Илса Бик
Чудовища (72)

71

— Не! — Алекс се шмугна покрай Бърт и се пресегна към Вълка, докато Дарт и Марли затръшваха вратата.

Пръски кръв бяха боядисали лицето и ръцете на Вълка, както й вълчата кожа, закопчана около врата му. Издутият сак, който беше преметнал през рамо, беше пропит.

„Не! — За една секунда, един ужасяващ момент, глупавото й глупаво сърце се обърна. — Не, не можеш да умреш, Вълк, не можеш да умреш!“

И тогава осъзна, че кръвта не беше негова.

Лицето на Ърни беше сиво, устните му — почернели. От двете страни на свинското носле малките му куршуменосиви очи се въртяха. Ръцете стискаха чорбестия му корем. От силната миризма на желязо и екскременти, която лъхна, когато Вълка отвори якето на момчето, тя доби доста добра представа за това точно колко зле беше.

Коремът на Ърни беше плувнал в кръв. Част от нея вече се беше съсирила на лигаво гроздово желе, но повечето още не беше засъхнала — очевидно беше прясна. Разкъсванията в коремната му област бяха парцаливи, неприятни и много дълбоки: зеещи рани, които започваха точно под последното ляво ребро, за да разсекат кожа, коремни мазнини и мускули. Синеещи торби от подобни на червеи вътрешности се издуваха от три от разкъсванията. Миризмата на фекалии беше задушаваща, плътна и гъста. Оглеждайки бавно наранените органи, Алекс видя как те вече бяха започнали да се издуват и усети как възелът в стомаха й се опитва да си проправи път към гърлото й.

„Вероятно първо са го закачили, после са разкъсали.“ Зъби и нокти, предположи тя, което значеше, че групата на Вълка се беше въвлякла в бой с онази глутница по петите им. Тя гледаше, докато струя кръв шурна в ярък нов фонтан. Засегната артерия със сигурност. Е, това хлапе нямаше нужда да се тревожи да не пипне инфекция от всички тези разкъсани вътрешности. Кухината на корема му се препълваше и устните му ставаха все по-бледи, докато артериите му се изпразваха. Студена пот овлажни лицето и врата му и момчето започна да потръпва от шока.

Очите й проследиха издутия напоен с кръв сак. От миризмата можеше да прецени, че тялото вътре този път беше на мъж и имаше много кръв. Но нямаше вътрешности. Което беше сбъркано. От опит знаеше, че Вълка и екипът му харесваха черния дроб, обичаха сърцата, търпяха бъбреците и не им пукаше за шкембето. Освен това Вълка никога не колеше, нито забиваше зъбите си в плячката, докато той и хората му не се скриеха на безопасно място. Тя разбираше защо. Някога, в един друг живот, нейният баща винаги окачваше храната им нависоко, в меча торба, също както Вълка и хората му бяха подсигурили запасите си в онзи чувал. Когато си на лов, не искаш нежелани посетители да откраднат нещата ти. (Защо други Променени не се тълпяха в малкото скривалище на Вълка като мравки по разпиляна захар, Алекс не знаеше. А беше убедена, че са подушили месото. Тя със сигурност беше.)

Но тялото на мъжа в този сак беше на парчета и му липсваха няколко части. От друга страна, тук беше и Ърни, разкъсан на парченца, а имаше и други Променени, които искаха кръвта на Вълка.

— Откраднали сте го от тях? Хванали са ви да крадете? — А тя се притесняваше да не е ранен!

Устните на Вълка бяха стиснати и пепеляви, но тъмните му очи — очите на Крис — бляскаха. Бърт, братът на Ърни, се суетеше през голямата стая. В едната му ръка беше помпата, а нейната медицинска раница се люлееше от другата. С ъгъла на окото си Алекс видя Дарт да се накланя от вратата и да се отправя към далечния край на стаята със странно присвиване. За част от секундата тя едва не извика: „Залегни, идиот!“. Дарт щеше да е толкова изкушаваща мишена, колкото метална патица на панаир. „Три изстрела и малката дама получава плюшено прасе.“ Вместо това тя грабна медицинската си раница от Бърт и извика:

— Вълк, какво очакваш да направя? Не мога да поправя…

Панорамният прозорец избухна в огромен стъклен фонтан. Главата на Дарт беше там в един момент, а в следващия на мястото й имаше червена мъгла. Ахвайки, Алекс се наведе бързо, когато стрелички от остро като бръснач стъкло профучаха над главата й. Миг по-късно някой нададе задавен писък. Тя извърна глава и видя ръцете на Бърт да се стрелват към лицето му. Парче стъкло, дълго колкото кутрето й, вибрираше от останките на лявото му око. Друга нащърбена кама се беше забила в меката част под челюстта му.

— Бърт! — Ужасена, тя избута Вълка настрани, въпреки че последните останки от здрав разум протестираха: „Залегни! Остани долу!“. Тя се запъти към момчето. — Бърт, Бърт, не го докосвай, недей…

Той изпусна още един хълцащ писък… и пушката си.

Алекс видя бедствието да се развива на забавен каданс: струите от кръвта на Бърт се разбиха на отделни капки, стъклото проблесна и потрепера, дори помпата се движеше в странен танц. После времето забърза, окото на дулото гледаше право в нея и мозъкът й пищеше: „Долу! Залегни!“.

Частица от секундата твърде късно.

Помпата удари, точно когато нещо се блъсна в нея и я повали. Вълка я покри, докато пушката изрева едно оглушително БУМ. Куршумът изсвистя над главата на Вълка, оставяйки диря от горещ месинг и изгорял барут, преди да се забие в стената с тежко „туп“. Още изстрели профучаха през разбития прозорец. Протягайки глава над рамото на Вълка, тя видя тялото на Бърт да трепти в спазматичен танц, после да пада по лице. Дори през заглушеното жужене в ушите си тя чу хрущенето, с което стъклената кама проби костта, а после и мозъка. Ръцете и краката на Бърт се протегнаха като на малко дете, което крещи от изненада, а после се отпуснаха.

На прозореца Марли скачаше нагоре-надолу и стреляше диво през перваза. С всичките „пук-пук“ от ответния огън и „плянк“, когато куршумите рикошираха от чугунената печка, тя не мислеше, че Марли улучва често. „Да се надяваме, че искрите няма да възпламенят онзи бор! Пожарът е последното, което ни трябва.“ Ърни беше восъчна кукла в езеро от кръв. В кухнята Пени пищеше.

— Трябва да я измъкнеш. — Алекс все още беше под Вълка, лицата им бяха на сантиметри, вълчата му кожа беше толкова близо, че тя подуши мухлясалия дъх на животното, което някога я бе носило. Тя разчете паниката му, подуши пращенето на страха по кожата му. Ако само можеше да му предаде идеята си! За момент си помисли: „Алекс, успокой се, пусни чудовището! Нека то ти помогне!“. Тя натика обратно този импулс. Щеше да бъде лудост. Вместо това тя сложи ръце на раменете на Вълка и хвана очите му в своите. — Дай ми оръжие, Вълк! Нека помогна…

Чу се още едно огромно БУМ, проблесна оранжева светлина и нещо избухна отвън. Секунда по-късно циклон от стрита на прах земя и пренагрят въздух нахлу през счупения прозорец, отхвърляйки Марли. Стаята внезапно стана много гореща, знойна. Алекс усети изгарянето в гърлото и дробовете си. Над нея тялото на Вълка се скова, лицето му се изопна в болезнена гримаса. Въздухът навън натежа от звуци, миризми и усещания: пиперливото жилене на взривени експлозиви, изолиран писък иззад прозореца, мръсен дъжд от пушещи парчета трептяща плът, пелтеченето на стрелящи оръжия.

После настана тишина, сякаш времето беше решило да си поеме много дълбоко дъх… и точно тогава Алекс разбра какво беше забравила, защото сега почувства внезапен пламък в центъра на мозъка си: „Върви-върви! Давай-давай!“.

Червената буря, онзи странен ум, беше там.