се спря върху челюстта й и затисна устата й, а другата продължи към косата й, сграбчи я и дръпна рязко, сякаш беше дълга връв. Главата й отскочи назад, излагайки шията й, и тогава тя залитна, изгубила равновесие. Срути се върху леденостудения под, краката й се изкривиха под мъчителен ъгъл, а ударът изкара въздуха от дробовете й. Ужасена, подивяла не само от страх, но и от нуждата да диша, тя размаха ръце, а фенерчето, което още стискаше, фучеше наоколо. Усети как то удари кост, а солидното тупване разтърси ръката й. От плътния мрак над нея дойде приглушено грухтене, едно дълбоко и гърлено „ъх“. Ръката в косата й се стрелна рязко като риба, която се опитва да изскочи от мрежа, после потърси опипом нейната мятаща се китка, откри я и я прикова надолу. Ужасна стрела на болка пробяга през лакътя й и тя отпусна хватката си. Фенерчето отново се изтърколи на пода. Но този път светлината не угасна, което въобще не беше милостиво.

— Тихо! — изръмжа Кътър. Отпускайки се върху гърдите й, той доближи лицето си толкова, че слюнката му опръска бузите й. Стисна китките й с едната си ръка и ги закова на пода. — Мълчи, освен ако не искаш да прекърша малкото ти вратле още сега!

Тя не крещеше, нямаше въздух за това. Клатейки диво глава настрани, се напрегна, измъчените й дробове свистяха, а кръвта туптеше в слепоочията й. Дишането й беше толкова трудно, все едно върху гърдите й имаше цяла планина и тя се опитваше да я избута. Успя да поеме още една глътка въздух, сбръчквайки нос срещу странния аромат, носещ се от плътта на Кътър: мазен лук, мазна пот… и фъстъчено масло.

— Ох! — Ако можеше да отвори устата си, щеше да го ухапе. — Махни се!

— Ще крещиш ли? — Когато тя поклати глава, той дръпна ръката си. — Ние двамата трябва малко да си поговорим.

— Няма з-за какво да г-говорим — заекна тя. — Ти… ти кр-крадеш х-храна от малките д-деца.

Очите на Кътър се свиха.

— Взимам моя дял. Взимам това, което е мое.

— Ти п-получаваш дажби. — В този момент Тори трябваше вече да се чуди къде е. Щеше да слезе да провери, вероятно с някое от кучетата. Дори да не вземеше куче, Тори имаше пушка. Ако можеше да накара Кътър да говори още малко… Боже, къде беше другият им пазач, Бентън? Освен ако и той не беше в играта. — Всички сме на дажби.

— Но вие, децата, получавате повече. Запазват най-доброто за вас. — Кътър беше отгледал огромна сива четина за брада, толкова гъста, че в нея като нищо можеше да живеят разни неща. — Ние поемаме всички рискове, а трябва да сме благодарни за купа разводнена доматена супа?

— Моля те! Само ме пусни! Няма да кажа нищо. — По някаква причина очите й се спряха на капка фъстъчено масло, което беше полепнало върху кичур заплетени косми вляво от устата му. На лошата светлина петното изглеждаше като изпражнение на плъх. — Може да вземеш моите дажби. Може просто да ги вземеш.

— Така ли? Ами ако искам повече? — Той натърти думата, гласът му отново беше в ухото й, а вонящият му дъх пареше бузата й, но въпреки това тя никога не беше усещала такъв студ в живота си.

Сърцето й спря да бие.

— Аз… нямам нищо друго. Моля те, просто… Няма да кажа на никого, обещавам.

— На кого ще кажеш? На Съвета? На гаджето си, на онзи Пру? Ами ако аз ти кажа как някое хлапе мисли, че може да ме купи с мизерна кутия боб? Мислиш ли, че хората ще се заинтересуват как тези момчета прекарват времето си с такива красиви момичета? Питър е едва от седем седмици в гроба, а ти вече си намерила някой да те топли.

— Не. Аз… — Езикът й залепна за небцето. — Не е каквото мислиш.

— О, имаме добро въображение. Е… ти харе-е-есваш Пру? — той провлачи думата, гласът му беше ленив, въпреки че тя усети засиления натиск на бедрата му. — Харе-е-есва ти какво прави той?

— Не. Той просто… — Тя се напрегна срещу теглото на Кътър. — Моля те, пусни ме, пусни…

— Ето какво искам аз! — Устата му, устните му, дебели и студени, и влажни като червеи, се провлачиха по шията й. — Искам от теб да си толкова мила с мен, колкото си с този Пру.

— Не! — тя отново се задъхваше, опитваше се да сдържи сълзите си. — Моля те! Ще викам.

— Ако викаш, ще кажа как тези момчета бяха тук и няма да има значение какво сте намислили и колко мил е Пру. Ще бъдете наблюдавани. Но ти не ги искаш и без това. Искаш мъж, а аз мога да бъда ми-и-ил. — Бедрата му се притиснаха с внезапен здрав тласък, дъхът му се накъса, докато плъзгаше коляно между краката й. — Мога да съм сладък за нещо сладко.

В следващия момент тя усети как тялото му се повдига, свободната му ръка се спуска и започва да опипва талията й. Тя изпусна кратък остър вик:

— Не! Н… — Устата му се притисна върху нейната и тя се задави, когато той пъхна дебелия си език между устните й и облиза зъбите й. Опъвайки се, тя се опита да го захапе, но той обви свободната си ръка около врата й и стисна толкова силно, че всички вериги дадоха на късо.

— Харесва ти да съм груб? — гласът му беше накъсан, лицето му се давеше в кръв. — Ще ти покажа колко груб мога да бъда. Ще ти покажа как един мъж…

Тя чу силен удар — експлозия на дърво върху тухла. Погълната от ужас, Сара си помисли, че умът й беше прещракал. Не бяха ли говорили за това в часовете по здраве? Как мозъкът може да изключи, да бъде другаде, да се скрие? Но после усети как Кътър се надига с изненада, видя как очите му се разшириха от уплаха и си помисли: „Тори“.

— Исусе! — започна Кътър. — Н…

Нещо, по-точно някой, профуча покрай главата й. Блъсвайки все още викащия Кътър по гръб. Каквото и да беше това, главата му се стрелна веднъж по начина, по който змията напада плячката си. Чу се силен разкъсващ шум като разпаряне на мокра тъкан и после Кътър просто се мяташе и бълбукаше, двете му ръце се опитваха да спрат внезапно избликналите червени струи от гърлото си, което вече не беше там. Кръвта му се пръскаше по цимента на големи алени петна. Промененият — непознато момче — го възседна, но само за секунда.

Това, което стана след това, почти разби съзнанието й.

Поставил ръка на челото на Кътър, Промененият потопи нокти право в гърлото му. Сара не можеше да види лицето му, но краката на стареца се стегнаха, ботушите му се разтресоха, сякаш беше сложен на електрически стол. Гърбът на момчето се опъна и се чу още един от онези силни звуци като разпаряне на мокра тъкан. Кътър все още се тресеше в смъртния си танц, когато Промененият впи зъби във вдигащия пара кървав гръклян.

На пода Сара започна да пищи.