Илса Бик
Чудовища (49)

48

Главоболието на Грег все още пулсираше чак в зъбите му. Зрението му се замазваше по края, но той отвори с рамо вратата, пристъпи от антрето на кметството обратно в студа и изпухтя от облекчение. Сградата отключваше в него много лоши спомени — картини на бежанци, всичките стари и грохнали, които седяха присвити до стените, и как членовете на Съвета го гледаха като бухали от издигнатите си седалки в онази приличаща на пещера на прилепи съдебна зала в деня, в който беше потърсил убежище тук.

„Вероятно това се нарича посттравматичен стрес.“ Нахлузвайки ръкавиците си, той потропа с крака като замръзващо дете и провлачи две стъпки от дясно наляво, докато чакаше. Другите бяха още вътре и разтоварваха плячката си. Разположен под земята, зад двойка железни врати, затворът беше мястото, където складираха остатъците от храната и фуража, както и купчини гориво, висококачествен тор и амуниции.

Това, което го измъчваше още повече, беше колко много неща нямаха. Затворът беше широк и дълбок, оборудван с десет килии за по четирима души — по пет в редица. Една огромна желязна клетка, която някога вероятно е била изтрезвител, ако се съдеше по слабата миризма на престояло повръщано, с която бе пропита, заемаше по-голямата част от стената в самото дъно. Тук държаха запасите си от гориво: бутилки пропан, червени пластмасови кутии с бензин, източен от заседнали коли, мазут и бутилки с кислород. От всичките им запаси тези бяха най-обилни, просто защото никой не заваряваше, не излизаше с лодка, не палеше верижен трион, нито се отправяше на разходка с кола из околността. Леснозапалимите материали го изнервяха. Никой не го беше питал, но той винаги се беше притеснявал какво може да стане, ако някой проявеше непредпазливост или ако отнякъде случайно долетеше искра. Не се ли използваше кислород или мазут и изкуствена тор, за да се правят самоделни бомби?

От останалите килии само в три имаше храна, а от тях една беше отделена за кучешка храна — кутии с консерви и десеткилограмови чували суха храна. Стоманените рафтове в останалите килии не бяха точно голи, но и не бяха напълно заредени. Това, което изглеждаше толкова удивително в тясната тъмна бърлога на скривалището в килера на Ландри, тук едва се забелязваше. Тези осем буркана, които той носеше, сега се гушеха в окаян малък възел, заобиколени от много празно пространство. Докато пазачът подреждаше бурканите, Грег беше преброил кутиите кондензирана супа на горния рафт… само за да види.

„Трийсет кутии.“ Мисълта прати тръпки по врата му. Пазачите отмятаха много внимателно всяка една кутия, всеки буркан, всеки чувал с гранули. И как се предполагаше те да отмъкнат храна, че и амуниции за великото бягство? „Безнадеждно.“ Той разтри дясното си слепоочие с показалец. „Никога няма да намерим достатъчно…“

Нещо изщрака. Звукът беше много кратък и ясен, къс като фишек. Грег се стегна, ушите му внезапно изтръпнаха, долавящи най-лекото ехо, отскачащо от камъка. Това беше изстрел. Забравил главоболието си, той направи пълен кръг. Но откъде?

Зад себе си чу как вратата изстърга и се отвори.

— Боже, радвам се, че това… — Пру сигурно беше видял изражението на лицето му. — Какво има?

— Или полудявам — каза Грег, — или току-що чух изстрел.