Илса Бик
Чудовища (112)

111

— Исусе, хлапе! — изръмжа плешивото момче. На светлината, процеждаща се през ниските вечнозелени дървета, Ели видя, че косата на кретена растеше отново около приличащи на паяци струпеи. — Дай ми проклетото оръжие!

— Не! — Ели прегърна савиджа до гърдите си. Това беше толкова срамно! Всички деца наоколо, повечето по-големи и няколко по-малки, бяха просто едни големи очи и кикотещи се усти. Отдясно на нея едно слабо момиче с пяна от фина, почти бяла коса се свиваше, сякаш Ели беше кихнала и цялата я беше напръскала със сополи. — Това е моята пушка. Джейдън ми позволява да я нося.

— Това не е фургонът на Джейдън и не ми пука. — Кретенът я плашеше ужасно. Всички тези халки по веждите и безопасната игла със засъхнала стара кръв през дясното му ухо, да не споменаваме езика… беше просто гадно. Изглежда, хлапето се беше увлякло, когато беше решавало коя част да надупчи. Сякаш животът не беше вече достатъчно лош. — Сега ми я дай! — каза й той.

— Лушън, остави я на мира! — Беше слабото, уморено изглеждащо момиче, Сара, което караше люшкащия се фургон, докато се друсаха през издут лед и рядък сняг. — Тя не вреди на никого.

— Все още — каза Лушън. — Искаш ли тази пушка да гръмне?

— С предпазител е — възрази Ели. Усещайки бедата, Мина се изправи с мъка на крака и бутна муцуната си в корема на Ели, Джет и Призрак също се заизправяха, за да видят какво става. Това сложи началото на общо местене и блъскане на другите кучета. Те се клатушкаха и блъскаха деца, които започнаха да се оплакват и дрън-дрън-дрън… Може би щяха да й позволят да върви. Това определено щеше да реши проблема с пушката. Вбесена, тя натисна Мина да седне. — Пръстът ми дори не е на предпазителя. Какво мислиш? Че ще гръмне сама ли?

— Добре, слушай! — каза Сара, спирайки коня. Изражението й напомняше на Ели за лицата на учителите, които тя искаше да забрави: съчувстваха й за баща й, но винаги казваха, че не могат да допуснат такова поведение в час. — Дай на Лушън пушката, моля те! Не мога да карам, докато вие двамата спорите и заредена пушка е насочена в гърба ми.

— Насочена е в небето — каза Ели. Е, в дърветата. Гъста гора ограждаше тази извиваща се част от пътя. Клони стърчаха като пръсти, които сякаш се опитваха да те сграбчат. Лошо се справяха с времето. Можеше да се обзаложи, че не бяха минали повече от пет-шест километра. А ако трябваше да обърнат или да се движат бързо? Щяха да се провалят. Джейдън сигурно щеше да получи инфаркт. Ели го видя на капрата на първия фургон, главата му се въртеше наляво и надясно. Явно се опитваше да гледа във всички посоки едновременно. — Дори да гръмне, което няма да стане — каза тя, — няма да нарани никого.

— Не ми пука. Не ме карай да се връщам, хлапе! — предупреди Лушън.

Очите на другите деца бяха като паници. Група момчета започнаха да се ръгат с лакти: „Хей, гледай!“. О, защо Том я беше сложил в този фургон? Тя трябваше да скочи веднага и да изтича в онзи на Джейдън.

— Но аз знам какво правя — каза тя, докато едно от момчетата на коне приближи техния фургон, навеждайки се под клоните.

— Проблем ли има? — Момчето бе на възрастта на Джейдън и с тъмна къдрава коса, подобна на тази на Том, която бе вълниста и гъста. Ели помисли, че дори приличаше малко на него, а после, когато го погледна в очите, разбра и защо. Те бяха толкова… тъжни. Като на Том. Той гледаше нещастно дори когато й беше казал, че е щастлив да я види. И Ели знаеше защо. През цялото време Том страдаше заради Алекс. Тя само се надяваше, че знае как да оправи това. „Може би ако го обичам достатъчно, ако го прегръщам достатъчно…“

— Всичко е наред, Грег — каза Лушън, а тонът му беше като на момче, едното око на което гледаше наблюдателя на детската площадка, а другото хлапето, чийто задник иска да срита.

— Да, предполагам, че затова фургонът ви спря — отвърна Грег по един невпечатлен начин, който накара Ели да прехапе бузата си, за да спре кикота. Грег хвърли поглед към момичето. — Сара?

— Казах, че ние ще се справим. — Вдигайки се на крака, Лушън стъпи на платформата, избутвайки клоните, за да мине през кучета и деца. Извисявайки се над Ели като гигант убиец, Лушън мушна с пръст гърдите на Грег. — Това е моят фургон. Това хлапе има пушка, аз я искам, а ти не командваш тук, Грегчо.

— Успокой се, Лушън! — Сара приличаше на шибнато кутре. — Момчета, нека се оправим с това и да тръгваме, става ли?

— Но пушката е със спуснат предпазител, нали? Така че къде е проблемът? — попита Грег.

— Да — каза Ели. Този Грег ставаше. — Ако се озовем в беда, ще ни трябва всяко оръжие, което имаме.

— О, глупости! — изгрухтя Лушън. — Ако попаднем в беда, двайсет и вторият калибър на малкото момиченце няма да ни спаси задниците.

— Добре — изстреля Ели. — Тогава, щом няма да спасявам твоя задник, имаш ли нещо против да опазя моя? — Това накара всички отново да се сръчкат с лакти и да зашепнат. „Не ми пука. Вие не сте мои приятели.“ Тя се намръщи към Лушън. — Какъв ти е проблемът?

— Много добър въпрос — каза Грег.

— Грег — изръмжа Лушън, — не ме притискай, човече!

— Или какво? Ще ме убиеш сега? Ти вече имаше такава възможност — напомни Грег.

— Тя трябва да я даде — белокосото момиче внезапно изписка с онзи фъфлещ и напевен тон, който всички деца знаеха: „Добре, но не обвинявай мен!“. Трябваше да е на колко? На шест? Момичето стискаше парцалена кукла с морави къдрици. — Моята мама каза, че пушките убиват хора.

Около половината деца закимаха важно, но трио момчета свиха рамене, а едно подобно на елф по-голямо момче с големи уши каза:

— Не виждам защо е толкова важно. Иска ми се аз да имах пушка.

— Грег! — каза Сара, все още с изнервения поглед на ударено кутре. — Това няма да промени станалото.

— Ти не беше заключена в килия, Сара — каза той, но гледаше към Лушън. — Не беше оплювана и удряна. Не си чистила парчета от мъртво хлапе от пода на църквата и не си изгребвала конски лайна с голите си ръце.

„Леле!“ Нищо чудно, че Крис беше напуснал Рул. Както се гледаха Грег и Лушън, тя имаше ужасното усещане, че на нито един от тях не му трябва извинение.

Гласът от килера: „Не създавай проблеми, Ели!“.

— Добре. Виж, давам я! — Вбесена, гледаше как Лушън махна патрона от гнездото, после изпразни пълнителя на савиджа.

— Заповядай! — по цялото лице на Лушън се беше разляла голяма гадна самодоволна усмивка. Пъхайки патроните в джоба си, той й върна пушката. — Като стигнем, закъдето сме тръгнали, можеш да си получиш патроните обратно. И Грег? — Лушън тръгна към капрата. — Благодаря за загрижеността, човече. Сега върви се шибай!

— Лушън! — каза Сара.

„Изобщо няма да живеем в една и съща ферма.“ Вероятно нямаше да й върне патроните. Ели се обърна и се пресегна да докосне крака на Грег.

— Той е идиот, нали?

— Чух това — обади се Лушън.

— Да. Ама… сериозно — каза Грег с перфектно празно лице.

Тя едва не избухна в смях.

— Не исках да ти създавам неприятности.

— Не си. Не се тревожи за това! — рече Грег, но не се усмихна. Когато Сара шляпна юздите и фургонът им тръгна, той ги остави да го подминат. — Ще се видим после.

Добре, значи Грег ставаше. „Но все още искам Том да беше тук. Крис също. Искам да си ида у дома. — Прокарвайки ръка през очите си, тя се смъкна в парката си и зарови брадичката си под ципа, докато яката не застана над носа й, а после се взря в ботушите си. — Искам тате и дядо Джак, и Том, и Алекс.“ Кучетата се бяха успокоили, но Мина продължаваше да бута брадичката си в скута на Ели.

— Престани! — каза тя, избутвайки животното. — Добре съм.

— Наистина е по-безопасно — каза белокосото момиче. — Моята майка…

— Да, но твоята майка е мъртва, както и моята, така че млъкни! — още щом думите изскочиха, тя се сви и гласът от килера изкрещя: ЕЛИ!

— Това не беше мило — каза елфчето.

— Знам. — Вдишвайки дълбоко, тя се обърна към момиченцето. — Съжалявам! Това беше злобно.

— Ммм-ммм. — Очите на момичето бяха влажни сини езера. Устните й, нежни като розови венчелистчета, потрепериха, когато зарови лице в разрошената коса на куклата си.

Щеше ли да се научи някога да си държи голямата уста затворена? Ели положи пушката долу и сложи ръка около повдигащите се рамене на детето. За нейно учудване, сълзите, които беше задържала, потекоха и по нейните бузи.

— Не плачи! Понякога просто откачам.

— Аз откачам през цялото време — каза елфчето.

— Липсва ми мама. — Белокосото момиче използва косата на куклата, за да обърше сълзите си. — Все чакам нещата да се оправят, но те не се оправят.

— Ще се оправят — каза Ели, опитвайки се да заглуши цяла купчина протести. Дядо Джак винаги казваше да гледа от добрата страна, само че накъдето и да се обърнеше, беше все още тъмно, дори в средата на деня. „Ангажирай ума преди езика“, бе казвал баща й. — Спомняш ли си колко ужасно беше всичко в началото, когато всичко полудя?

— И сега все още е лошо — каза едно от ръчкащите се момчета. Другарчетата му кимнаха.

— Не и там, където отиваме. Имаме крави и овце, а има и езера. Хана знае за растенията, а аз ловя много риба.

— Ловиш риба? — Елфчето изглеждаше впечатлено. — Мога ли да дойда?

Твърде късно си спомни за Илай и Рок все още някъде там, долу. „Никога няма да ловя риба отново там.“ Но на глас каза:

— Разбира се. — Всички деца вече я гледаха и се усмихваха, сякаш тя им беше изнесла страхотно представление. Ели притисна момиченцето. — Наистина, нещата ще бъдат страхотни…

Някъде далеч назад се чуха два гръмовни тътена. Всички косъмчета по ръцете на Ели се изправиха. Тя ахна, изправи гръб и се обърна в посоката, откъдето бяха дошли, както и всички деца и кучета. Фургоните спряха да се търкалят, конете престанаха да тракат. И докато гората беше все още мрачна от разлагащите се сенки, цепнатини от ярка светлина се показваха между дърветата на изток. От юг Ели зърна къси ярки възглавници от пулсираща оранжева светлина.

— О! — Ръката на Сара беше върху устата й. До нея Лушън беше толкова пребледнял, че четината му изглеждаше като мръсотия. — О, Боже! — каза Сара.

Кучетата започнаха да лаят. Всички деца наоколо дърдореха:

— Еха!

— Какво беше това?

— Видяхте ли това?

— Това пожар ли е?

До лакътя й белокосото момиче беше стиснало ушите си с длани и пискаше отново и отново:

— Какво беше това? Какво беше това? Какво беше това?

— Експлозии — гласът на елфчето се извиси над общата глъчка. — Като бомби.

„Том прави бомби.“ Тя трепереше. Толкова много страх и ужас се беше свил в тялото й, че когато Мина внезапно изпусна един обезумял, яростен лай, Ели едва не скочи от фургона.

— Мина, спри! — Извъртя се и зарови лице във врата на кучето, като не забеляза веднага, че то диво се опитва да се изтръгне. „Моля те, боже, не Том! Не Том, не…“

— Хей! Хей, вижте! — беше белокосото момиче. Гласът й беше треперлив шепот, не по-реален от слаб бриз и толкова тих, че Ели беше единствената, която го чу. — Всички!

„Не искам повече да гледам. — Тя задържа главата си надолу. — Никога не става по-добре. Всички умират.“ Когато Мина внезапно изръмжа, Ели погледна нагоре и каза:

— Не, Ми…

И спря.

Всички останали, всички, освен вече ръмжащите кучета и белокосото момиче, все още се взираха назад, откъдето бяха дошли, и всички говореха наведнъж. Много деца бяха започнали да плачат, въпреки че над врявата тя помисли, че чува гласа на стария доктор да се носи от фургона на Джейдън:

— Какво има, Дейзи? Къде? Джейдън, синко, мисля, че загазихме. Мисля…

„О, боже, мисля, че е прав.“ Кучетата им и малкото момиче бяха обърнати към дърветата отляво. Момиченцето беше толкова ужасено, че беше спряло да плаче. Едва смеейки да диша, Ели извърна очи на запад, далеч от новия ден…

И видя сковани силуети да се плъзгат иззад дънерите на дърветата. На тази лоша светлина можеше да бъдат сбъркани за стълбове на ограда. Или за мъртви дървета.

Само че стълбовете не мърдаха. Дърветата нямаха ръце или крака.

Или зъби.