Илса Бик
Чудовища (117)

116

— Стой зад мен! — каза Ели, затвори ножа и го пусна в предния си джоб. Не си даде труда да види дали Ди има нещо против, само вдигна савиджа. Ръмжейки, сякаш казваше: „Дори не си го помисляй“, Мина беше застанала между тях и Лена.

Човекоядката спря за кратко на около десет метра. Очите й вече не бяха толкова хлътнали, колкото преди. С изключение на шала дрехите й бяха различни. От петната по бухалката Ели съдеше, че Лена беше спирала за няколко закуски по пътя, както татко й спираше някога на бензиностанции за понички и вафли. Вече мършаво, момичето изглеждаше като вълк, сякаш ходенето, свежият въздух и времето, прекарано в гората, бяха подмамили животното навън от скривалището му. Или може би Лена най-после си беше отишла, чудовището я беше изяло отвътре, докато беше останала само ръкавицата на кожата й.

„Но все още носи шала.“ Ели нямаше представа защо, но после мислите й скочиха към Ди и куклата й, свирката, която Алекс винаги носеше, докато не я даде на Ели. Свирката беше… сувенир? Не беше точно така. За нея свирката беше Алекс. За Алекс свирката беше баща й. Може би шалът беше това, което беше била Лена, преди всичко да се разпадне.

Откъм пътя зад Ели дойде слабо пукане на пушка. Още едно. Още две. Не можеше да каже дали стрелбата беше спряла. Който и да стреляше, беше на грешното място да им помогне. През ума й прелетя идеята, че може да изкрещи или да накара Ди да пищи. Ако бяха добрите, можеше да ги намерят навреме.

„Но може и да не са.“ Може би Фин беше минал през Рул и беше отпрашил на север, за да ги хване. Ако беше така, викането само щеше да постави нея и Ди в еднакво ужасна ситуация.

— Остави ни на мира, Лена! — Ели не знаеше защо го каза. Думите просто изскочиха от устата й.

— Познаваш ли я? — гласът на Ди беше като цвъртене на мишка.

— Може да се каже. — Главата на Лена се вирна като на куче, после момичето направи една стъпка. — Недей! — каза Ели и плъзна ръце по пушката си. Да замахне първа, щеше да е лоша идея. Лена беше по-висока и ръцете й бяха по-дълги. Трябваше само да изчака Ели да пропусне. После с един удар на бухалката черепът на Ели щеше да се спука като яйце. Мина щеше да се опита да я защити, но тя не искаше Лена да убие кучето й.

Човекоядката направи още една стъпка, после спря, когато ръмженето на Мина се усили.

— Моля те, Лена! — каза Ели. — Върви си, просто си върви, просто…

Момичето стигна до тях толкова бързо и тихо, че Ели нямаше време да каже нещо, още по-малко да даде команда. В същия момент Мина се хвърли, без да чака Ели да й каже какво да прави, забързана да затвори празнината. На две стъпки от Лена кучето се приготви да скочи и едва тогава Ели се сепна, видя опасността, защото беше разчела ъгъла на бухалката, знаеше точно какво ще направи Лена, понеже, както Джейдън веднъж беше обяснил: „Ако някога те нападне куче или койот, помни, че никога не идват направо. Кучетата, койотите и вълците винаги скачат“.

— Мина, не! — изкрещя Ели твърде късно, твърде бавно, защото Мина беше толкова бърза, толкова смела, а тя беше толкова глупава, глупава, глупава…

Лена замахна. Ели чу свистенето и удара на бухалката, видя слабия блясък на алуминия на светлината на този нов и последен ден. Бухалката удари Мина под челюстта, смазвайки я със свирепа сила, която отпрати главата на кучето назад със силен и противен пукот. Мина така и не издаде звук. Нямаше кръв. Ударът запрати кучето в дъга настрани, за да падне в могила от мръсен сняг и горски боклук.

— Мина! — изпищя Ели и се хвърли напред. Зад нея Ди отново пищеше, звук, който тя едва чу през тътнежа в главата си. Пред себе си през яростна червена мъгла видя как Лена крачи към падналото й куче, нейната Мина, и вдига бухалката високо над главата си като чук. За момент Ели имаше надежда, когато се зачуди дали Мина беше все още жива… или човекоядката просто искаше да е сигурна.

После вече не й пукаше, не можеше да мисли, само се движеше, нападаше с мисъл за убийство, а сърцето й вече беше разбито. С рев тя замахна със савиджа в свирепо странично посичане точно когато Лена започна да се обръща. Засилената пушка посече човекоядката в кръста, отхвърляйки я далеч от кучето й, нейното куче! Ели едва отчете удара, не беше съвсем наясно, че е улучила, докато Лена не се препъна на токовете си. Извадена от равновесие, тя пристъпи назад няколко крачки, преди стъпалата й да политнат напред, когато стигна до петно хлъзгав сняг. Когато падна, Лена изпусна бухалката, която се преметна като пиян акробат, преди да тупне на земята на няколко стъпки вдясно от нея и съвсем близо до Ели, която имаше една секунда, една секунда… и се поколеба, несигурна дали трябва да се опита да я вземе, или не.

Една секунда беше всичко, от което се нуждаеше животното в Лена. За миг тя се претърколи, ръката й се стрелна към бухалката с протегнати пръсти.

— Не! — Ели свали савиджа като онзи огромен чук, с който баща й веднъж беше ударил камбаната на средата на селския панаир и й беше спечелил плюшена маймуна.

Пушката улучи лявата ръка на Лена в лакътя с ужасен пукот. Тя изпищя. Оръжието се счупи от силата на удара и се пръсна на трески, целият дървен корпус се отдели от дулото. Залитайки от собствената си инерция, Ели усети как ботушите й се плъзгат по снега, натрупал върху стари листа, а после краката й изчезнаха изпод нея. Дулото на савиджа се завъртя като захвърлен жезъл. Ели се срина тежко първо на левия си глезен, после по хълбок. Падането изкара въздуха й и прати електрошок в гръбнака й. Хрипкав вик се изтръгна от езика й. Започна да й се гади, но тя се обърна по корем. Гората потрепери и за секунда Ели се зачуди дали това се случва, когато припаднеш.

После се чу шумолене на листа, когато чудовището се съвзе. Ели погледна нагоре. Вече на крака на около три метра, Лена се олюляваше, на лицето й беше изписана гримаса на ярост и болка. Шалът й висеше като дълъг зелен език на болно влечуго. От гадния удар лявата ръка на човекоядката изглеждаше така, сякаш внезапно й беше поникнал втори лакът.

Лена вдигна бухалката със здравата си дясна ръка.

— Мразя те! — задави се Ели. Сълзи се стичаха по бузите й. — Ти уби кучето ми! — вътрешният й глас пищеше: „Ставай, Ели, ставай, ставай!“. Тогава защо тя не слушаше? Защото беше по корем. Да се изправи, значеше да се избута на ръце и колене, а тя беше твърде ядосана и уплашена, за да свали очи от това момиче. Това, което не виждаш и само си представяш, винаги е по-страшно от това, което е истинско. Лена вече беше достатъчно лошо нещо.

Но Ели направи друго. Ръката й се промъкна в джоба… и намери ножа. Той беше тънък и с прибрано острие и точно пасваше в ръката й.

Лена тръгна към нея, Ели я гледаше как приближава и помисли: „Трябва да се повдигнеш. Дори за такъв удар трябва да замахнеш“.

— Преди те съжалявах. — Тя нямаше представа къде беше Ди. След като не пищеше, може би беше избягала или припаднала. Нямаше значение. Имаше значение единствено тази убийца, която беше довела човекоядците при Илай и Рок и чиито приятели бяха изгорили обора на Исак и агънцата. Която току-що беше убила нейното куче, нейната сладка Мина, която беше толкова добра и която беше най-последната й връзка с баща й. Най-последната. — Мислех, че ти си различна. Но се надявам Крис да те намери — каза тя, когато загуби от поглед лицето на Лена, защото момичето беше прекалено близо. Пред очите на Ели изплуваха ботуши и крака… и онази зацапана бухалка, която все още висеше от дясната ръка на Лена. — Надявам се той да те убие — заяви тя на бухалката. — Надявам се Крис…

Оръжието се люшна извън погледа й.

„Замахва.“ Отваряйки ножа, Ели стисна силно и намушка. Много остро и с чудесен връх, идеално за вадене на рибарско влакно, острието се заби в прасеца на Лена точно над левия й ботуш, срязвайки плат, после кожа и месо. Ели заби толкова силно и бързо, че усети стърженето на метал в кост.

Лена изкрещя. Не писък, а пронизителен трептящ вой. Ели беше запазила достатъчно разум, за да стисне и да издърпа ножа, когато човекоядката се наклони назад. Бухалката тупна на земята на няма и осем сантиметра от носа й. Ели я грабна и се вдигна по нея. Хълбокът и глезенът й не харесаха това, но на нея й беше все едно. Врещейки, Лена се беше сгърчила над кървящия си крак и се опитваше да го хване с дясната си ръка, защото лявата беше счупена.

„Не можеш да избягаш сега, нали? — Ели замахна с бухалката. — Ще те убия. С едно добро замахване.“

В този момент главата на Лена се вдигна рязко. Изражение на разпознаване и учудване, и… беше ли това страх, копнеж… се разля по лицето й, когато се взря в нещо зад Ели. За секунда Ели помисли, че момичето отново изглежда почти човек.

— Ели! — гласът беше близо. — Не го прави!

— Защо не? — гласът й звучеше много странно. Погледът й не помръдна, но Лена затрептя, сякаш внезапно ги беше разделило напукано стъкло. — Тя уби кучето ми. А то ми беше от татко. Вече не съм малко дете, Крис.

— Знам, Ели — каза Крис, — и съжалявам за това.

— Но аз искам да я убия.

— Точно затова не трябва.

Сега тя го погледна. Крис носеше оръжието на Том, малкото, и тя се зачуди — една мимолетна следа от мисъл, едва осъзната, потръпна в ума й — защо Том не беше там. Но Джейдън беше наблизо с пушка на рамо. Бяла разрошена коса и едно синьо око надничаха иззад краката му. Тя беше направила същото с дядо Джак на погребението. Сякаш ако можеше да не гледа, сбогуването с баща й щеше да боли по-малко.

А зад тях, на земята, беше Мина, нейната Мина, която лежеше толкова неподвижна.

— Аз я пуснах веднъж. — Тъмните очи на Крис, все още толкова кървави, се спряха на нея, после се върнаха обратно. Радиото на хълбока му цвърчеше като побъркан щурец, но той не обръщаше внимание. — Тя е моя отговорност.

Лена отново изглеждаше малка и тъжна със счупената си ръка и окървавения крак. Ако това беше филм, Ели можеше да се обзаложи, че точно тук съвсем внезапно дивото момиче ще се съвземе и ще извика: „Крис!“. И тогава всички щяха да ахнат, защото — виждате ли? — и чудовищата имаха чувства. После Лена щеше да избяга в гората — тра-ла-ла — като в глупава приказка с „и заживели щастливо“ накрая, защото хората искаха щастлив край и може би очакваха чудовищата да се поправят.

Но това беше истинският живот на Ели, а Лена беше врагът и нямаше поправителни.

— Не е твоя вината, Крис. Ти не си я направил чудовище — тя спря, мислейки, че в това имаше нещо. Както когато направиш кофти избор, после трябва да си признаеш грешката и да живееш с последствията. — Ти не си убил никого.

— Не и когато трябваше — каза Крис и дръпна спусъка.