Илса Бик
Чудовища (107)

106

— Колко още ще стоим тук? — попита Синди пазача. Беше се свила в Люк по начина, по който неговата котка го правеше. Търсещо топлина поведение, както го беше нарекла майка му. Люк мразеше космите, които котката оставяше по него, но сега глупавото животно наистина му липсваше, да не споменаваме родителите му. Плъзна ръка около раменете на Синди и я придърпа по-близо. Половин час след като хората на Фин и техните Чъкита бяха нахлули в лагера, още двама мъже бяха дошли, водейки кобила. Когато Люк забеляза Синди и посивелия Чад, яхнали коня, той се направи на идиот, като се изскубна от Мели и хвана Синди в мечешка прегръдка: „Мислех, че си мъртва! Мислех, че си мъртва! Мислех, че си мъртва!“.

— Зависи от момчетата — каза пазачът, наливайки кафе в полева чаша. Половин цигара беше залепнала за долната му устна. Той издиша една сива струя, сръбна, въздъхна, дръпна още веднъж и каза със сподавен глас: — Не бих отказал едно прилично спане, когато това свърши обаче.

— Значи сме в Рул? — Люк отпъди с ръка дима. Тези хора пушеха с такова настървение, че може би беше по-добре да минат направо на изгорели дънери и да приключат с живота веднъж завинаги.

Точно този стар пазач имаше мустак, с който приличаше на плъх и който беше толкова пропит с никотин, че беше станал мръснооранжев на цвят.

— Тук ли ще останем? Ами децата от Рул?

— Задавате твърде много въпроси, знаете ли? — Обръщайки се с мързеливо свиване на рамене, мустакатият пазач закачи с палец ремъка на узито си. — Ако бях на ваше място, деца — каза той, отправяйки се бавно към много по-големия огън и към другите трима пазачи, кандидати за белодробен рак, — щях да поспя, вместо да ми замръзва задникът. Ще се съмне след около час.

От мястото си срещу Люк Чад промърмори:

— Да, ама това си е моят задник и мога да си го замразявам, ако искам, гъз такъв! — въздъхна и разбърка вдигащата пара порция готова храна, апатично сдъвка лъжица макарони със сирене, после пусна лъжицата в торбичката. — Стомахът ми е твърде нервен.

Отляво на Чад Джаспър изписка:

— Ще го довършваш ли това?

— Как можеш да ядеш? — попита Синди.

— Гладен съм. — Джаспър загреба голяма хапка. — Твърде съм нервен, за да спя — каза той, гласът му беше приглушен от макароните. — Това трябва да е. Имам предвид, че той сигурно е прибрал всички Чъкита. — Посочи с лъжицата към голяма клетка за животни от неръждаема стомана, която стоеше празна на открит фургон, подреден до други такива. — Дори тези.

— Ако това е Рул — каза Синди, — и децата са все още тук, какво ще правят с нас сега? Мислиш ли, че те… че те може да…

— Не — каза Люк и я обгърна с двете си ръце. Искаше да каже нещо кораво като от филм, че хората на Фин трябва да минат първо през него, но думите просто не излязоха.

— Но ние трябва да действаме. — Чад метна поглед през рамо, за да провери пазачите, после се наведе по-близо. — Ние сме тримата най-големи. Те са четирима, ние трима.

— Хей! — каза Джаспър с пълна с макарони уста. — Аз съм тук.

— Ти си на десет. Продължавай да ядеш! — Чад извъртя очи. — Ако можем да вземем някакво оръжие…

— Да. Ако е доста голяма дума точно сега — каза Люк.

— Но ние просто седим тук.

— Не виждам как можем да направим нещо друго.

— Съгласна съм с Чад. — Когато Люк погледна към нея, Синди продължи шепнешком: — Освен тези пазачи всички останали заминаха. Вероятно няма да имаме по-добра възможност.

— И къде ще отидем, Синди? — попита Люк.

— Където и да е. Люк, можем да нападнем продоволствения фургон, да вземем оръжия, храна и да се махнем.

— Синди, имаме трийсет деца. Само ние тримата и още няколко можем да боравим с оръжие и толкова. Как ще придвижим всички и нещата, които ни трябват? Не можем да надбягаме Фин.

— Но не мога да чакам, докато той реши какво да стане. — Чад кривна глава към транспортната клетка. — Искаш да свършиш в една от тези ли?

— Не, не искам — каза Люк на Чад. — Но предпочитам да остана жив, отколкото да умра.

— Не и ако свършим като Питър — възрази Джаспър.

 

 

След пет дни с Фин и шантавите му Чъкита, които бяха точно като момичето, с което Том се беше бил преди няколко седмици, Люк имаше гадно усещане какво може да се очаква.

Питър беше твърде стар, за да е Чъки, по-стар от Том със сигурност с поне няколко години. Но очите му бяха бясночервени и, боже, той ядеше каквото и Чъкитата — размразени парчета от замразени старци, натрупани като дърва в специален фургон. Което значеше, че Фин вероятно беше дал на Питър от същата гадост, с която според Том някой експериментираше върху онези Чъкита в бяло. Само че тя не беше подействала на Питър, който прекарваше половината от времето си в клетката, крещейки: „Пусни ме, пусни ме, пусни ме, пусни, пусни, пусни…“, а през другата половина се опитваше да докопа Фин. Понякога старецът го нараняваше доста зле. Никога не вдигаше ръка срещу него, но само за няколко секунди, които той и зловещият Дейви прекарваха наблизо, караха Питър да започне да стене, да вие и да стиска главата си.

— Сякаш чува нещо. — Когато Люк отмести поглед от транспортната клетка, Синди каза: — Нали знаеш? Когато Питър започне с онова „пусни ме“? Но как? Той е едва… наполовина Чъки.

— Но е луд — каза Чад.

— Не през цялото време — каза Люк. — Всички тези неща, онова „давай-давай-давай“, което започва, когато Фин тръгне.

— Телепатия? — попита Синди?

— Не може да е чиста телепатия. — Преглъщайки последните макарони със сирене, Джаспър облиза пластмасовата лъжица. — Поне не като във филмите или както мислите.

— Какво друго може да е? Ти беше в обора. — Това, което беше станало, когато Чъкитата на Фин се спуснаха в лагера им, беше уплашило Люк до смърт. Как бяха разделили строя, половината бяха тръгнали наляво, а останалите като маршируващ оркестър в спортно полувреме се бяха извили надясно. После Чъкитата… не бяха направили нищо. Само чакаха и се взираха, а концентрацията им беше съвършена. Беше толкова тихо, че Люк можеше да чуе пукането на огъня и дрънченето на сбруите на конете, които отмятаха глави. Това беше най-странното нещо, но Люк беше усетил, че Чъкитата биваха… възпирани? Да, те го искаха. Искаха Мели. Това, което най-много жадуваха, бяха всички онези сочни деца, сгушени в обора.

„Но не им беше позволено. Те бяха като… марионетки.“ Това не беше съвсем правилно. Беше сякаш нещо или някой ги държеше на невидими каишки — „дотук и не по-нататък“.

— Да, но опитвал ли си се някога да проследиш собствените си мисли? Наистина е сложно. — Джаспър приглади празния плик от готовата храна върху бедрото си и започна да го нагъва в стегната тръба. — Освен това имаш проблем със силата на сигнала и сложността.

Люк и Синди се спогледаха.

— За какво говориш? — попита Люк.

— Мислите са объркани — каза Джаспър.

— Добре. И?

В погледа на Джаспър се четеше досада.

— Какво прави Питър? Говори ли за милиони неща? Не. Продължава да повтаря едно и също отново и отново: „давай-давай-давай, пусни ме“.

— Да, но е луд — каза Чад.

— Не през цялото време. — Джаспър се взря през тръбата, която беше направил, като пират през далекоглед. — Най-зле е, когато Чъкитата нападат. През другото време е нормален.

— Той яде хора — настоя Синди. — Очите му са странни.

— Добре, ненормален нормален, но не и изцяло Чъки. Когато Фин го вземе със себе си, Питър или е вързан, или е с неколцина пазачи.

— Вероятно защото Фин още не може да го контролира много добре — каза Люк.

— Или поне не през цялото време, да. А когато Фин го оставя тук? Питър не е толкова шумен и луд. И колкото по-дълго отсъства Фин, толкова по-добре изглежда той. Мисля, че е излагане с натрупване и нещо с разстоянието като безжичен интернет.

— А? И? — попита Люк, а когато Джаспър се завъртя все още с тръбата на окото, добави: — Ще спреш ли с това? Досадно е.

— Добре. — Хлапето изпусна една дълга страдалческа въздишка. — Не мисля, че Питър казва „пусни ме“ като „пусни ме от тази клетка, за да си ида у дома“. Може би има предвид „пусни ме, давай-давай-давай след тях“. „Давай-давай-давай“ е командата. Може би всичко, което прави Фин, е да дава прости команди, които се носят на гърба на други сигнали.

— Дори не знам какво означава това — каза Синди.

— Да, Чъкитата не са радиоприемници — додаде Чад.

„Радиоприемници. — Люк преметна мисълта в ума си. — Безжичен интернет. Тук има нещо важно… Нещо, което Джаспър каза за силата на сигнала, не просто разстояние, а нещо друго.“

— Хора! Какво смятате, че са мислите? — попита Джаспър. — Електрически импулси, това е. Тялото е пълно с електричество. Имате градиенти през кожата си и поток йони в клетките.

— Какво? — поиска да разбере Синди. — Как действа това в тази ситуация?

— Ами, мислите са химически и електрически… Не знам. — Раменете на Джаспър се вдигнаха и паднаха. — Вижте, не мога да ви кажа как го прави Фин, но той не може да прехвърля наистина сложни мисли. Или ако може, само неколцина Чъкита могат да ги приемат. Може би дори само едно Чъки.

— Хей! Чакай малко! — Синди седна. — Той е прав. Две групи Чъкита: едните в бяло…

— И всички останали — добави Чад. — Сякаш може би не действа при всяко Чъки.

— Или няма нужда от много, за да се свърши работата — предположи Люк. — Но е ограничен откъм разстояние, както когато безжичният интернет сигнал прекъсне, ако си твърде далеч от мрежата. — Той продължи да мисли: „Сила на сигнала, сила на сигнала и мрежа…“.

— Добре, приемам това. Но… — Чад вдигна ръце. — И какво? Все още сме заседнали тук.

Люк не виждаше как това би помогнало, но усещаше главата си така, сякаш беше прекарал цяла нощ, зубрейки за тест, на който беше сигурен, че ще се провали. Понякога, когато се отдалечеше от един проблем, отговорът цъфваше право в главата му.

— Отивам за вода — каза. Когато се изправи, и четиримата пазачи вирнаха глави. — Вода — каза той, като протегна манерката си и я разклати.

— Чакай! — Мустакатият пазач се вдигна на крака и се затътри към него. Запалена цигара висеше от устата му. — Добре, да вървим! — каза той, подавайки му фенерче.

— Не че мога да избягам някъде — подметна Люк, но пазачът само изсумтя и направи подканящ жест с узито.

Потокът беше зад палатката на децата, в близката гора. Следвайки лъча на фенерчето, той се гмурна сред дърветата, където светлината беше по-лоша, а сенките по-гъсти. Напред чуваше как водата се пени върху камъните. Последните шест метра до потока бяха рязко спускане.

— Аз няма да слизам до долу. Коленете ме болят. Давай бързо! — каза пазачът, а оранжевата жарава на цигарата му танцуваше. — Задникът ми замръзва.

„О, я го духай!“ Внимателно подбирайки пътя си през камъни и лед, Люк прокара светлината през пръснатия сняг покрай брега на потока, като търсеше безопасно място, където нямаше да се измокри целият. Когато лъчът премина през петно кишав сняг, той забеляза нещо, което достигна до него едва когато светлината вече беше преминала. Озадачен, той върна лъча обратно и видя две неща: сняг, натрупан около една скала, макар всички останали наоколо да бяха все още покрити, и три животински следи. Вероятно животно беше разместило снега, когато бе стъпило наблизо. С един поглед към следите реши: „вълк“. Огромен. Отпечатъкът беше по-голям от дланта му и пресен. Беше виждал такъв не много отдавна.

Обмисляйки това, внезапно беше доволен, че е с въоръжен пазач. „Добре е да побързам.“ Последното, което му трябваше, беше да налети на гладен вълк. Имаше си достатъчно проблеми. С разтуптяно сърце той сви надясно, прокарвайки светлината по една извивка, и замръзна, когато две зелени монети лумнаха до сребърния овал на лице.

Зелените очи принадлежаха на гигантски сиво-бял вълк. Но лицето бе на момиче.