Илса Бик
Чудовища (17)

16

— Какво? — собственият му глас беше далечен, замъглен от болка. — Кой?

— Аз… — започна тя, а после видя очите й, които бяха с цвета на мека пепел, да се отместват бързо към врата му. Веждите й се сключиха в намръщване. — Как каза, че е името ти?

— Кх-Крис. — Пресъхналото му гърло се сви. — Прентис.

— О! Разбирам. — Тя отново го огледа отблизо, после, изглежда, си върна самообладанието. Сваляйки ръкавица, сложи два пръста на врата му в ъгъла на челюстта. — Извинявай! Аз съм Хана. Тук съм, за да ти помогна. Нека проверя пулса ти!

— К-колко… — Гърлото му се сви, когато той преглътна. — Колко е з-зле…

— Ш-ш-шт! — устните й помръдваха, докато тя тихо броеше секундите на часовника. — Как е дишането ти?

— Б-боли. Трудно е да…

— Да дишаш? Сякаш не можеш да си поемеш достатъчно въздух? — Сивият й поглед изучаваше лицето му. — А болката?

— Като н-н-ножове. — Той се намръщи при следващото вдишване. — Ста-става…

— По-трудно да дишаш ли? — Когато той помръдна глава в утвърдително кимване, тя продължи: — Болката по-лоша ли е от едната страна?

— Д-дясната. — Той затвори очи за момент, за да се стегне. — Колко е з-зле?

— Много. — Пръстите й проследиха възвишението на адамовата му ябълка и сивите й очи помръкнаха. — Къде още боли?

— С-стомахът. — Езикът му беше толкова огромен, че се боеше да не се задуши. — Г-г-гърбът.

— За гърба очаквах. Тази врата е доста тежка. Можеш ли да си мръднеш пръстите на краката?

Не му беше хрумнало да опита. Беше ли, преди да припадне? Той се съсредоточи, прати команда надолу към стъпалата. След няколко тревожни секунди почувства надиплянето на вълна, но усещането беше много далечно, сякаш сигналът беше предаван по много дълъг и бавнотечащ кабел.

— Да.

— Добре — каза тя, само че Крис помисли, че изражението й изобщо не съответства на думите. — Слушай, ще пъхна ръка отдолу и ще натисна стомаха ти малко. Ще се опитам да съм възможно най-нежна, но трябва да проверя.

Той се стегна, щом пръстите й се провряха под парката му и започнаха да си проправят път през дясната му страна. Когато усети натиск, той потрепна.

— Това боли ли? — попита тя, а очите й не изпускаха лицето му. — Ами… — Тя рязко натисна, после пусна.

— Ъгх! — Стрела от гадене набразди гърлото му и той почувства внезапни сълзи да потичат по бузите му. — Н-не… недей…

— Добре, добре. — Тя докосна с ръка бузата му. — Опитай се да се отпуснеш!

— Прос… — Той трепереше, а това само влоши болката. Най-добре беше да не мърда. — М-моля те, извадете м-ме оттук, из-измъкнете ме!

— Ще те измъкнем — каза тя. Той не беше сигурен дали беше заради неговата паника, но усмивката не стигна до очите й. — Искаш ли да ти дам малко вода? Жаден ли си?

— Д-да, но н-не ме оставяйте… не м-ме оставяйте тук! — осъзна колко ужасено звучеше, но не му пукаше. Страхът и едно внезапно усещане за гибел го бяха обвили в плътна безвъздушна мантия. — М-моля!

— Няма, разбира се. Опитай да не се паникьосваш, Крис! Нека само… — Тя се обърна, завъртя се, повдигна крайчето на одеялото и се провикна: — Трябва ми бутилката с вода, моля!

— Коя? — беше по-голямото момче, Джейдън.

— В левите дисаги.

Пауза.

— Добре — каза Джейдън в същия момент, в който Ели попита:

— Какво? Чакай…

Хана я отряза:

— Илай, мисля, че ти и Ели трябва да сте сигурни, че сме извън опасност.

— Извън опасност… — започна Ели.

— Добре — каза по-младото момче, Илай. — Хайде, Ели!

— Не, недей! — каза тя. Тонът й беше рязък и през филтъра на страха на Крис ядосан, почти ужасен. — Знаеш, че е… — Каквото и още да имаше да казва, се изгуби в скриптене на сняг, когато някой, вероятно Илай, я отведе настрана.

„Разтревожена. Защо?“ Той видя как Хана взе бутилката, която й бе подадена, издърпа дълго маркуче за пиене и плъзна края в устата му.

— Ето! — каза тя.

Миризмата на водата — топла, но някак сладка и земна — и писъкът на нуждата му бяха толкова непреодолими, че страхът и предчувствието се стопиха. Но той още беше толкова ужасно слаб, че когато смукна от маркучето, само една слаба капка се процеди по пресъхналия му език, преди да изтече от ъгъла на устата му.

— О! — Тя издаде лек съчувствен звук. — Чакай секунда!

Хана се приближи и размота шала си, след което плъзна нежна ръка под бузата му.

— Нека те повдигнем малко! — каза тя, подкрепяйки главата му и пъхвайки шала на топка като импровизирана възглавница. Беше толкова близо, че можеше да помирише кожата й — аромат на мляко и топла овесена каша. Тя пъхна главата му в сгъвката на ръката си и му предложи накрайника отново. — Опитай сега! — каза.

Той засмука и първите скъпоценни капки се плъзнаха по езика надолу към изтерзаното му гърло. Сладостта на водата беше в контраст с един пенлив аромат, който му напомни за прясно опечен хляб. Той изпусна нисък стон.

— Полека! — чу я да казва и осъзна, че очите му са се затворили. Водата беше толкова добра, толкова добра. — Не бързаме за никъде — каза тя. — Няма да те оставя. Няма да направят нищо, преди да им кажа, че може.

Той почувства как тялото му се отпуска до нейното и за няколко блажени секунди не правеше нищо, освен да пие. Когато водата прокара топъл пръст надолу през средата на гърдите и към стомаха, страхът му изчезна. Забрави да се чувства засрамен от факта, че непознато момиче го държи като бебе. С всяка глътка чувстваше как сърцето му, препускащо преди от страх и болка, започва да забавя ритъм.

След още минута тя докосна бузата му.

— Достатъчно засега! — каза. Той отвори очи, за да види, че нейните са втренчени в лицето му. Тя имаше много високи скули, но лицето й беше квадратно, устата широка, носът малко прекалено голям. — Не бих искала да повърнеш тази. Нека почакаме малко и да видим как ще мине!

— Благодаря! — ръждата в гласа му се беше махнала. Той плъзна лениво език по устните си. — Сладко.

— Това е от меда — тонът й беше много спокоен, но някак познат. Като мелодия от любима песен, която той почти си спомняше. — Поддържаме собствени кошери. Нека… — Тя се плъзна назад, издърпвайки ръката си. — Крис, какво правеше тук? Откъде си?

— Опитвахме се… — Той се чувстваше по-добре, почти спокоен. — Опитвахме се… да стигнем до О-орен. Д-да намерим… — Той отново облиза устни. — Колония.

— Колония в Орен — тонът й не издаваше нищо. — Защо?

— Ммм… — Странно, но не и нежелано усещане за сънливост премина през него. Можеше да почувства как мускулите му започват да се отпускат. — Д-дойдохме от Р-Рул…

— Рул — думата звучеше плоска и твърда. — Защо? Защо по този път? Той не е най-бързият, нито дори най-прекият.

— Б-бягахме.

— Бягали сте? — когато той кимна, тя продължи: — Следяха ли ви?

— Н-не мисля. Пътувахме… дълго време.

— Разбирам. — Тя отново му предложи накрайника. — Пий!

Водата бе все така прекрасно мокра и въпреки това този път имаше нещо друго. Точно под меда и този пенлив дъх той откри нещо странно — леко солен остатъчен привкус.

— Бил ли си в Орен преди? — попита тя.

— Ммм… — Трябваше да работи върху дишането си, да внимава кога говори, за да има достатъчно въздух. Гърдите му отново натежаха. — В-взимах деца.

— Да, всички знаят, че Рул прави това.

— Н-не е каквото мислиш — каза той. — Болни деца.

Пауза.

— Това си бил ти? Ти си онова момче? — Той забеляза нотка на изненада в гласа й. Още една пауза. — Кажи ми как ги намираше!

Това изпит ли беше?

— Рисунките… на оборите… — Устните му изтръпнаха, сякаш беше изял твърде много панирани люти чушки. — Така… така ги… — той опипа ума си за мисълта, но я изгуби.

— Да, точно така — каза тя, сякаш потвърждаваше нещо на себе си. — Какво правиш тук, Крис? Никога не си идвал насам досега.

— Бягам. Дойдох да н-намеря… — Кого? Може би беше от светлината, но лицето й излизаше от фокус. „Уморен.“ Колко странно се усещаше времето, сякаш се размотаваше като пружина в края на ценния му живот. Тиктакането на сърцето му се забавяше. Клепачите му искаха да се затворят. „Искам да спя.“ — Хънтър.

Ъгълчетата на устата й се стегнаха.

— Защо искаш да видиш Исак?

„Исак.“

— Познаваш ли го?

— Защо искаш да го видиш? — повтори тя.

— Т-трябва… — Мислите му започваха да се замъгляват. Не можеше да си спомни за какво беше отишъл там. Отново му ставаше студено, слънчевото усещане в гърдите му започваше да се разсейва, въпреки че треперенето, което го беше обхванало преди, почти беше изчезнало. — Трябва ми, за да…

— Трябва ти Исак за какво? — Тя потупа бузата му. — Крис?

Той едва забеляза пръстите й. Имаше чувството, че сивите й очи го наблюдаваха много внимателно, но собственият му поглед се колебаеше, съзнанието му започваше да се изплъзва. Умът му отново се отнасяше. Конецът, свързващ тънкия подскачащ балон на ума му към настоящето, се развързваше. Не можеше да мисли, не си спомняше. В гърдите му имаше тъмнина, унилост, която първо беше юмрук, а след това бавна и лукава длан с гъвкави пръсти, които си проправяха път през дробовете му, следвайки течението на кръвта му. Една студена мрачна ръка, която се пресягаше към мозъка му, обвивайки ума му и задушавайки мислите му за това кой е и къде е.

„Ели — миниатюрна искра проблесна в ума му. Ели беше разстроена, а после я избутаха надалеч. — Когато Хана поиска бутилката…“

И тогава разбра. Те не го спасяваха. Убиваха го.