Илса Бик
Чудовища (74)

73

— Ставай! Хайде! — Алекс избута с рамо Вълка настрани и се измъкна. Тъпо бръмчене отекваше в ушите й. Миризмата на сготвено месо и горяща коса беше толкова наситена, че тя имаше чувството, че смуче въглени от барбекю. Буци опърлено месо бяха полепнали по гърба на Вълка и по косата й.

Марли беше повален. Носът, клепачите и устните му ги нямаше. Огънят беше изял растите му до скалпа, парката му беше разтопена на гърдите. Там, където лицето му не беше сварено, кожата беше черна като въглен. Зъбите му, ненормално бели, се показваха в мъртвешко озъбване.

— Полека! — вик, заглушен от бръмченето в ушите й. Гласът беше стар, ядосан. Мъжки. — Искаш да убиеш всички ли?

„Мъже? — Те ли бяха Червената буря, или работеха с нея? — И какво е това?“ Усети как умът й се лута, чудовището не беше сигурно какво да прави. Дори то не знаеше какво е това. В същото време тя можеше да почувства придърпването, изкушението да се остави, да се изгуби в този барабанен устрем, който сякаш пулсираше с всеки удар на сърцето й: „Давай-давай-давай, върви-върви-върви“.

Алекс приклекна, измъкна се към предната част на къщата и рискува да надзърне набързо през празния правоъгълник на взривения прозорец. Това, което преди беше покрит със сняг хълм, сега беше пушещ кратер, язва от почерняла земя и пушещи останки. „Използвали са някаква граната или бомба.“ Беше трудно да каже колко са телата, защото всичко беше на парчета — чуканче от нещо, което изглеждаше като лакът, стъпало без четири пръста и половин табан, три четвърти от пръсната глава се клатушкаше на ръба на кратера като размазана тиква за Хелоуин. Друг Променен — късметлия или не, зависи от гледната точка — беше проснат в объркана плетеница с ореол от опръскана кръв около главата си.

„Какво, по дяволите?“ Каквото и да ставаше тук — и особено в светлината на факта, че там отвън имаше мъже, — този бой беше за нещо много повече, отколкото за това кой какво беше решил, че е негово. Очите й засякоха проблясване крайно вляво, в същата посока, от която Вълка и тези мъртви Променени бяха дошли само преди пет минути. Нещо бяло се промъкваше през зелените кедри и канадски ели. Тя видя овала на лице, но имаше нещо сбъркано в него, а миризмата беше…

„Шантава.“ Имаше Променени, нямаше съмнение в това, но под характерната смрад на сварени канални води имаше и друг мирис — остър и химически, напълно изкуствен. Напомни й за металическия аромат на химиотерапията, която лекарите бяха използвали върху чудовището, и по-точно на цисплатин — лекарство, което я караше да си изповръща червата. Но защо някой Променен да мирише така?

Зад тези странни Променени и сред дърветата тя забеляза други фигури, които не излизаха напред, носът й се напълни с миризма на спарени стари хора и коне.

„Хора… с Променените? Как е възможно?“

Чудовището й внезапно потрепери, придърпвайки ума й с онзи странен тласък — „върви-върви-върви, давай-давай-давай“, — когато или то, или това, което беше отвън, се опита да се докопа до контрола върху ума й. „О, не, няма да стане!“ Залитайки назад, тя грабна парче стъкло. Без да разбира, Вълка се пресегна към китката й, но тя се измъкна.

— Не, остави ме, само… — Сбърчила лице в гримаса, тя заби стъклото в бедрото си с бързо движение: вътре-вън. Извика от болка, но в тъмния център на ума си усети рязко хлопване, когато чудовището се отдръпна. „Достатъчно.“ Умът й се проясни и тя погледна в очите на Вълка, които бяха разширени в шок.

— Хайде, Вълк — изпъшка тя и хвърли настрана окървавеното стъкло, — преди всички да умрем! — Алекс загреба падналата помпа на Бърт и пушката на Ърни и скочи към кухнята, завивайки надясно, за да се скрие зад гранитния тезгях. Размисли дали да отвори помпата, за да изброи колко патрони са й останали, но реши да не го прави. Последното, което й трябваше, беше да пълзи след разпилени патрони. Реши, че един вече го няма и вероятно оставаха четири. В пушката може би имаше пет или шест, в зависимост от това дали Ърни беше пуснал няколко откоса.

„Но в това няма никакъв смисъл. Какво искат? Тези, които преследваха Вълка и неговата банда, защото са откраднали храната им, бяха ударени от някакви странни Променени. Те, от своя страна, наистина щурмуват мястото, но защо? Не може да е просто за храна.“

Отдясно видя ужасените очи на Пени над ръба на хладилника. Внезапно една лампа светна в ума й и освети гадна мисъл, която не можеше да пренебрегне. „Боже мой!“

— Не ми казвай, че това е заради теб! — каза на момичето. От голямата стая се чу страшен трясък, последван от скърцането на дърво, огъващо се под удара на метал, когато нещо блъсна предната врата. Тежкият дъб потрепери, но удържа. Имайки предвид звука, Алекс реши, че който и да беше отвън, сигурно имаше или тежък чук, или дънер.

Въздухът отново се взриви от изстрел, но този път беше близо и идваше отвътре. Алекс се обърна назад и видя Вълка, все още в голямата стая, но зад преобърнатия кожен диван. Той скочи на крака, пусна още един изстрел, след това залегна отново, когато куршумите засвистяха навътре. Още едно „бум“ по вратата. Тя видя как странните Променени се промъкват зад взривения прозорец. Измъквайки се от прикритието, Вълка отстъпи наляво, като се опита да стреля по този, който разбиваше вратата, после се хвърли по очи, когато във въздуха затрака още един откос. Куршумите издрънчаха по кюнците на печката. Миниатюрни гейзери от камък и бял прах изригнаха от стените и от камината.

Автоматични оръжия? Вълка все още беше на пода по лице и за част от секундата сърцето й се сви.

— Вълк! — Тя видя бялото просветване на лицето му, когато погледна към нея. — Вълк, хайде, не можеш да… — Още един откос изстрели в същия момент, в който вратата поддаде с едно огромно ТРЯС. Дървото се пръсна навътре като цирей, а тя беше толкова заета да го гледа, че само наполовина регистрира нещо, което влизаше в полезрението й през счупения панорамен прозорец. Поглеждайки назад, тя видя Вълка все още на пода и чифт ръце с ръкавици, закачени на строшения перваз.

„Опитва се да влезе.“

— Вълк! — Зарязвайки прикритието си, Алекс изскочи покрай тезгяха с готова за стрелба помпа. — Стой долу! Стой долу! — Тя стреля веднъж, дулото припламна. Беше твърде високо, но тя видя как ръцете се пуснаха. Още куршуми профучаха край нея и издрънчаха в печката. Един попадна в огнището точно над главата й, отприщвайки гейзер от каменни отломки, които се забиха в косата и врата й. Тя се смъкна надолу и продължи напред на ръце и колене през отломките, усещайки всяко парче стъкло и откъртен камък, жегата от печката на по-малко от шест метра, както и ледения въздушен водопад, който сякаш се изливаше през взривения прозорец.

Алекс стигна до Вълка.

— Или по стълбите нагоре, или навън отзад — каза тя, — но не можем да останем тук. — Нито едната възможност не беше особено добра. Ако избиеха прозореца на кухнята, за да избягат, можеха със същия успех да публикуват обява. Тогава оставаше да се качат горе. Да идат в банята, да сложат Пени във ваната, а после тя и Вълка можеха да довършат тези, които щяха да се опитат да дойдат.

„Първо ще ни свършат амунициите. — Тя прехвърли поглед от стълбите към кухнята, преглеждайки тезгяха с разхвърляната по него плячка, която беше намерила в мазето: лагерна печка, фенер, бутилка газ. — Все пак, по-високо е по-до…“

— Чакай малко! — Погледът й се закова върху лагерната печка. Газта. — Огън — каза тя на глас. Да, наистина можеше да стане. Имаше толкова много свеж бор. Коминът беше задръстен с нагар^[1] и креозот. Близо до огнището въздухът дори имаше вкус на бучка въглища. „Да, но това е откачено. Ще се изпечем.“ И въпреки това беше единственото нещо, което Алекс можеше да измисли. Изтича обратно до тезгяха, награби трите кутии с газ в ръцете си и се стрелна обратно, за да ги хвърли в огнището до влажния бор, който Пени и Бърт бяха донесли преди по-малко от половин час.

Зад нея, откъм кухнята, долетя още една стъклена експлозия, последвана от момичешки писък.

— Пени! — Алекс се втурна в кухнята и нагази в река от счупени стъкла от разбития прозорец над мивката. Парчета стъкло проблясваха от косата на момичето, кръв капеше от скалпа й надолу по бузите. — Хайде! — каза, опитвайки се да изправи паникьосаната Пени на крака. — Хайде, Пени! Не се бори с мен! Ние ще…

Чу се пукане от изстрел на пушка, писъкът на куршум над главата й, последван от силен, остър вик. Тя ахна и погледна нагоре, право към дулото на пушката на Вълка, насочено сякаш към нея. После се обърна рязко точно навреме, за да види един старец в зимен ловен камуфлаж да вдига ръка към лицето си и да се катурва назад от прозореца.

„Атакуват мястото и отпред, и отзад.“ Миг по-късно въздухът затрептя от пукането на смола, Пени спря да се съпротивлява и се измъкна иззад хладилника, а Вълка се втурна от голямата стая, за да я посрещне. Излизайки от кухнята, Алекс посочи стълбите:

— Банята! Банята! — Зад себе си чу мъчителното изскърцване на насилени панти и уморено дърво и помисли, че имат не повече от десет секунди.

Когато се обърна да последва Вълка и Пени, забеляза зелената брезентова медицинска раница на пода, близо до вратата, където беше запратена при първата експлозия. Даде си точно една милисекунда за размисъл, после се стрелна през стаята, грабна чантата с една ръка, обърна се и хукна по стълбите. Обръщайки се надясно, видя как Вълка отвори с ритник вратата на банята, дръпна настрани завесата на душа и натъпка Пени във ваната.

Долу Алекс чу още един удар на метал в дърво и още изстрели. И гласове. Беше й нужна цялата й воля, за да не изтича след Вълка и Пени. „Само още няколко секунди.“ Усети как Вълка се движи зад нея, а после ръката му се впи в рамото й, когато се опита да я издърпа от пътя си. Но неговият изстрел трябваше да бъде точен, а нямаше да има време за друг.

Тя го погледна.

— Имам нещо по-добро от пушката — каза тя и извади сигналния пистолет от кръста си. Прочете по лицето му и подуши в миризмата му шока от разпознаването и разбра: Вълка познаваше този пистолет.

Чу как долу вратата се разби. Надзъртайки иззад ъгъла, тя видя трима от странните Променени в бели камуфлажи и въоръжени с нещо, което тя помисли, че е картечен пистолет „Мак-10“, да се разпръсват из голямата стая. В центъра на главата си усети заглушеното думтене: „върви-върви, давай-давай“. После чу шепот — гласове — и забеляза четирима старци да излизат от кухнята, за да ги посрещнат.

„Добре, тате. — Алекс се сви, мушна пистолета между пречките на парапета, закрепи го с две ръце, прицели се… — Точно като на стрелбището.“

И дръпна спусъка.