Илса Бик
Чудовища (29)

28

Том може и да не беше съвсем с всичкия си точно в този момент, но знаеше, че това не е нейният пистолет. От една страна, нямаше предпазител на спусъка, а пък и този на Алекс беше „Глок 22“ — стандартен полицейски тираж с 15-патронен пълнител. Освен това Алекс беше затворник. Нямаше начин Чъкитата да й бяха оставили оръжието на баща й.

Този пистолет беше по-малък — „Глок 19“, но с разширен пълнител. Той прецени, че побира общо 19 патрона. Но все пак нямаше как да провери, нито дори да дръпне назад, за да свали патрона в гнездото. Тънък слой лед покриваше оръжието като вкаменена захарна глазура върху застояла поничка.

„Намокрил се е.“ Собствените му очукани ръце бяха вдървени от студ и той започваше да се тресе. Треперейки, пъхна дясната си ръка под лявата мишница, за да я стопли, докато се навеждаше обратно над мъртвото Чъки. Подпирайки задника си на скалите, той се сви в парката си, но разранените му ръце трепереха толкова силно, че не можеше да затвори ципа, и накрая се предаде. Трябваше първо да стопли ръцете си. Нахлузвайки непохватно ръкавиците си, той проучи възвишението от източната страна. Нямаше никакво съмнение — този глок е попаднал в линията на свличане и или е бил отнесен съвсем сам, или се е изплъзнал от собственика си, докато лавината е фучала надолу. Значи… този глок бе принадлежал на Чъки? Това беше очевидно. Беше видял как седем от тях си пробиваха път нагоре по възвишението, но едва бяха стигнали склона, когато Люк и Уелър го принудиха да тръгне. Значи — подготвени или не, — освен ако не бяха истински маймуни или тренирани рейнджъри като Уелър, който познаваше достатъчно добре въжетата и скалите, достигането до Алекс щеше да е отнело ценно време, с което Чъкитата може би не са разполагали. Така че не беше ли по-вероятно никой да не беше оцелял и други мъртъвци да чакаха, погребани под краката му? Разбира се. Беше намерил щеката. Това мъртво хлапе имаше игъл, а сега намери и глок. Вероятно под снега имаше пушки, ски и всякакви други неща. Само времето и пролетното топене щяха да покажат какви точно, освен ако не се върнеше с лопата и не разринеше цялото поле. Напразно усилие. Знаеше го. Това не значеше, че няма да го направи, но…

„Ледът. — Той плъзна палец по дръжката на глока, усети гладкото плъзване на ръкавицата. Проследи малка замръзнала сълза, която висеше от края на спусъка. — Ледът е сбъркан.“

Приклекнал над Чъкито, той усърдно се опита да измъкне игъла от кобура му. Не се изненада, че масивното оръжие бе заключено здраво и че не успя дори да помръдне предпазителя.

— Но по него няма лед — промърмори, претегляйки игъла, тежък мръсник, в лявата си ръка. Значи оръжието не е било накиснато. — Какво, по дяволите, значи това?

Преди лавината водата беше под земята в мината и се издигаше. Сега имаше много лед, не само ледена покривка върху новото езеро, а също и замръзнал по скалите покрай брега. Но единственият лед тук долу беше крехка повърхностна коричка, а това се очаква от сняг, изложен на слънце и вятър.

Оставяйки игъла върху стомаха на мъртвото момче, но все още стиснал глока, той се надигна. Липсата на лед по игъла значеше липса на вода, но това не обясняваше как се беше намокрил глокът. „Освен ако Алекс не се е докопала до оръжие. — Мисълта беше като златен пламък, но също така беше и достатъчно откачена, просто поредната лудост в този дълъг следобед на умопомрачение, но Том не можеше да се спре. — Това би обяснило всичко, защото би значело, че…“

— О, господи! — Той усети как един възел се разхлабва в гърдите му. Очите му запариха. „Стегни се! Не се опитвай да се прескочиш! Но може да е бил неин, нали? Алекс беше в онзи тунел и сигурно си е проправяла път към повърхността. Ако някой може да намери начин да вземе оръжие, това е Алекс и… Ами ако, ами ако…“ — Алекс! — Затворил очи, той кръстоса ръце, притискайки оръжието към гърдите си. — Алекс, о, боже, успя ли? Измъкна ли се? — „Или те отведоха? Така ли загуби пистолета?“ Той не искаше да мисли, че е най-вероятно тя да е тук, под снега, и да чака той да я открие.

Том не получи никакви отговори на въпросите, които го измъчваха. Само вятърът, носещ миризма на развала, въздишаше откъм езерото.

И тогава чу слабо проскърцване на камък зад гърба си. Просто цъкане отляво. Да кажем… на осем часа. Леко чукване, подобно на звука от ударени един в друг камъни, звук, който Том не беше предизвикал и който чу дори през оглушителното туптене на кръвта в ушите си, защото въпреки всичко той все още беше войник. Така че разбра.

Нещо бушуваше през снега и идваше бързо.