Илса Бик
Чудовища (91)

90

— Том! — Уелър, далеч назад на своя сив кон и едва доловим през тътнежа на копита. — Чакай, Том! Почакай!

Не, не можеше да чака, не би спрял, още не, може би никога. „Давай, давай, давай!“ Главата му беше с размера на небето, паниката се впиваше в гърдите му като нокти. „Измъкни се, измъкни се, срежи жицата, давай!“ Том ритна коня отново. Усети как кобилата заби още по-дълбоко с копита. Светът потече край него — сняг и задушаващи червени фуниевидни облаци, вдигнати от перката; вечнозелени растения и „туп-туп-туп“ от хеликоптерите; пръстите на дъбовете, драскащи синьото небе; човешки части, падащи на земята в ужасен дъжд; и онова мъртво куче. Внимателно, внимателно, те слагат бомби във всичко — в кучета, в боклук, в мъртви деца и „давай, давай, давай“!

Ако беше останал още малко, можеше да вкара куршум в главата на Мели. Това си беше представял — как щеше да изглежда главата й и какъв звук щеше да произведе, ако го беше уплашила още малко.

„Не мога да позволя да ме хване.“ Прелетя покрай купчина горящи гуми, раздути кучета, люлеещи се в канала, грамада боклук и онази бутилка, в която можеше изобщо да няма вода. Отломки там, където преди пет секунди имаше къща с деца и пране, което се вееше на простор. „Не мога да позволя да ме обземе.“ Покрай строени пищящи, ридаещи жени — „млъкнете, млъкнете, млъкнете“ — и Джим. Джим в Уакамау, Джим, който ревеше и нападаше…

— Том! — извика Уелър. — Спри, преди да си осакатил или убил горкия кон, по дяволите!

Разбира се, Уелър беше прав. Това беше лош ход, глупав. Едно силно мушване през раницата в заплетени клони или в скали щеше да осакати кобилата. Щеше да се наложи да я убие — да я застреля като Джим — заради нещо, което е можел да предотврати.

— Стой, момиче! Полека, полека! — Олекна му, когато чу собствения си глас. Дръпна наляво, достатъчно, за да обърне главата на кобилата и да спре този галоп. Под себе си усети гърдите на коня да се напрягат да поемат въздух. Гъста пяна покриваше лицето му чак до темето. — Съжалявам, момиче! — каза той и потупа потръпващия врат на животното, усещайки ударите на кръвта под собствената си заздравяваща все още плът. Той също дишаше тежко и не можеше да каже дали по бузите му имаше само пот. Отдясно едно хъмви бе преобърнато на почти деветдесет градуса, ръката на шофьора едва видима в жълтата вода на канала, защото бронята беше прекалено тежка. Той погледна настрани. — Полека, момиче! Ще се оправим.

„Но само ако започнеш да се контролираш. — Той обърна кобилата и видя как Уелър забавя собствения си кон до тръс. — Стегни се, Том, или няма да можеш да помогнеш на никого!“

— Господи! — Уелър дръпна юздите на запъхтяното животно, обърса чело и сви повреденото си дясно рамо. — Няма да питам какво, по дяволите, мислиш, че правиш.

На врата на Уелър, под челюстта, имаше кафява кръв, спечена там, където преди нямаше такава, и Том можеше да види безполезния син език. „Не е истинско.“ Отвръщайки очи, той пое въздух, който смърдеше на дизел и горящо масло.

— Трябваше да изляза. Не можех да мисля… — Той се стегна. „Хайде, Том, погледни го! Уелър е добре. Останалото са проклети спомени.“ Той принуди очите си да се върнат и помисли, за свое най-голямо облекчение, че Уелър би могъл да се обръсне. — Това, което иска Мели, няма никакъв смисъл. Ти трябва да го знаеш.

— Знам. — Уелър му хвърли ядосан поглед. — Но има по-добри начини да покажеш гледната си точка, отколкото да я предизвикваш пред децата. Това само я заинатява.

— Знам. Тръгнах, защото не исках напълно да се изпусна пред тях.

— О, не, за децата беше много по-добре да видят как изхвърчаш от лагера като някой безумец. — Изкривявайки уста, Уелър се изплю, въздъхна, после смуши сребристобелия си скопец на север. — Хайде, можем да водим конете по останалия път до църквата и да вземем Синди и Чад. Бихме могли да поговорим за това. Ти и аз, Том. Ще намерим начин.

— Как? Мели няма да чуе. Тя мисли, че сте по-добре без мен. Може би е права.

— Не бъди глупав, Том! Тези деца имат нужда от теб и мисля, че и ти имаш също толкова нужда от тях.

— Тогава трябва да я спрем.

След пет секунди Том осъзна, че миризмата на гориво и масло беше изчезнала и вече не чуваше виещите стонове на жени.

— Тя ще притиска децата, докато не стане злополука, Уелър, или още по-лошо. Ще продължи, докато тези деца умрат.

 

 

— Том, поеми си дъх! — тонът на Мели беше като на отговорник на детска площадка, който се справяше с избухването на осемгодишно хлапе, принудено да напусне катерушката. — Чувам те, но не трябва ли да се отправяш към църквата? Ще говорим, когато се върнеш, става ли? Сега не е времето за тази дискусия.

— Не, Мели, ти не ме чуваш и точно сега е времето. — Том погледна набързо към група от около две дузини деца. Само Люк стоеше отстрани, хвърляше тревожни погледи и явно искаше Том да се озапти. Останалите развълнувано обикаляха около циментовия капак на една цистерна зад ламаринената барака за инструменти, където Том беше устроил работилница преди няколко седмици.

Беше се страхувал, че това ще се случи. Децата обичаха гърмежите. Точно затова не беше позволил на никого да гледа как приготвя експлозивите, които бяха използвали в мината. Събирайки каквото беше останало — шнур на детонатор, С4, капсули, детонатори, всичко, — той го раздели и скъта повечето неща на места, където никой не би се сетил да погледне. Само се надяваше да се е сетил за алуминиевата прах и магнезиевата лента. И за бутилката глицерин. Глупаво.

— Да, страхотно е, че Джаспър е мотивиран. Съгласен съм, че е умен. Но, Мели… сериозно? Десетгодишно момче да си играе с термитна смес? Да се опитва да забави реакцията?

— Да не казваш, че не може да се направи? Беше твоя идея, нали?

— Да, за забавянето в мината, когато мислех, че може да ми потрябва. — Термитната смес беше страхотен първичен възпламенител. Проблемът беше, че реакцията му е много бърза. Беше му хрумнала шантавата идея да използва забавители за огън, за да разтегне времето за реакция, и се беше получило. Последния път, когато опита, получи забавяне от почти десет минути, но дозите трябваше да са точни и той все още се чувстваше неудобно с непредвидимия възпламенител, чиято температура превишаваше хиляда и шестстотин градуса. — Освен ако не планираш да обереш банка, не мога да се сетя защо ти трябва нещо, което може да топи стомана. Мели, това са деца. Аз знам какво правя.

— Така ли? Поглеждал ли си хубаво в огледалото? — Тя перна с ръка висящото на ремъка узи, за да може ръката му да е на дръжката на пистолета по всяко време. Бравото на Джед беше прибрано на гърба в калъф. В кобур на лявото бедро държеше „Глок 19“ и носеше два ножа — кабара в канията на крака му и един в ботуша като последно средство. — Въоръжен до зъби. Яздиш до църквата всеки ден като ескорт? Изглеждаш готов за Армагедон.

— Аз… Това, което правя… — Беше какво? Само здрав разум? Това беше лъжа. Някога много далечни, всички стари ужаси — спомени, кошмари, онази страшна паника — го бяха връхлетели отново след боя в снега, за да подхранят черното чудовище, растящо в гърдите му. Когато влезеше в къщата или в обора, незабавно сканираше всички изходи, опитваше се да определи най-бързия начин за излизане. „Излез, мърдай, върви, избягай!“ Преди два дни, когато група деца бяха застанали между него и вратата, приток на адреналин беше удавил мозъка му и той се беше облял в студена пот, сърцето му се беше разтуптяло, а той беше започнал да пресмята: „Трийсет и два в узито, деветнайсет в глока, пет в бравото“, докато методично планираше пътя за бягство, кои деца да застреля и в какъв ред да ги убие. Това го уплаши толкова силно, че побягна, избутвайки Люк настрани. В момента, в който излезе, се тръшна на снега и единственото, което усещаше, беше как въздухът раздира дробовете му, докато най-накрая острата като бръснач паника се беше притъпила.

На Мели каза:

— Не извъртай темата така, че да излезе, че става въпрос за мен, става ли?

— Но в случая е точно така. Ти искаш да се преместим. Искаш да намерим по-сигурно място. Криеш шнура на нашия детонатор, нашия С4, всичко. И изведнъж решаваш, че няма нужда да ходим в Рул. Нямаш право на тези решения, Том. Аз командвам тук, не ти.

— Последния път, като проверих, аз също имах право на глас. — Уелър беше стоял толкова тихо, че Том бе забравил, че е там. — Том е прав. Може би има по-добри неща, на които да учим тези деца.

— О, перфектно! — Ледът в тона на Мели беше непогрешим. — Обръщенец.

— Онези неща бяха там, навън — каза Том. — Бих се с едно. Видях още. Трябва да се преместим.

— Това беше преди две седмици, Том. И къде са тези чудовища? Не мислиш ли, че ако имаше нещо, за което да се тревожим, щяхме вече да сме го видели? Съжалявам за мината! Съжалявам за Алекс! Но вече трябва да го превъзмогнеш.

— Мели! — каза Уелър рязко.

— Ако ми даваха пет цента всеки път, когато някой предположеше, че вече е време да превъзмогна Афганистан, щях да съм станал пет пъти милионер — каза Том. Как можеш да превъзмогнеш треска, която е влязла в окото ти и се набива все по-дълбоко всеки път, щом мигнеш? — Изслушай ме, става ли? Нека оставим… — Гърлото му се опита да се върже на възел. — Нека оставим Алекс настрана! Да говорим за реалността! Люк е на четиринайсет, Синди на дванайсет, Чад на тринайсет. Освен тях има колко? Още трима други на по дванайсет години?

— Да. — Очите на Мели бяха също толкова раздразнителни, колкото гласът й. — И?

— Трябва ли да го казвам буква по буква? За бога, Мели, напалм? Те са деца! Не могат да се бият и със сигурност не трябва да тръгват на война. Няма причина да се ходи в Рул.

— О? Знам, че не искаш да споменаваме Алекс, но кажи ми, Том, щеше ли така внезапно да промениш мнението си, ако тя не беше в мината?

— Да. Чакай… нека довърша! — Беше достатъчно честен, за да разбира, че този въпрос е неизбежен, но все пак Мели сякаш заби нож в сърцето му. — Разбира се, щях да отида в Рул. Нищо нямаше да ме спре.

— Значи сега, когато няма нищо, което да получиш…

— Казах, че аз бих отишъл. Измъкването на Алекс щеше да е моя битка.

— Нима? Беше достатъчно щастлив, когато Люк дойде с теб и с Уелър.

Том отвори уста, после я затвори. „Щастлив“ беше грешна дума. Но тя беше права.

— А-ха. — Мели кимна с глава, когато той замълча. — Не се преструвай, че си по-благороден или по-добър! Помисли как използва Люк, как рискува живота му за собствената си цел и после ми кажи, че аз съм по-лоша! Има само един човек, за когото наистина те е грижа, Том, и тя е мъртва. Така че го преживей, Том, или се махай!

— Мели! — каза Уелър. — Нека всички просто се успокоим, става ли?

— О, млъквай, Уелър! — Тя се обърна към него. — Писна ми да вземаш неговата страна. Погледни го! Той е непредвидим и опасен. Не е годен да бъде около тези деца.

— Аз… знам, че имах няколко… — Том отново спря. Какво щеше да каже?

— Да, няколко. Върви! — Тя направи прогонващ жест. — Махай се оттук! Отиди на малката си езда до църквата, ескортирай Чад и Синди, играй си на войник, прави нещо полезно, но и двамата се махнете от очите ми! О, и Том! Ще съм ти благодарна да ми върнеш експлозивите.

Това беше моментът, в който показалецът му трепна и той си представи как куршумът се забива в окото й и минава през черепа — червена мъгла, розов мозък, — а за него остава сладостта на звука.

— Под конското корито — чу се да казва. — Вземи всичко! Не искам никога да виждам или да правя друга бомба, докато съм жив.

После излезе оттам бързо, уплашен, че ще докаже точно колко опасен би могъл да бъде.

 

 

— Тя е права. — Том погледна Уелър уморено. — Кой съм аз да казвам каквото и да било на тези деца?

— Ти си човек. Но тя наистина ти нарита задника. Не разбирам какво й става. — Уелър поклати глава. — Пренапрегната е като всички нас, предполагам. Е, какво си наумил?

— Казах го: забравете за Рул! — Отляво камбанарията на лютеранската църква се изправи от далечен хълм, ограден от вечнозелени растения. През пролуката в дърветата Том реши, че е видял конете на Чад и Синди, вързани за стойката за велосипеди. Но дали лежаха? Искаше му се да не беше оставил бинокъла си в лагера. След няколко крачки дърветата затвориха гледката. Той погледна към Уелър. — Това не е роман или филм, където можеш да се местиш от град на град и да събираш отпадъци. Накрая всичко ще свърши. Вземи Джаспър! Той е достатъчно умен, за да направи термитна смес, но няма никаква представа как да обработва земя, да ловува, да се стопли, да построи къща, която няма да падне. Трябва да помогнем на тези деца да създадат живот.

Това не значеше ли също така да се откаже от Алекс? Ако наистина имаше предвид това, което каза, трябваше да се откаже от идеята да я търси. Не искаше. Грижата за тези деца изобщо не беше близо до облекчаването на болката. Но Люк беше дошъл при него. Синди идваше със ските до църквата всеки ден, за да бъде с него. Не можеше да ги предаде. И да, все още се боеше да отиде в Рул. От това, което можеше да направи, ако изобщо срещнеше Крис Прентис лице в лице.

— Не мога да споря — каза Уелър. — Имаш ли представа къде?

— Да. — Том винаги си представяше хижата на хвърлей камък от остров Мичипикотен като място, на което води Алекс. Но трийсет деца? Такова начинание нямаше никакви изгледи за успех. Дори ако за момент спреше да мисли за ограничените ресурси на острова, самото транспортиране на децата дотам щеше да е подвиг. Но му харесваше идеята за голям остров. — Отиваме на запад или на север и стоим далеч от Рул.

— Няма много на север, освен Уакамау — каза Уелър, все още взирайки се право напред.

— Там е Орен, има амишко поселище на запад от него. Те са фермери, нали? Орна земя е точно това, което ни трябва.

— Ще бъде трудно да намерим семена — каза Уелър. — Да се опитаме да отгледаме достатъчно, за да нахраним всички тези деца, да разберем как да запазим зърното през зимата…

— Ще бъде трудно — каза Том. — Разбирам го. Но трябва да го направим в някакъв момент и този момент е настъпил. Сезонът за засяване тук е кратък. Колкото повече чакаме, толкова по-трудно ще стане и преди да се усетим, отново ще дойде зима. Доколкото знаем, все още има добитък, който да бъде намерен, коне. Трябва да се доберем до тези животни, преди да умрат или да подивеят толкова, че никога да не можем да ги проследим.

Ръката на Уелър се промъкна към устата му. Жест, който Том винаги свързваше с човек, който наум репетираше какво да каже.

— Може би — каза Уелър, — но амишите… ако са останали някои живи, те се държат настрана. Не искат външни хора… — Мръщейки се, старецът рязко се изправи на седлото и проточи врат. — Том… виждаш ли добре онзи кон? Там, до църквата?

Том премести поглед от Уелър към близкия завой на пътя и към църквата на нейния плешив хълм, която тъкмо се беше появила. Все още бяха на четиристотин метра, но от това място можеше да види снега отзад, под който трябваше да има паркинг. Отпред снежната покривка беше разорана от коне, ски и ботуши. Стойката за велосипеди, където беше видял конете, беше отдясно на каменните стъпала и едва видима.

Както и единственият кон, легнал на една страна в купа от сянка. На върха на езика му бе да отбележи, че конете можеха да лежат толкова неподвижно, че беше лесно да ги помислиш за мъртви.

Но тогава видя кръвта.