Илса Бик
Чудовища (34)

33

Ели се беше вцепенила. Вътрешностите й омекнаха, коленете й започнаха да треперят. Когато преглътна, чу остро пукане в гърлото си. „Пушката ми къде е?“ Не смееше да свали очи от момичето и да погледне, но не си спомняше да беше взела пушката, когато отиде за Бела. „Това значи, че е зад мен, все още в къщата на смъртта.“

Момичето само гледаше, което беше добре, защото оставяше на Ели малко място да диша. „Освен ако няма други, които обикалят наоколо.“ Ръмженето на Мина беше преминало в широко озъбване и Ели рискува да плъзне очи надолу за бърз поглед. Вниманието на кучето беше заковано върху момичето. Значи или беше само тази човекоядка, или ако имаше други, те бяха достатъчно далеч, за да не може Мина да ги подуши. Ели видя също, че ноздрите на Бела се бяха разширили, кобилата рязко тръсна глава, когато подуши човекоядката. „Не, не, не, моля те, не бягай, глупав кон! Само чакай, чакай!“

Момичето чакаше нещо. Ели усещаше, че това е така, без да разбира защо. Погледът й пробяга по мръсната оплетена коса, която беше замръзнала там, където висеше под шапка, някога с цвят на сметана, но сега мръсносива. Не можеше да каже какъв цвят е била оцапаната й парка, но от врата на човекоядката висеше опашка от шал в цвят на лайм.

Този шал… Ели се замисли за момент за езерото, когато всички гарвани бяха излетели. „Този сняг, полюшването на кедъра и проблясъкът с цвят на лайм, който мислех, че е от бор…“ Момичето е било там. Беше гледала през цялото време, беше ги проследила, като се беше държала по посока на вятъра, за да не може Мина да я надуши? „Умно.“ Но защо да се показва сега? Защо не беше почакала още малко?

„Може би знае, че няма да има друга възможност.“ Тясното лице на момичето беше цялото в ъгли и сенки. Бузите му бяха хлътнали, а очите — потънали дълбоко в гнездата си. „Тя умира от глад, толкова е гладна, че не е могла да почака още една секунда.“

Но момичето не се държеше както трябва. Човекоядците се нахвърляха с огнестрелни оръжия, ножове, голи зъби, ръце. Нокти. Всички го правеха — устройваха засади, изскачаха от гората. Може би щяха да се покажат, след като я обградят, това се беше случило с Илай и сестра му, но това момиче беше самичко и само гледаше.

На снега до краката й Крис изстена.

„Трябва да се махам оттук. Защо се мотая още? — Тя пъшкаше, част от ума й се вихреше в писък: — Бягай, бягай, бягай в къщата на смъртта! Затвори вратата, за да не може да влезе! — Тя можеше да го направи, да грабне Мина… — Ами Бела? Ами Бела? Ще бъде ли всичко наред с нея? — Да влезе вътре, да си вземе пушката и после да чака, да чака, да чака като заек в дупката си Илай и Джейдън да я намерят. Но Крис? Ами Крис? — Тя ще го убие, тя ще го изяде и…“

„Не можеш да позволиш това да се случи — беше малкото гласче от килера. — Мисли, Ели! Мисли, мисли, мисли! Тя наблюдава, не се движи.“

— Защото чака другите — гласът й беше треперлив, хрипкав и тих, сякаш беше яхнал влакчето към истерията. Ако се оставеше, нямаше да може да се спре и щеше да затъне в паника. От другата страна на сечището главата на момичето се вирна, кривна се малко при звука на гласа й така, както Мина правеше, когато беше озадачена. — Знае, че не може сама да мине покрай Мина.

„Не дишай толкова бързо! Чуй се какво каза! Ако това е истина, значи все още имаш време.“

— Ами ако не е?

„Мина ще те защити — гласът от килера беше много търпелив. Като дядо Джак, когато каза, че да, животът не беше честен, но не, нямаше полза от омразата. — Тя има зъби, знаеш.“

— Това шега ли е? — изписка тя, после помисли: „О, и ако това не е тъпо!“. Но гласът от килера имаше право. Трябваше ли да вземе пушката?

„Не оставяй Крис!“ — не беше сигурна кой беше това, гласът от килера или нейният собствен, но знаеше, че е прав. Само трябваше да запази хладнокръвие, да остане спокойна като Алекс и Том. Нужни й бяха всички късчета самоконтрол, за да обърне гръб, но не можеше едновременно да претърколи Крис по корем, да го издърпа върху седлото и да гледа момичето.

— Не й позволявай да ме пипне, Мина! — каза тя с писклив, уплашен глас.

Ели се наведе, пъхна ръце отстрани на Крис и повдигна — жалко бутане, защото силата й почти се стопи, както и гласът й. Крис беше голям, а тя беше такъв изтърсак. „Хайде, не бъди такова момиче!“ Но трябваше да опита два пъти, преди Крис да се преобърне по корем. Платното се плъзна, разкривайки бяло бедро и част от дупето му.

— До-бре-е-е — изпя тя, мислейки, че никога не е виждала толкова много от момче по този начин. Затъкна торбите обратно на място колкото можа. — О, Алекс, о, Алекс, о, Т-том…

Забила ботуши, Ели стисна платното и издърпа Крис чак до края на рампата, толкова близо, че ръцете му увиснаха. Скочи долу, приготви се да чуе хрущенето на снега, ако момичето нападнеше, и се метна на Бела. После закачи левия си крак в стремето и заби петата на десния в рампата. Недоволен, конят се опита да отстъпи встрани.

— Не, не, не, хайде! — Тя дръпна дясната юзда, за да обърне главата на кобилата. После се пресегна, хвана ръцете на Крис над лактите и затегли. — Тате, помагай! — каза тя, когато главата на Крис мина над седлото. — О, тате, тате, тате! — Продължи да дърпа, като използваше ботуша си, за да държи коня на място, докато издърпваше момчето върху седлото, прокарвайки ръце отстрани по тялото му, докато не го намести върху плешките на Бела. Раменете му висяха като твърде дълго одеяло.

Това сигурно беше достатъчно. За кратък момент се замисли за пушката, която все още беше вътре в къщата на смъртта, и се зачуди дали трябваше да затвори плъзгащата се врата. Хана щеше наистина да се ядоса, ако това момиче и неговите приятели влезеха вътре да похапнат. „По дяволите! Ще измъкна Крис оттук.“ Вдиша дълбоко и убеди Бела да се обърне. На седлото тялото на Крис се отмести, но не изпадна. Момичето беше точно там, където и преди — нито по-близо, нито по-далеч.

— Мина, приготви се, момиче! — пръстите на Ели трепереха. Тя развърза шала на Бела, но не го махна. Прехвърляйки юздите в лявата си ръка, Ели се наведе напред през Крис и постави лакти от дясната му страна, за да задържи тялото му на място. Тогава с бързо движение на китката свали шала. — Мина! — В същия момент тя срита рязко коня, който се опитваше да се изправи на задни крака. — Мина, марш! Свободно!

Озъбено, кучето скочи от рампата в мига, в който Бела се приземи на крака с разтърсващ гръбнака трясък и хукна. Дъхът на Ели заседна в гърлото й и тя се друсна тежко на седлото. Тялото на Крис се разтърси и започна да се плъзга. „Не, не, не!“ Тя заби лакти толкова здраво, че усети ребрата му. „Дръж се, дръж се, дръж се!“

Можеше да види лицето на момичето отпред, което внезапно се стегна, гладният поглед бързо се смени с учудване, а после със страх. Момичето отскочи встрани, сякаш тайфун от мръсна коса и шал с цвят на лайм, когато Бела профуча покрай него. След това вече се бяха отдалечили достатъчно. Кобилата разриваше снега, Мина бягаше отзад, а дърветата се скриваха във вихрушка от снежинки, докато те препускаха с грохот по пътеката.

Протегнала врат, Ели хвърли бърз поглед назад. Човекоядката не тичаше след тях, нито се беше хвърлила по пътеката с приятелчетата си. Вместо това просто стоеше там и за Ели не изглеждаше дори смътно опасна. Единственото, което видя, беше едно жалко, самотно и парцаливо подобно на плашило момиче със зелен шал и за момент дори се зачуди дали то не бе някак различно. Но после Бела кривна вдясно и момичето изчезна.

„В безопасност, ние сме в безопасност! — мисълта порази Ели като пълната сила на слънцето, което внезапно прорязва облаците. — Успяхме! Аз, Мина и Бела, ние наистина успяхме.“ И то съвсем сами, без Илай, без Джейдън, без никой друг, освен нея, Мина и коня й. Искаше й се да разкаже на тате и на дядо Джак всичко. Искаше й се да разкаже на Алекс и на Том. Искаше й се толкова силно, че можеше да усети историята в устата си, всяка дума, всяка сричка.

„Липсвате ми.“ Очите й запариха и след секунда усети как една сълза се спуска по лицето й. Или може би беше заради ледения вятър. Все едно. Поне веднъж всичко беше наред. Беше добър плач.

„Да — каза гласът от килера, — стига да не паднеш.“

— О, замълчи! — Смехът й беше треперлив и малко слаб, когато тя прегърна Крис още по-плътно. „Дръж се, Крис! Всичко ще бъде наред, намерих те.“ И тогава Ели започна да припява, а сърцето й подскачаше с всяко надигане на копитата на Бела: — Намерих те, Крис. Намерих те, намерих те, намерих те.