Илса Бик
Чудовища (90)

89

Бавното връщане откъдето и да беше била — с тъмен ум, затворени очи и тяло, неподвижно като статуя от сол — към тишината на гората и посиняващите сенки беше като да навлезе отново в света след дълго спане без сънища. Вълчакът още беше до нея. Единствените миризми, проникващи през дърветата, бяха на овъглен бор, обгорен камък и изпечени кости. Опечен вълк и стопен найлон. Но нямаше Променени, нямаше Фин. Нямаше го Вълка или Пени. Нямаше мъже.

Босите й стъпала бяха бели и толкова студени, че сълзи рукнаха от очите й, когато се опита да пъхне пръстите си в чорапите, а после в ботушите, преди да се изправи нестабилно. Използвайки спрингфийлда като патерица, тя избра пътя си през паравана от калини, куцайки като старица.

Тялото на ловеца лежеше там, където бе паднало. Само радиото му беше изчезнало. Интересно. Трупът можеше да е начинът на Фин да каже точно колко изобщо не му пука. А може би щеше да се върне и да види дали други Променени са захапали примамката, но това й се стори грешно.

Което оставяше трета възможност. Мъжът в черно беше оставил еквивалента на гранули за гладни бездомни животни: „Ето, котенце! Не се страхувай!“. Ако беше вярно, това би предположило, че той я мисли за Променена. Дали Фин блъфираше с всички тези приказки, просто хвърляйки въдици? Може би.

Единственото, което Фин можеше да знае със сигурност, беше, че Променена или не, тя беше тази, която се измъкна.

Да рови в дрехите на мъртвец, не беше любимото й занимание, но този мъж беше зареден за лов на мечки. Освен патроните в якето, ловецът имаше още една кутия в панталоните, малък фенер, както и кремък, огниво, кутия въглен, спасително одеяло, малко снопче юта и пластмасова торбичка намазани с вазелин топчета памук. Осемнайсетсантиметров нож „Бък“ в ножница беше окачен на колана му. Тя натъпка всичко в медицинската си раница. Имаше чувството, че обира гробове, но въпреки това развърза шала и свали шапката му. Те миришеха на мъртъв старец, но й трябваха.

Къщата беше тлееща развалина в кратер от натрошен камък и стопен сняг, който отново замръзваше. От вълчите тотеми беше останал само този, който висеше до торбата с провизии. Огънят беше горял жарко и достатъчно дълго, за да опече тялото и частично да стопи торбата. Частите от тела, които съдържаше — ребра, цял таз от кръста до бедрата, един крак, — сега бяха на купчина върху снега. Обгореният вълк миришеше като стари изгорени гуми. Човешките части — като прегоряло свинско филе. Всички тела, на Променени или не, се трошаха: препечени фигури с почти невъзможно бели зъби, оголени в ухилване без устни върху почернелите черепи.

Алекс обиколи кратера и отиде от страната на верандата. Нямаше ги Вълка или Пени, но имаше много отпечатъци. Нямаше кръв. „Не са наранили Вълка. Взели са го жив.“ Поривът на облекчение накара коленете й да потреперят. Това, че беше облекчена… беше нещо, за което все още не искаше да мисли.

— Но Фин трябва да е дошъл заради бебето — каза тя на вълчака. — Вече е експериментирал с Променени. Мисля, че е опитал същото нещо и с горкия Питър.

Е, трябваше ли да направи нещо за това?

Не, по-добър въпрос: Трябваше ли тя изобщо да направи нещо?

Можеше да действа, ако искаше. Тя имаше предимство, малко знание, което Фин нямаше.

В началото беше помислила, че вълчата работа беше някаква откачена религия и все още не беше отхвърлила тази идея. Но Вълка беше изключение. Беше предположение, но тя мислеше, че е права. По някакъв начин той също го беше разбрал.

Променените не можеха да надушват вълци.

Това, което бе взела за мистичен идол, за начин за маркиране на територия, беше нещо друго. Вълка беше използвал вълчи кожи и трупове, за да скрие ловната си територия извън Рул и плячката си от други Променени. Вероятно по същата причина беше окачил тотеми тук — за да скрие къщата и да защити хранителните им запаси. Тя си спомни краткия скок зад очите на Променените, които гонеха Вълка, Марли и Ърни. Променените нямаха проблем да проследят последните две момчета. „Но не можеха точно да засекат Вълка.“ Беше скрит, замаскиран и невидим.

— Ето защо Дарт не те видя — каза тя на вълчака. — Не можеше да те подуши, затова така й не разбра, че си там.

Как можеше да помогне това? Кучетата имаха връзка с вълците. Винаги душеха задниците си, а тя можеше да се обзаложи, че и вълците го правеха. Като се замислеше, когато котката на леля й се подплашеше, изпускаше нещо гадно, смърдящо и лепкаво от задника си. Може би не беше толкова трудно да си представи, че същият секрет, който привличаше един вид, можеше да отблъсква или да не бъде засичан от друг.

Вълчакът беше ключът. Докато стоеше наблизо, Променените не можеха да я подушат. Разбира се, ако я забележеха, беше свършено с нея. Но иначе?

Беше невидима.

— Преди седмица дъвчех мравки, а сега хващам два заека за един ден. Не мислиш ли, че съм ударила джакпота? Ето! — Алекс беше обелила кожата от предните лапи и главата и хвърли трупа на чакащия вълчак. — Гледай да те засити! — каза тя, когато животното започна да лапа заека.

„Откъдето и да си дошъл, по каквато и причина да си ме избрал, много се радвам, че се появи, когато го направи.“ Тя хвана втория заек за задния крак, продупчи тънката кожа с палец и започна да го дере, като отделяше ципата от мускулите, и завърши, като затъкна кожата през главата на трупа като обърнат наопаки костюм. Този заек тя щеше да изкорми и опече. Нямаше нужда от сурово сърце този път.

Тя и вълчакът бяха прекарали нощта в къщата за лодки на Питър. Странното беше, че не можа да се настани комфортно. Бяха минали месеци, откакто бе спала на дюшек и възглавница, и се чувстваше неудобно и неспокойна. След няколко часа въртене тя се предаде. Загърна се с одеяло, препаса фенера и разгъна атласите от етажерката на Питър на пода.

След като се измъкнеше на някой главен път и се ориентираше, можеше да отиде навсякъде. По-ранните й идеи да предупреди Крис сега изглеждаха наивни, прекалена загуба на енергия. Ако Питър бе с Фин, Рул беше в много по-голяма беда, отколкото бе осъзнавала. Също така нямаше начин да проследи Том. Ако останеше в Мичиган, само две направления имаха смисъл: Рул или Орен. Мъртвото момче от Орен носеше нейната свирка, което значеше, че Ели е била там. Тя можеше да е още там, но шансовете да се спъне в едно малко момиче бяха десет трилиона към едно.

Което оставяше Рул — място, което беше като радиоактивно.

„Но Фин хвана Вълка. Държи Пени и Питър. Не мога просто да оставя това.“

— О, не бъди луда, Алекс! Ти не си Батман. — На пода, прилепен към левия й крак, вълчакът наостри уши. — Сериозно? — попита тя животното. — Да ги спася, за да умрат от глад, или да ги застрелям, за да се предпазя, или, да кажем, Ели? Том? Крис? Ако се стигне до избор между Вълка и Том, ще избера Том. Не казвам, че ще бъде лесно, а и изглежда грешно, защото Вълка е… по средата точно като мен — завърши с шепот, определено, без да разбира защо очите й пареха.

„О, спри да се самосъжаляваш!“ Тя положи буза на коленете си. И все пак Вълка беше различен сега. В началото тя беше само храна, той беше сдъвкал парче от рамото й, за бога. Но после Вълка я спаси от Черната вдовица, държеше я извън менюто, спаси я от мината и после от Пъпчивия. Биха се заедно срещу хората на Фин, преди той да я накара да го зареже и да се спаси. Вълка беше загрижен за нея. Усещаше се в това, което правеше, и в миризмата му.

— И мен ме е грижа какво ще стане с него — каза тя и усети как от очите й се плъзна сълза, а някаква странна празнота разцъфна в гърдите й. Е, добре, добре. Тя беше зла и може би с промит мозък, а това определено не беше любов… нали? Не, разбира се, но тя беше загрижена. Ясно!

„Но Вълка все пак трябва да яде.“ Нямаше как той внезапно да стане веган. Да, той беше загрижен за нея и тя беше съвсем сигурна, че вече не би я наранил. Тази амнистия можеше да се простира за хората, за които тя беше загрижена. Но за да живее, Вълка трябваше да яде.

— Не знам кое е правилно — каза тя на вълчака. — Може би е по-умно да убия Вълка, но би било като да опра пистолет в главата на Том или на Крис.

Не беше ли точно това, което Том искаше тя да направи, ако той се Променеше? Том беше убил Джим, неговия приятел, за да спаси нея и Ели. Можеше ли тя да направи нещо такова? В последната секунда, ако нямаше друг избор, вероятно би го направила.

— Но може би още не сме стигнали дотам. Ами ако Вълка може да се върне? Тогава трябва да направя нещо. Не мога просто да го оставя с Фин. Не би било редно.

Пени… тя не беше сигурна какво да прави с нея. Но там беше и Питър, хванат по средата като нея и Вълка. Каквото и да му беше направил Фин, той също можеше да се върне рано или късно.

Значи да отиде в Рул? Да види дали може да хване миризмата на Вълка? Беше безумно, но с вълчака можеше и да се справи. Стига да не се поддадеше на „давай-давай, върви-върви“…

— Знаеш ли какво не мога да разбера? — попита тя вълчака. — Какво беше цялото това нещо? Сякаш чудовището или се беше сграбчило за нещо, или беше грабнато от Фин, после ме хвърли напред да се повозя. И аз скочих. Първо се озовах зад един чифт очи, а после зад цяла група други, а накрая се пренесох в някой друг, който беше много по-напред. — Тя помисли малко. — Знаеш ли за какво ми напомня това? — При погледа на вълчака: „Не, наистина. Кажи ми!“, тя обяви: — За биологията в гимназията.

„Наистина ли? — Вълчакът килна глава. — Коя част?“

— Как работи мозъкът и как клетките говорят една с друга. — На този етап от биологията чудовището се беше показало и тя беше станала един вид експерт. — Мозъкът е електрическа система, в която ролята на посредници играят различни химикали. Но ето какво — каза тя на вълчака. Вече беше започнала да се вълнува, усещаше, че е напипала нещо. — Мозъкът има купища синапси, повече от звездите в Млечния път. Дори електрическият импулс би бил твърде бавен сам по себе си, за да може всичко да работи заедно, както трябва. Затова импулсът трябва да скача. Скача като заек от възел на възел по аксона и това ускорява всичко.

Ами ако Фин правеше това?

— Като извънтелесно нещо. Сигнал, който подскача от ум на ум. Само че не може да бъде права линия. Твърде неефикасно е.

И нямаше ли сигналът да залинее? Тя мислеше, че е права. В зависимост от честотата един радиосигнал може да изчезне бързо, а не работеха ли предавателните кули на клетъчните телефони по същия начин? Освен ако някак не усилиш сигнала. И как Фин се беше справил с това? Тя се замисли как онова „давай-давай, върви-върви“ се усилваше, когато той беше наблизо. Като роуминг или безжичен интернет. Чудовището прихващаше част от него, както клетъчен телефон прихваща само една или две чертички вместо четири или пет. А после какво беше станало? Чудовището се беше опитало да я включи на своя глава?

— Или може би чудовището не можеше да не го направи — каза тя бавно, вкусвайки всяка дума. — Освен ако не изключиш безжичната връзка на компютъра, той винаги автоматично ще търси връзка, мрежа, нещо, за което да се закачи.

С изключение на Вълка, към когото чудовището, изглежда, имаше специално влечение, всеки път, когато тя скочеше в ума на някой Променен, беше на базата на близост и сила на емоцията — похот, глад. Гняв.

— Но чудовището не може винаги да е отзивчиво, защото не се случва непрекъснато. Никога не знам със сигурност какво става. Като да влезеш в час по френски, когато единственият език, който говориш, е руски. Чуваш звуци, но не е същото като да знаеш какво означават, а аз невинаги чувам нещо. Това, което разбирам, е благодарение на миризмата.

„Защото миризмата не е точният тип сигнал, нещо, което да грабне вниманието на чудовището? Като обяд в кафене… винаги има бръмчене от разговори, но освен ако не положиш усилие, не обръщаш внимание, защото или не те интересува, или си се концентрирал върху нещо друго — да намериш приятелите си, например, — или пък чуваш как някой те вика по име от другия край на стаята. Тогава ти не чуваш нищо, въпреки че отчиташ шума.“

Значи един обикновен разговор между Променени не беше достатъчно силен или интересен, за да сръчка чудовището? Дори когато тя скачаше — например онзи път в къщата при езерото, след като Черната вдовица беше убила горкия малък Джак, — не беше като подслушване. Никога не беше притегляна в по-обширен разговор. „Защото наистина не разбирам езика? Или може би…“

— Има някоя друга част, която не виждам.

Тя имаше също така много гадното чувство, че трябваше да изпита умствения скок още няколко пъти, преди да го разбере. Ако последваше Фин, щеше да си търси белята, защото ако беше права за близостта и чудовището беше отзивчиво, да се приближи до Фин и неговите шантави, преправени Променени, щеше да увеличи шансовете да бъде засечена или придърпана, или да загуби себе си в Червената буря.

— А Фин усети чудовището. Усети ръбовете ми.

Което също беше различно. Вълка и Черната вдовица, Леопарда, Пъпчивия… никой изобщо не беше показал някакво осъзнаване за нейното съществуване или за това на чудовището. Но Фин беше. Как успяваше да го направи?

— По дяволите, ако знам, и няма да го разбера тази нощ.

Главата я болеше и имаше нужда от сън. Изключи фенера и се настани долу до вълчака, който изстена и сложи брадичката си върху корема й.

— И аз те харесвам. Ако някога отново видим моето куче, не може да го ядеш, ясно? — Тя погали ушите на животното. — Трябва да ти дам име.

„Име. — Тя се замисли за това. — Фин искаше името ми. Попита два пъти. Защо?“

— Има нещо важно в името… — Тя потърка брадичката на вълчака. — Какво ще кажеш за Бък? Страхотна книга и ти пасваш. Аз също. И двамата сме полудиви сега, нали, момче? — Това я накара да се замисли за книгите на Питър. Трябваше да вземе няколко. Дълъг път й предстоеше, но нямаше проблем. Трябваше й време да помисли какво да прави.

Все още нервна, тя се претърколи настрана и чу шумоленето на опаковката „Бадемова наслада“ в джоба, където беше прибрала десерта. Беше толкова изкушаващо да изяде и другата половина. Но трябваше да се сдържи, може би да почака истинско празнуване.

Тя изпусна една много дълга въздишка.

— Защото понякога — каза на вълчака — просто ти се ядат ядки.