Илса Бик
Чудовища (43)

42

— Недейте! — Грег пъхна ботуша си между вратата и касата. — Не правете нещата по-тежки, отколкото трябва да бъдат!

— Направили сте грешка. — От това, което Грег можеше да види през цепнатината, едно блестящо прилепово око, хлътнало дълбоко назад в пещерата на гнездото си, Верна Ландри изглеждаше така, сякаш изправена едва щеше да хвърли сянка. — Не знам кой ви е казал…

— Ами, можем да поговорим за това — каза той, като се опитваше да внуши едновременно симпатия и твърдост. „Котка. Тормозя горката жена заради една котка.“ Винаги беше несигурно, трябваше да решава колко хора да вземе и дали трябва да са наистина древни или просто нормално стари. Този път се спря на шестима. Четирима Пощадени — той, Пру, Ейдън и Лушън — и двама старци: един наистина древен беззъбец с гръмовен глас на име Хенри и Джарвис, който беше просто обикновен старец и познаваше съпруга на жената, Честър. — Наистина искам да отворите вратата, госпожо Ландри.

— Това е моята къща. Нямате право да влизате тук и да ми отправяте обвинения. — Това единствено пронизващо око щракна надясно. — Джарвис, ти взе всичката ни храна преди седем седмици.

— Ами, Верна, виж, това е проблемът. — Бледият старец притежаваше онзи вид топчест врат, който Грег винаги беше свързвал с пуйки, но беше корава стара птица. — Честър все повтаря как получава разстройство, защото яде котешка храна…

— Беше от дажбата.

— Никой не дава котешка храна на хора. — Лушън плъзна змийския си език по устните. Сребърната му обеца примигна. — Котки, може би — провлече Лушън, — но не и котешка храна. До него Ейдън се изкикоти и затисна ноздра с палеца си, изсекна се звучно, огледа се набързо, а после изтри ръка в джинсите си.

— Тя всичката отива за кучетата — каза Грег, несигурен дали иска да ритне Лушън в зъбите, или никога да не докосне нищо, покрай което е минал Ейдън. Може би и двете. — Е, откъде я е намерил Честър?

— Добре — гласът на Верна се повиши леко. — Добре, да, имахме котка. Беше на Лиза, но избяга, когато тя… — Верна се смали, после отново се съвзе. — Все още имаме от храната.

— Тогава трябваше да сте я предали последния път, когато обикаляхме от врата на врата. — Пру се премести малко по-близо и каза: — Съветът издаде заповеди веднага след засадата.

— Добре, направихме грешка. Но намерихте ли котка тогава? Не. И защо сте си нарочили котките? Защо не кучетата и конете?

Ето затова Грег беше оставил Дейзи при Тори и Сара. Само това им трябваше сега — някакъв ядосан селянин да започне да стреля напосоки.

— Моля ви, госпожо, това ще мине много по-лесно, ако просто отворите вратата.

— Не и преди Честър да се прибере. Просто трябва да се върнете, когато той…

— Направете го! — на Грег внезапно му бе писнало от цялото това нещо. Нека само влязат и излязат и да се свършва с това, за да може да се върне при Тори.

— Свирят нашата песен — каза Ейдън. Движейки се с бърза странична стъпка около Грег, той и Лушън изритаха вратата като ченгета. Старата жена ги видя да идват, нададе слаб грак, но не успя да се премести достатъчно бързо. Чу се свистящ звук от разцепване на дърво, когато планката за заключване и веригата се отскубнаха от касата. Вратата се отвори. Грег чу противно тупване и едно „ъгх“, когато главата на старицата първо удари дървото, а после прищрака във врата. Наклонена назад с ръка върху течащия си нос, тя започна да крещи задавено: „Нофът ми, нофът ми!“.

— Имаш късмет, че още си е на мястото — каза Ейдън.

— Шибаният Ей! — каза Лушън, но дали се съгласяваше, или коментираше мъжеството на приятеля си с чупенето на носа на старицата, Грег не знаеше и не го интересуваше.

— Хенри, погрижи се да не отиде никъде! — каза Грег, прекрачвайки циврещата стара жена, а Хенри се заклатушка и затръби с невероятно висок глас:

— Верна, можех да ти кажа…

„Човече, мразя това!“ Крачейки покрай един килер под стълбите, Грег мина през коридора, притъмнял от мрака на късния следобед, и влезе в кухнята с Пру и Джарвис по петите. Без някаква причина скалпът му внезапно изтръпна и влудяващ сърбеж се появи във врата му. „Хей, нещо не е наред тук.“ Той имаше много странно чувство, че къщата е едновременно празна, но и обитавана. Хвърли поглед през рамо. Ейдън и Лушън се мотаеха, очите им блуждаеха по стените със снимки, по масите, отрупани с дребни джунджурии, и бяха готови да свият всичко, което намереха за интересно, на секундата, в която Грег, Пру или Джарвис не гледаха. Видя как Ейдън отвори килера под стълбите, надзърна, после продължи.

Нямаше нищо толкова неестествено. Той се намръщи. „Тогава защо съм толкова настръхнал? Нещо не е наред…“

— Бинго! Купа за храна. — Пру посочи с брадичка една жизнерадостна жълта подложка за храна, пъхната в ъгъла на кухнята, зад масата и столовете. Кръгла керамична купа с нарисувани рибешки скелети и думите „мяу“ и „вкусно“ стоеше до алуминиева купа за вода, която беше наполовина пълна. Купата за храна съдържаше една-единствена гранула. — Не виждам котешка тоалетна.

— Може да са я пуснали навън — каза Ейдън. — Може още да е там, освен ако дъртият дядка не е избягал.

— Хей — каза Грег, чувствайки се неудобно от Джарвис, за когото също можеше да се каже, че е дърт дядка. Ейдън наистина трябваше да внимава какво говори. — Дръж си устата затворена, става ли?

— Какво? — Ейдън успя да докара объркан вид. — Какво казах?

— Нищо, хлапе — каза Джарвис натъртено, а после погледна към Грег. — Честър не би избягал. А тази врява, която вдигна Верна? Десет към едно, че котката е още тук.

— Може би са я натикали в килер или нещо подобно — Грег забеляза един ъглов килер и отвори вратата му. Той беше напълно ограден и тъмен като рог. Грег извади фенерчето си и пръсна оранжева светлина по чамовия под. — Има чувал суха храна, няколко кутии консерви…

— Какво? — Ейдън и Лушън попитаха едновременно, когато Грег затихна.

— Чакайте! — Дървените подове в старата къща не бяха много чисти, но с малкото движение тук чамът беше много по-светъл и той забеляза една дъска, която изглеждаше протрита, а снадките й бяха по-широки, отколкото на останалите. „Сякаш е била подменена или подпъхната.“ Когато натисна, дъската се разклати. „О, боже!“ Беше го страх да се надява, но сърцето му затуптя малко по-бързо. „Може да имаме нещо тук, може наистина…“ Извади джобното си ножче и пъхна върха му в снадката. Острието премина лесно.

— Хей! — повика той. Когато другите се стълпиха на вратата, той посочи: — Тази дъска е била отделена. Но нямам достатъчна опора, за да я извадя.

— Ето. — Лушън извади от ножницата на кръста си мачете от черна въглеродна стомана, с което вероятно можеше да нареже бивол. — Опитай с това!

Грег напъха острието и го премести цели двайсет сантиметра през дупката, преди стоманата да цъкне. Метал?

— Намерих нещо.

— Сигурен ли си, че не е просто греда? — попита Пру.

— Не е дърво. Усещам материала. Мисля, че това е тайно пространство под къщата. — Още пет секунди и Грег измъкна дъската, взря се и после каза: — О, мамичката му!

В конуса оранжева светлина, хвърлян от фенерчето му в това скривалище, бурканите проблясваха като съкровище от редки скъпоценни камъни. Малки стъклени буркани с ягодово желе, тъмнооранжев мармалад, желе от боровинки. По-големи буркани от половин и цял литър, целите пълни с мариновани моркови, аспержи, гъби, картофи и други зеленчуци, както и с плодове.

— Еха! — каза Лушън, а Ейдън добави:

— Да си го начукам!

— Исусе Христе! — каза Джарвис като молитва. Напъхвайки се вътре, той се протегна през Грег и издърпа един голям буркан, плътно напълнен с плодове, плуващи в бистър сироп. На светлината прасковите изглеждаха като златни полулуни. — Имат всичката тази храна! Те имат храна!

„Цариградско грозде“, прочете Грег на друг буркан, думите бяха изписани с нежни отмерени букви заедно с дата. Той никога не беше вкусвал цариградско грозде, но звучеше извънредно добре. Стомахът му стенеше и под езика му се събра толкова слюнка, че се уплаши да не започне да се лигави. „Кайсии. Череши.“ За да се разсее, той преброи бурканите.

— Трийсет и седем. Не е нещо огромно, но…

— Как да не е огромно! — Джарвис беше гушнал буркана с праскови до гърдите си по начина, по който преподобният Йегър понякога стискаше Библията по време на служба. — Трябваше да се сетя. Познавам Верна, откакто бяхме деца, това са вече шейсет години. Майка й консервираше като луда по цяло лято и цяла есен. Претърсихме тук преди шест седмици. Те бяха голи като мишки и тогава си помислих колко е странно. Изобщо не беше в стила на Верна, но бяха минали месеци, откакто всичко отиде по дяволите и си помислих, че може да са изяли всичко. — Лицето на Джарвис внезапно потъмня. — Но те все пак приемаха дажбите.

— Задници — каза Ейдън.

— Да, това не е правилно, не е, нали знаеш, честно — включи се Лушън. — Но не разбирам.

Пру изучаваше буркан яркочервени яйца, мариновани в сок от цвекло. Грег можеше да се обзаложи, че ако преди пет месеца някой му беше предложил да яде нещо такова, Пру щеше да му каже да се съвземе.

— А защо старата дама изглежда така, сякаш гладува? — попита Пру.

— Може би това са запасите им за спешни случаи — предположи Лушън.

— Или може би ядат по малко от време на време. — Ейдън вдигна буркан мариновано брюкселско зеле. — Човече, някога мразех тази гадост, но сега? Няма проблем. Трябва да преровим останалата част от къщата. Трябва да преровим всички къщи, да ги разкъртим!

— Чакай, чакай, не толкова бързо! — Грег започваше да се замайва. Поривът да отвори капачката на буркана с череши беше почти непреодолим. — Това е супер, но ние дойдохме за котката. — „Какви ги говоря?“

— Майната й на котката! — Лушън грабна един буркан, в който плуваха рубиненочервени сливи. — Човече, можем…

— Дори не си го помисляй! — Грег върна черешите, въпреки че за да ги остави, беше нужно усилие. — Хайде, подайте ги!

— Почакай! — Лушън вирна лакътя си, като държеше буркана далеч от Грег, който хвана само въздух. — Ние нямаме ли думата?

— Не. — Стомахът на Грег изпърха. От възела на объркване на лицето на Пру не беше сигурен дали накрая няма да се окаже сам срещу четирима. Може би дори срещу петима, ако се броеше изкуфелият стар Хенри. — Слушайте, разбирам ви, но не може. Не е честно към всички останали.

— Майната й на честността! — В мрака татуировките на Ейдън изглеждаха като насекоми, прогризали пътя си навън през бузите му. — Пич, гладен съм. Ще си мълчим, няма нужда някой да разбира.

— Старата жена ще знае — избоботи Лушън.

— Можем да направим нещо по въпроса — каза Ейдън.

— Не! — повтори Грег. — Единственото, което ще направим, е да предадем тези неща.

— Ами ако не се подчиня? — каза Ейдън. — Можеш ли да ме накараш?

Поведението му беше като на петгодишен и Грег трябваше да прехапе бузата си. „Просто накарай един от тях да подаде буркан!“

— Не можем да го направим. Хайде, момчета! — Той протегна ръце към Пру, за когото смяташе, че пръв ще омекне. — Подай ми го!

След една, както изглеждаше, много дълга секунда Пру бутна буркана в ръцете на Грег.

— Ето! — каза той. — Вземи проклетото нещо, преди да взема да го счупя нарочно!

Поставяйки буркана обратно, Грег килна глава към Ейдън и Лушън.

— Вие също. Знаете правилата. Делим храната. Така трябва да бъде.

Главата на Ейдън се завъртя към Лушън, чиито очи като на акула отскочиха към Пру, а после обратно, претегляйки възможностите. Момент по-късно Лушън сви рамене и тихо предаде буркана си.

— Мамка му! — Ейдън хвърли неговото брюкселско зеле изотдолу и Грег го хвана непохватно, като едва не го изтърва. — Задник! Дано се задавиш!

— Джарвис? — С препускащо сърце Грег погледна нагоре към стареца. — Хайде!

— Това е буркан праскови. — Езикът проблясна по устните му. — Никой няма нужда да знае.

— С теб съм, братко — включи се Ейдън.

— Аз съм на седемдесет и пет шибани години — каза Джарвис, а после лицето му се свъси. — Съветът е загрижен повече за вас. Пощадените ядат по-добре. Вие получавате всичко.

— Хей, майната му на това всичко, Джарвис! — каза Лушън. — Стомахът ми е празен.

— Да — обади се Пру, — ние, Пощадените, се справяме толкова добре.

— Всичко, за което моля, е един скапан буркан с праскови, за бога — каза Джарвис.

— Джарвис — Грег се опита да преглътне камъка в гърлото си, — ние всички сме гладни. Но ти знаеш правилата.

— Правила? — Очите на Джарвис се стесниха. — Много ви е лесно, когато са във ваша полза. Предполагам, върви с това, че сте личните любимци на Съвета.

— Хей, хей! Кого наричаш любимец? — каза Ейдън. — Ние също предадохме нашата храна, нали?

— Да, но защо? — Джарвис изгледа гневно Грег. — Защото Съветът ви дава привилегии? Ние ги поддържахме с години. Дадохме им нашите внуци. Оставихме ги да ги подредят и да ги застрелят, без дори да им дадат шанс да се оправят, да се върнат при нас. А сега трябва и да гладуваме, за да спасим вас? Деца, които не са нито от нашата кръв, нито от нашите семейства? По дяволите!

— Добре, чакай! — Пру вдигна ръце с дланите навън. — Нека всички се успокоим!

— Ами ако не искам да се успокоя? — Очите на Джарвис не изпускаха Грег. — Ами ако ми е писнало да приемам заповеди от Съвета? От хулигани?

— Хей! — Челото на Лушън се набразди толкова дълбоко, че коричките по кубето му се скупчиха. — Внимавай с шибаните приказки!

Внезапно килерчето стана много претъпкано и твърде тъмно, а Грег беше оставил пушката си в кухнята. Както и Джарвис, но той носеше и пистолет в кобур. Грег хвърли поглед към кръста на стареца, после му се прииска да не се беше издавал така.

Джарвис го разбра.

— Боиш се, че ще стрелям?

Преди Грег да може да измисли точния отговор — ако изобщо имаше такъв, — Пру каза:

— Като се има предвид, че съм точно зад теб, Джарвис, би било наистина лоша идея.

— Ти имаш рюгер, хлапе. — Джарвис се разсмя. Адамовата му ябълка се заклатушка в пуешкия му врат. — Ще продупчи направо. Отнасяш мен, отнасяш и него.

Чу се звук от метал, плъзгащ се по пластмаса, и Грег видя как гърбът на Джарвис се стегна.

— Да, но тук няма куршуми — каза Ейдън и сигурно беше натиснал върха на ножа си малко по-силно във врата на Джарвис, защото старецът ахна. — Направих нещо подобно веднъж по биология с една голяма крякаща жаба.

— Помня това упражнение — каза Лушън. — И как бързо се гътна жабата.

— Никой няма да убива жаби и никой няма да стреля по никого. Сега ще взема ножа на Лушън, ясно? Всички да останат спокойни! — Бавно надигайки се от пода, Грег обърна дясната си длан навън, докато държеше острието на мачетето с лявата и се молеше Лушън да не го грабне толкова бързо, че да му отреже няколко пръста в объркването. Отзад можеше да види Пру, който държеше своя „Рюгер Мини-14“ опрян в главата на Джарвис, и Ейдън, чиито устни бяха изтеглени в хищническа усмивка, която Грег познаваше твърде добре. Лушън изглеждаше просто замислен, сякаш всички зъбни колелца прищракваха на място и всички гледни точки биваха обмисляни. Това беше някак още по-плашещо.

— Ето какво ще направим — челюстта му беше толкова стегната, че Грег едва изкарваше думите през зъбите си. — Майната й на котката! Ще съберем тези неща и после всички ще си тръгнем заедно. Отнасяме всичко в складовете за храна и повече няма да се тревожим за това, нали?

— Далеч от очите, далеч от ума, а? — Джарвис се изкикоти горчиво, звукът бе като пукане на слаб лед. Вече не изглеждаше много алчен. — Мислиш, че е толкова лесно?

— Хей! — Зъбите на Ейдън се оголиха в ръмжене. — Да не заплашваш нас, горките малки хулигани?

— Ейдън, дръпни ножа! — Очите на Грег се плъзнаха към Пру. — Ти също. — След една дълга секунда лактите на Пру се отпуснаха и Грег чу щракането на предпазителя на рюгера. — Ейдън! — повтори Грег.

— Да, да — каза той, но от начина, по който трепна бузата на Джарвис, Грег помисли, че малкият плъх все пак е успял да го пореже.

— Добре — каза Грег. — Трябва ни нещо, с което да отнесем тези консерви. Пру, ти и Джарвис потърсете калъфки за възглавници!

— Откъде да знаем, че няма да пъхнеш буркан в джоба или дисагите си, докато ни няма? — каза Джарвис. — Защо трябва да ти вярваме?

— Защото можете. Джарвис, моля те, ние сме на една страна — отвърна Грег.

— Така ли? — попита старецът. — И коя е тази страна?