Илса Бик
Чудовища (59)

58

… отговаря на изображенията на гол червеноок див бог, познат във ведическата митология като Червения Ревльо, Звяра с кървящи очи или Червената буря. Като баща на хиндуистките богове на бурите Рудра очевидно се свързва с интоксикацията. С лудите си очи и златна коса той е белокож бог, божествената връзка със Земята на мъртвите…

— Което не доказва нищо друго, освен че хората се друсат от хиляди години — промърмори той, поглеждайки купчината книги, които Исак му беше домъкнал. „Етноботаническа енциклопедия на психеделични растения“, „Медицински растения от района на Големите езера“, „Малка смърт: Физиология на комата и състоянията на транс“. Не бяха леко четиво, но го държаха изолиран в спалнята му за последните два дни, а Крис имаше много време. Всичко беше по-добро, отколкото да се вълнува за това, което Исак беше казал за Пени Ърнст и за Питър, за Саймън, за неговия дядо… и за Джес.

Колкото и изкушаващо да е да считаме Рудра за физическата проява на гъбата мухоморка, вярвам, че има много по-добър кандидат за това изгубено, тайнствено и мистично питие. Щателно изучаване на ведическата поезия — с честите й споменавания на регенеративен „смъртен сън“, възкресения и божествени видения — сочи към много по-рядката и по-смъртоносна нейна братовчедка А. псеудомори. Смъртният сън очевидно е кома с различно продължение, по време на която изискванията на метаболизма…

От другата страна на стаята дойде свенливо почукване.

— Крис?

— Влез! О, извинявай, забравих! Заключено е. — Да, беше извратено и малко гадно, но той започваше да полудява. Никой човек не можеше да направи повече лицеви опори и коремни преси. Ако останеше още малко време сам, щеше да стане силен като затворник. Но фактът, че се чувстваше толкова силен след двете седмици път и времето в студения склад… той не искаше да мисли за това.

Несигурна пауза от другата страна на вратата.

— Искаш ли да си отида?

„Не бъди мръсник! Вината не е нейна.“ С изключение на Исак всички други се държаха настрани и прекарваха колкото е възможно по-малко време с него. И като се има предвид колко гневен беше, не беше сигурен, че ги обвинява.

— Не — каза той и се отблъсна от масата. — Влез, Ели!

Чу се прищракване на ключалка, която се отключваше. Вратата проскърца на няколко сантиметра, разкривайки разтревожените очи на сутрешния пазач — ягодоворусо момче на име Илай, а после проблясък на златни плитки, когато Ели се промъкна.

— Ели! — Илай се опита да я сграбчи, но тя лесно се отскубна. — Джейдън каза, че трябва да чакаме кучетата.

— Мина знае, че той е наред. — Ели разроши нежно козината на кучето си. — Нали, момиче?

— Спокойно, Илай! Още говоря — каза Крис. Мина дотича при него, изсумтя приветствено в ръката му, после веднага се тръшна по гръб, а опашката й тупаше радостно. Ухилен, той се подчини и зачеса корема й бързо, от което кучето започна да се гърчи. — Харесва ли ти това, момиче, харесва ли ти? — каза той, докато задните крака на кучето се движеха в кръгове. — Добро момиче!

— Такова е бебе. — Падайки на колене, Ели забърса настрани къдрица с цвят на царевична свила, която беше избягала от лявата й плитка, за да се накъдри на слепоочието й. — Сякаш никога не й обръщам внимание.

— Няма нищо — каза Крис, а Мина опъна предните си крака и изпусна блажен стон. — Харесва ми. Моето куче правеше така всеки път.

— Липсва ли ти?

— Да. Джет е добро куче. Обзалагам се, че ще ти хареса. — Крис потупа корема на Мина, после погледна малкото момиче. — За риба ли отиваш?

— Винаги ходи за риба — включи се Илай.

Ели завъртя преувеличено очи към Крис.

— Чудех се, може би… след няколко дни, ако те пуснат… искаш ли да дойдеш с мен?

— Да — каза той, но не устоя да не задълбае. — Но, предполагам, всичко зависи от това дали Исак и Хана мислят, че ще те изям.

— Боже! — Лицето на Илай помръкна. — Не бъди такъв идиот!

Обнадежденият блясък на лицето на Ели помръкна.

— Те не мислят така, Крис. Но, нали разбираш, трябва да са сигурни.

— Да, да. — „Не бъди такова лайно!“ — Извинявай! Обикновено не съм такъв задник… ъ-ъ… такъв гадняр.

— Няма нищо. Ти си просто объркан. — Но усмивката й беше по-несигурна отпреди.

— Това не е извинение. — Пресегна се над кучето, затъкна къдрицата зад ухото й и остави ръката си да се задържи за момент, наслаждавайки се на изчервяването от приятната изненада, което се разпростря по лицето й. Сладко хлапе, но той можеше да види тъгата в тъмните кръгове под очите й. — Най-малкото, което мога да направя, е да бъда мил с момичето, което ми спаси живота. И недей да спориш! — Той вдигна пръст. — Наистина е голяма работа.

— Да, предполагам. — Ели изглеждаше толкова доволна, че щеше да се пръсне. — Сега, след като се чувстваш по-добре, може ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се — каза го достатъчно лесно, но усети как стомахът му се връзва на възел от предчувствие. — Давай!

— Преди да дойда тук, имах едни приятели. — Ели загриза долната си устна. — Алекс и Том. Не са на моята възраст, а по-големи като теб. Дори мисля, че Том беше още по-стар. Беше войник като баща ми, но Том е бил в Афганистан, не в Ирак, и е работил с бомби и такива неща. Все едно, всички бяхме заедно. Те… те се грижеха за мен, но после ни разделиха. Когато Том… — Очите й блеснаха и устата й се изкриви по начина, по който всяко малко момиче би го направило, ако се опитваше много силно да не се разплаче. — Когато онези възрастни ме взеха, Том беше ранен и…

С нарастваща тревога той слушаше как тя разказва история, която вече беше чувал и преди. Още от онази сутрин на снега, когато беше изпитал такава болка и страх да събере две и две, знаеше, че този момент ще настъпи. До тази секунда той се чудеше какво ще направи и защо това трябва да е проблем.

„Това дете си рискува кожата заради теб. Най-малкото, което можеш да направиш, е да бъдеш мъж.“

— Така че се чудех… — Ели спусна поглед към ръцете си, сякаш се страхуваше да намери отговора в лицето му. — Ами ако Том и Алекс… ако са стигнали до Рул? — Една сълза се спусна към пръстите й.

С все още обърнати настрана очи Ели избърса буза с кокалчетата си.

— Те там ли са? Добре ли са?

Той винаги щеше да се мрази заради това.

— Съжалявам, Ели — каза, — но никога не съм ги срещал.

 

 

„Такъв си задник!“ Крис гледаше през прозореца как Исак слага ръка на главата на малкото момиче. Това, изглежда, освободи нещо, защото Ели внезапно обви с ръце кръста на стареца и зарови лице. Дори от два етажа височина и през два декара Крис можеше да види как раменете на момиченцето потрепват. „Тя е единствената, на която й пука, а ти я лъжеш.“

— Да, ама и на теб да ти дадат отрова, да те отрежат от няколко шипа и да те оставят да умреш, да видим как ще се чувстваш! — Самоотвращението на езика му беше толкова плътно, че и бутилка вода за уста нямаше да отмие вкуса. — Мислиш ли, че ще те харесва толкова, след като открие, че заради теб са убили Алекс? Че си решил, че е по-лесно да се преструваш, че това, което става в Зоната, не е странно? — Нямаше да се учуди, ако Ели изискаше отряда за разстрел, и не, той не реагираше прекалено. Тези деца убиваха хора.

Това, което също го притесняваше, беше колко бързо бяха дошли лъжите. Мислеше, че е надживял всичко. Нощта на чука и баща му, и странните месни тупвания, и писъците на Диъдри. Бяха минали десет години, а той все още помнеше как отговаря на въпросите на онзи детектив: „Не, господине, не съм чул нищо. Не, бях заспал. Чук? Не, господине, не съм виждал чук никъде. Дори не мисля, че имаме.“

— Не, детектив, аз обичам баща си. — Той облегна чело на студеното стъкло. Точно под перваза бяха скованите от студ спирали на много дебела, но покрита със сняг лоза, виещи се по високи железни рамки. — Аз съм само на осем и току-що слушах как баща ми убива някого и не, господине, той никога не ме е наранявал.

Въпреки яркото слънце на ранния следобед двойният прозорец се замъгли от дъха му. През неравната мъгла гледаше как Ели се хвърля на седлото на мръсна кафява кобила. Пътят към езерото минаваше през гъста гора и ограждаше голяма купа блестящ сняг, който, съдейки по жиците и железните стълбове, трябва да беше градината на чифлика. Крис видя как старецът вдигна ръка, когато Ели, Илай и техните кучета изчезнаха, а после събра юздите на сиво-кафяв кон, който поведе към наклонена тъмносива конюшня, разположена точно до дългия замръзнал овал на езеро за патици южно от къщата. Крис се прехвърли на южния прозорец и проследи придвижването на Исак, докато сенките на мъжа и коня, дълги и тънки, пришпориха към гористата околност. Недалеч, от дясната страна на конюшнята, група крави се бяха насъбрали около хранилка, разположена пред червен обор с каменни основи, увенчан с висок фронтон. Както и конюшнята, оборът беше украсен с няколко магически знака: полузвезди, оформящи фалшиви арки над прозорците, които Хана бе нарекла „врати на дявола“, и бели розетки. Беше ориентиран в посока изток-запад и Крис лесно можеше да си представи въртящо се синьо-златно колело на късмета под козирката в края на фронтона. Докато приближаваше обора, Исак помаха на друго момче — недостатъчно високо, за да е Джейдън, значи може би Конър или Роб, — което буташе количка мръсно сено.

„Човече, бих чистил конюшните цял ден и цяла нощ, само ако ме пуснат оттук.“ Крис въздъхна и затвори очи. Не беше глупак, така че защо се държеше като такъв? Дори да забрави, че щеше да нарани Ели все някога, оставаше фактът, че само се заравяше още по-дълбоко в лъжи. След като истината излезеше наяве, а това щеше да се случи все някога, за тях щеше да е много по-трудно да му се доверят.

„Да, но виж колко дълго всички са лъгали мен!“

Историята беше толкова невероятна, че се съмняваше някой да може да я измисли. Колкото и да не му се искаше да повярва, казаното от Исак отговаряше на много въпроси. Дори обясняваше реакцията на Питър, когато Крис се беше появил в Рул. Един поглед към Крис и Питър вероятно е нахлул в Съвета, настоявайки за обяснение. Какво бе признал Йегър?

— Обзалагам се, не много — каза Крис. — Наистина ли мислиш, че такъв дърт задник ще признае, че е забременил жената на бизнес партньора си?

Или че баба на Крис… беше Джес?

 

 

Исак знаеше само, че когато майката на Крис — дъщерята на Йегър и на Джес — се появила с момчета близнаци, Йегър се съгласил да вземе само едното, което се оказало Саймън. Крис бил пратен обратно на баща си, който вероятно измъкнал някакви пари от това. Не че баща му беше изхарчил и цент повече за Крис, отколкото трябваше. Това беше човек, който никога нямаше пари, който винаги прибираше това, което Крис изкарваше от косенето на морави през лятото. „На съхранение — винаги казваше той. — За колежа.“ Да. Когато къркаш колкото баща му, ти трябват всичките дребни, които можеш да събереш.

Но как Йегър е решил кой да бъде? Сложил е него и Саймън един до друг и е броил „онче бонче“ ли? Или е теглил сламки?

Крис можеше да преброи случаите, в които е прекарвал повече от пет минути с Йегър, на едната си ръка. Но сега разбираше защо срещите с Йегър се случваха само веднъж годишно и винаги в ресторанти в други градове, извън Мертон и възможно най-далеч от Рул. Йегър нямаше да рискува някой да го види и да пита Крис: „Хей, Саймън, как я караш, хлапе?“. Или пък той и Саймън да се видят.

„Нищо чудно, че татко винаги се напиваше безпаметно след това. Всеки път, когато се е виждал с Йегър, за него е бил като напомняне как е свършил с…“

Почукването беше формално, по-скоро предупреждение, отколкото искане на позволение. Крис чу дрънчене на ключове, тракане на дръжка, а после Хана избута с хълбок вратата, следвана от аромата на задушени моркови, варени картофи и богат сос. Един пистолет висеше точно под десния й хълбок.

— Обяд. По-добре късно, отколкото никога — каза тя като поздрав. — Вързана съм с агненето. Все още имаме четири овце, които ще раждат.

— Какво? Ти си тук без Джейдън, който да се увери, че няма да ти скоча? — попита той.

— Той и Конър са на лов и проверяват капаните. Няма да се върнат, освен ако не хванат нещо. Джейдън винаги прекалява.

— Той поне прави нещо. Аз мога да помагам, да знаеш.

— Не, това няма да е необходимо. — Хана избута вратата да се затвори и отиде до масата, където той беше оставил книгите. — Може ли?

Въпреки че миризмата го подлудяваше, той не помръдна и мускул.

— Не се ли тревожиш, че внезапно може да закопнея за пилешко крилце, вместо за телешко варено?

— Не, все още говориш. Това е еленско и не се обиждам лесно. — Сивият й поглед беше непоколебим. — Също съм много по-бърза, по-млада, а вероятно и доста по-добра в стрелбата от Исак. Сега ще помогнеш ли, или искаш да оставя това на пода?

Той безмълвно събра книгите в нестройна купчина и ги тупна върху дюшека. Облегна се на месинговата табла на леглото, кръстоса ръце и загледа как Хана оставя храната му с ефикасни икономични движения. Притесняваше го, че забелязва колко спретнато тази грива с цвят на елда преминава в гладка плитка. Или че все още мирише на мед и овесена каша.

— Освен вареното — каза тя, показвайки му гърба си — има праскови, които консервирахме миналата година, и ти сварих чаша чай от коприва. Има много желязо и е добър за възстановяване от всякаква анемия.

— Така ли? Може би някой трябва да го пробва първо.

Когато се обърна, тя го направи без много драма, по начина, по който детска учителка разбира, че крясъците по досадно малко дете само ще направят избухването му по-лошо.

— Вече се извиних. Знам, че не съм перфектна, но като се вземат предвид обстоятелствата…

— Да, дрън-дрън-дрън… ако трябваше да го направиш отново, пак щеше да вземеш същото решение. Знам. Както каза, това вече го минахме.

— Тогава какво искаш от мен?

„Някой, с когото да споря, за да не трябва да мисля какво ще правя после.“

— Какво ще кажеш да ме пуснеш навън за начало?

— Знаеш, че това решение не е мое.

— Но Исак би те послушал.

— Вероятно, но мисля, че и това би било лошо решение. Може да не съм виждала толкова много деца да се Променят, но станалото с теб е много различно.

— Както каза, аз още говоря. Върнах се като себе си. — Но откъде беше въпрос, за който не искаше да мисли и на който не можеше да отговори. Направи помитащ жест към книгите. — Ти си била в колеж. Ето я науката. Какво още искаш?

— Моят съвет е все още същият. Обсъди го с Исак! Ако това е всичко — тя тръгна към вратата, — имам задачи, които трябва да се свършат. Агнетата имат нужда от хранене.

— Чакай! — Беше твърде ядосан и му трябваше почивка от самия него. — Виж, съжалявам, държа се като идиот. Предполагам, че просто не съм свикнал да ме убиват, а после да се събуждам… Съжалявам! — Той протегна ръка. — Съжалявам! Това не трябваше да го казвам. Можеш ли да останеш още малко? Никой, освен Исак и Ели не говори с мен. Ти се държиш като че ли съм прокажен. Не мога да преценя единствено дали Джейдън иска да ми направи дисекция, или би предпочел да проведе някои научни експерименти, за да реши какво ме прави такъв.

— Ако Джейдън имаше достъп до лаборатория, вероятно щеше да направи и двете — каза Хана, но не се усмихна.

Това не го накара да се почувства по-добре.

— Защо всички толкова се боите от мен?

— И трябва да питаш? Нямаме обяснение за теб, не знаем какво ще стане и, о, ти беше малко буен.

— Бях объркан, ясно? Опитай теб да те смажат и отровят, а после да се събудиш с някакъв старец, който прави фокус-мокус върху теб, и да видим дали няма и ти да откачиш.

— Някога хрумвало ли ти е, че може и да съм, Крис? Не съм точно въодушевена, че съм изтълкувала грешно ситуацията — тя вече звучеше ядосана.

„Изтълкувала е грешно ситуацията?“ Да не би да призна току-що, че е направила грешка?

— Е, може ли да се съгласим, че всички сме малко изнервени? Моля те, остани за известно време! Не понасям да стоя сам непрестанно. Занимавам се само с това, което се върти в главата ми. Пет минути! Ако решиш, че отново се държа като идиот, може да си тръгнеш.

— Не ми трябва твоето разрешение — каза тя, но въпреки това той реши, че този път в гласа й може би има сянка на усмивка. — За какво искаш да говорим?

— Ами… — Сега, след като тя остана, всичко, изглежда, се струпа зад зъбите му. „Мислеше, че съм Саймън. Колко добре го познаваше? Познаваш ли Питър? Разкажи ми повече за Пени!“ Но всичко това беше твърде лично, твърде бързо. — Искаш ли да седнеш?

— Благодаря! — Тя се плъзна в един стол с права облегалка и стисна таблата пред гърдите си като щит. — Е… какво си намислил?

— Добре, ето какво не разбирам. — Всъщност имаше няколко неща, които не разбираше, но реши да започне с нещо, което не само беше безопасно, но и сочеше, че наистина може да му се вярва. („О, дааа — обади се вътрешният му глас, — това толкова добре обяснява защо излъга Ели и не им каза за Лена.“) — Знаеш, че аз съм този, който прибираше вашите най-болни деца в Рул. Аз съм този, който оставяше храна и провизии.

— Да. Може да оставяш гранули и за улична котка — каза тя със същия неутрален тон, — но това не значи, че няма да я одереш за яхния в момента, в който се приближи.

— Но единственото, което направих, беше да се появя в онази пътуваща библиотека. Така и не знаех, че вие сте там, докато не ми оставихте онова първо момиченце, за да го намеря. — Това беше само една малка лъжа. Той се постара да включи Орен в обиколките си, след като Джес го насочи натам. Защо никога не каза, че се е отделила от амишите, и защо не спомена нищо за Исак, бе нещо, на което само Джес можеше да отговори.

— Всъщност, не. Това беше решение на друга група. Аз нямах участие в него и нямаше да се съглася, ако ме бяха питали.

— Това е доста сурово.

— Това въпрос ли е, или наблюдение?

— И двете. Вие нямате ли правила или нещо такова? Исак не ви ли казва какво да правите?

— Разбира се, че не. Той е… съветник.

— Значи вие сами ръководите нещата?

— Повече или по-малко. Свободни сме да не приемаме мнението на Исак, но трябва да има определено съгласие между групите.

„Да, като да убивате деца, за които не смятате, че ще се справят.“ Но дори това, изглежда, не беше безусловно. Той бе спасил няколко много болни деца, някои от които бяха умрели в Рул.

— Исак ли е единственият възрастен?

— Единственият останал. Той ни наблюдава, мести се от група в група.

— Колко групи има?

— Това важно ли е?

Така, значи нямаше да тръгнат натам.

— Добре, права си. Не е важно. — Не съвсем. Питър беше говорил за капацитет на средата, за това колко тревожно бързо Рул се беше разраснал отвъд ресурсите си. — Ами по първия ми въпрос? Вие направихте първия ход, не аз.

Което не беше съвсем вярно. След като Джес бе споменала, че може да има деца около старото амишко поселище, той прие за своя мисия да спаси възможно най-много от тях. Беше посещавал района често, беше наясно с очите, които го следяха, и внимаваше винаги да оставя символични припаси като батерии и храна в старата пътуваща библиотека, където беше намерил първата Пощадена — много болно момиче, — точно до входната врата. Тя беше и единственото дете, за чието намиране не трябваше да скача през обръчи.

— Откриването на онова момиче не беше щастлива случайност — каза той. — Онези деца се бяха погрижили да я намеря. След нея ми оставяха бележка, за да ми дадат указания за магичните знаци. Очевидно не смятаха, че съм заплаха.

— Както казах, решението не беше мое. Виж, можем да обсъждаме това с дни, затова нека аз те питам нещо, Крис! — Тя се наведе напред. — Ако беше имало други деца, които не са болни… ако, да кажем, ти случайно се беше препънал в нас… щеше ли да ни заведеш в Рул? Насила?

— Вероятно. — Усещаше как горещина залива бузите му. — Да.

— Тогава това не те прави по-добър от хората, които са откраднали Ели.

— Нещата не са в черно и бяло.

— Напротив. Аз никога не съм откраднала дете. Никога не съм позволила на никого да използва дете като начин да си купи убежище.

— Както ти каза… това не съм го решил аз.

— Но ти го прилагаше.

— Всички трябваше да направим избор. Единственото, което съм искал, е да помогна. Правех, каквото мислех, че е правилно по онова време — излизайки от устата му, това звучеше банално, каквото и беше.

— И отново би го направил.

— Имаш предвид, както ти би решила да ме убиеш? — изстреля в отговор. — Да, предполагам, че бих. Така че сме квит. Бих се опитал да намеря начин да опазя децата живи, а ти би мамила хората да вземат отрова.

Можеше да чуе ехото от вика си във внезапната тишина. Тя беше скована, кожата около устата й беше опъната, бузите й горяха. „Идиот!“ Трябваше да остане спокоен, да бъде разумен. Ако притиснеш хората твърде силно, те избухват. „Съжалявам, татко, съжалявам, аз съм виновен. Няма да го направя повече.“

— Аз никога… — Тя прочисти гърлото си. — Никога не е измама. Когато на някого вече не може да се помогне, когато няма надежда, е избор. Когато знаем със сигурност, когато кучетата ни предупредят, че някое дете се — сивите й очи се стрелнаха настрани — променя, е все още избор.

— Избор между какво и какво?

— Ти какво мислиш, Крис? Ако ти се променяше, ако знаеше, че би се опитал да убиеш приятелите си, хората, които обичаш… да не ми казваш, че би избрал да станеш един от тях?

— Между какво и какво? — попита той отново. В този момент разбра напълно защо Питър беше устроил Зоната. Въпреки тайните и лъжите той знаеше, че приятелят му все още го обича и би умрял за него. Ако Питър му се беше доверил, щеше ли да му помогне?

„Може би щях. Защото ако промяната засегнеше Алекс… или Питър… аз никога не бих могъл да дръпна спусъка.“ Можеше да се обзаложи, че Питър се е чувствал не по-различно, като е гледал приятелите си и хората, които обича, да се променят пред очите му. Той сигурно се е опитал да намери начин. Където има живот, има и надежда. Можеше да се променят обратно, да се оправят. Номерът беше да ги държиш достатъчно дълго време живи, да им дадеш този шанс.

„Да, но колко дълго би провеждал експеримента? Месеци? Години? Надеждата има ли краен срок?“

— Не ми казвай, че сте пускали всяко дете, което мислите, че се променя, да се скита наоколо! Какъв е изборът? — Осъзна, че си търси повод да се скара, начин да удари. — Какво правите? Заключвате ги да умрат от гладна смърт или ги застрелвате само когато побеснеят?

— Не ни съди! — Сивите й очи станаха сурови. — Да не си посмял! Не ти дължа отговори, Крис. Мислиш, че ни превъзхождаш, нали? Не знаеш нищо за нас.

— Ти също не ме познаваш. Дори не те интересува моята гледна точка. Вече си ме осъдила — гласът му беше несигурен. Тихото къкрене в корема му беше вече почти кипене. — Добре тогава, да смятаме малко, Хана, защото математиката е чиста, първична и толкова научна, че Джейдън би одобрил. Не можеш да нагласяваш цифрите. Няма спор относно две плюс две.

— Това е безсмислено…

Той се понесе към нея.

— Без да броим мен и Нейтън, има единайсет тела в онази къща на смъртта. Да приемем, че групата е започнала с двайсет души, това значи, че горе-долу сте изгубили седемдесет процента от първоначалната популация за пет месеца.

— Някои от тези хора бяха стари.

— Но болшинството не са били, така ли е? Някои деца са се променили и вие или сте ги убили, преди да се променят изцяло, или след като са го направили. Но е имало и други, Хана. Други, които са били болни, а вие не сте могли да им помогнете. И те са умрели.

— Не можеш винаги да мамиш смъртта, Крис.

„Да, но има време за всичко, нали? Дори за смърт. — После помисли: — Махни се от главата ми, Джес!“ На глас каза:

— Да изключим децата, които са се променили! Ами другите, тези, които са били просто болни? Защо да не приемете помощ? Хана, сметни! При това темпо до края на годината от вас няма да остане никой.

— За това ли дойде, Крис? — гласът й беше студен. — Да ни убедиш да се върнем с теб?

— Може би. В началото.

— Ами сега?

— Не мога да разбера. — Той вдигна ръце. — Не знам. Мисля, че има по-добър начин, отколкото просто да се предадеш и да се примириш.

— Искаш да се бориш?

— Разбира се, че искам да се боря. Животът може да не е страхотен, но е по-добър от смъртта. Просто не знам как да променя нещата в Рул и дали изобщо мога.

— Там ли искаш да отидеш? Обратно в Рул?

— Не знам. — Ако дядо му имаше думата по въпроса, щеше да е или мъртъв, или в затворническата къща, преди да има възможност да направи каквото и да било. — Всичко това за Исак беше нагласено. Трябвало е да разбера за Джес и за Саймън, и за Йегър. Трябвало е да разбера за Зоната. — „И за Питър.“ — Виждам, че е грешно. Но също така разбирам.

— Ти разбираш?

— Да. Наистина виждам и двете страни — каза той и помисли: „Крис отдясно, Крис отляво. Онче бонче…“. — Не всичко в Рул е лошо. Вземи Ели, например! Сериозно ли вярваш, че едно осемгодишно момиче няма да е по-добре на място, където би било защитено? И дали е способна да направи този избор сама? Ами ако беше на седем? Или на четири? На колко би била твърде млада, за да знае?

— Целиш ли нещо?

— Да. Имате граница, под която изборът вече не е на детето. Но как стигате до там, Хана? Какво ви кара да мислите, че сте прави?

Хана вдигна ръце:

— Добре. Никога няма да се разберем. Ти толкова приличаш на Питър, искаш да ограничиш живота и смъртта до граници и проценти, кога да се застъпиш, кога не.

Той изобщо не очакваше тя да каже това.

— Чакай малко! — каза, докато тя ставаше. — Какво имаш предвид? Колко добре познаваш Питър?

— Достатъчно добре. — Тя вече се обръщаше. — Наистина не искам да говоря за това сега, Крис.

— Ами ако аз искам? Ако аз имам нужда? Хана! — Той трябваше да потисне импулса да я хване за китката. — Моля те! Моля те, не си тръгвай! Моля те… за какво говореше?

Видя противоречиви емоции да се гонят по лицето й и момента, в който тя взе решение.

— Говоря за инцидента — каза тя.

— Инцидент? — попита той. — Какъв инцидент?

— Няма да ти хареса, Крис. Мислиш ли, че си открил всичко, което има да се открива за Питър? И за Саймън? — Тя показа крехка усмивка. — Повярвай ми, тези води са дълбоки!

— Какъв инцидент? — повтори той.

— Онзи преди две години — каза тя. — Когато Пени уби едно момиче.