Илса Бик
Чудовища (15)

14

— Готови ли сте?

Момче. Глас. Не неговият. Чий? Крис не знаеше. Умът му сякаш се олюляваше на ръба, сякаш най-лекичкото почукване или най-малката грешна стъпка биха го запокитили в забвение и може би този път завинаги.

— Дърпайте! — каза момчето.

Секунда по-късно сякаш горелка премина по гърба му и прогори пътя си от таза до врата му. Болката беше чудовищна като атомна бомба. До този момент той дори не беше осъзнал, че е бил в безсъзнание, но сега се свести бързо и всичко наведнъж избухна в главата му сред надигащата се червена вълна на агонията.

„А-а-а…!“ — изстена той.

— Това той ли е? — момчето звучеше изненадано.

— Да, чакай! — глас на момиче, младо и много наблизо, почти до ухото му. — Чакай, спри! Мисля, че е буден. Ехо? Там ли си?

„Там… да…“ — Той изгуби нишката. Беше ли проговорил? Може би беше припаднал. Просто не можеше да каже.

— Вероятно просто рефлекс — отново момчето. — Ели, нека опитаме…

— Чакай! — второ момиче, по-голямо, с по-плътен, леко настоятелен глас. — Очите му отворени ли са? Помръднаха ли?

Момчето:

— Какво значение има?

— Ако е в съзнание… — започна по-голямото момиче.

— Не, очите му още са затворени — отново беше по-младото момиче и той осъзна, че е много близо. Можеше да усети топлия шепот на дъха й. — Но когато преместихте вратата, лицето му потрепна. Може би го нараняваме повече.

„Врата… какво… къде…“ Не можеше да задържи мисълта. Припадаше и се съвземаше, съзнанието му беше като опашка на изгубен балон високо над светлините на далечен карнавал. Помисли, че може би е по корем. Какво беше последното нещо, което си спомняше?

— Не знам дали имаме избор. Освен ако вие нямате по-добра идея как да го измъкнем изпод това. — Когато не получи отговор, по-голямото момче каза: — Добре, тогава да го направим! Готови ли сте там?

— Само секунда! — обади се малкото момиче. Гласът й се сниши. — Трябва да тръгваш, момиче. Хайде!

Той усети движение. Чу влачене на нещо по снега, шумолене, а после странно пуфкане. „Куче?“ Момент по-късно тежестта върху гърба му се разклати. Кръстът му се сгърчи от пристъпа на болка и той чу как едно „ъгх…“ се откъсна от устата му.

— Съжалявам! — прошепна малкото момиче. — Съжалявам, съжалявам, но трябва да го направя, толкова съжалявам!

— Готова ли си? — извика момчето.

— Да. Той изстена отново — малкото момиче звучеше така, сякаш трепереше.

— Не се плаши, скъпа! — каза по-голямото момиче. — Вероятно е в безсъзнание.

„Не… тук… съм…“

— Добре съм. — Пауза. — Вдигнах си краката.

— Добре, на три! — каза момчето. — Вие бутате, аз дърпам!

Това прикова вниманието му, както нищо друго не би могло. „Не, чакайте… боли, не ме наранявайте отново!“ Събирайки кураж, Крис вложи всичките си сили в простия акт да отвори очите си. Но имаше странно притискане върху челото и върху очите му и той просто не успя.

Секунда по-късно последва друго парливо друсване. „Не, не!“ Стържещо подръпване разлюля бедрата му и той изстена. „Врата. Това трябва да е. Те се опитват да вдигнат… — Умът му подскочи, опита се да подскочи от скалата на това, което минаваше за съзнание отново. — Не-е…“

— Спрете, спрете! — малкото момиче, гласът му сякаш прорязваше бразда. — Причиняваме му болка.

— Нищо не мога да направя — отново момчето, не ядосано, но нетърпеливо и нещастно, почти раздразнено, гласът на човек, който би предпочел да е другаде. — Ще боли, каквото и да…

— Чакай, нека го обмислим! — каза по-голямото момиче. — Ако му дадем няколко секунди да се събуди, той може да е в състояние да ни помогне да му помогнем.

— Как ще го направи, ако гръбнакът му е счупен? — попита момчето.

„Счупен. — Думата беше като бръснач, който проряза болката на Крис. — Счупен?“

— Не мога да го достигна, ако не е в съзнание. Дори да не може да си помръдне краката, би могъл да се прегърне с ръце — каза по-голямото момиче.

— Не знам — каза момчето. — Ти видя ръката му.

„Ръка.“ За какво говореха те? Крис не чувстваше нищо. Боже, може би това значеше, че ръката му беше…

— Сигурно можем да я превържем. Не знам. Но ако той може да помогне достатъчно, че да мушнем нещо солидно отдолу и да го измъкнем от снега…

„Сняг.“ Още щом тя каза това, той усети мокрото под дясната буза и гърдите си, където топлината на тялото му беше разтопила снега. „Аз съм върху сняг.“ Не, това не беше съвсем вярно. Той беше в него. Това трябваше да е. Беше долу в снега. Но не замръзваше. Въздухът около него беше топъл, но имаше и следа от нещо странно и мокро, не стопен сняг или обикновена вода, а като ръждясала броня.

— Хана е права — не голямото момче, а друго, което беше по-близо до възрастта на малкото момиче на име Ели. — Сигурно мога да стигна дотам с резачката за арматура. После само трябва да срежа шиповете и ще вдигнем вратата направо. Сигурно няма да го боли толкова. Може дори да стане по-бързо.

„Резачка за арматура? Шипове?“

— Ще е по-добре, отколкото да рискуваме да ги изтръгнем, Джейдън — каза Хана. — Той вече кърви доста лошо.

„Кръв. — Това, което му беше замирисало на мокра ръжда и в което лежеше, беше собствената му кръв. — Боли. Кървене… какво…“ Но гръбнакът му не можеше да е счупен, не можеше, не…

— Нали ти каза, че кръвта му изтича? — каза Джейдън.

— Казах „може би“, а няма смисъл да правим нещата по-лоши. Колкото повече го обмислям, толкова повече се притеснявам дали някой шип не притиска артерия и дали, ако го извадим…

„О, Исусе!“ — Момичето, Хана, все още говореше, но гласът й избледня до жужене, когато споменът внезапно се разля в ума му, сякаш язовирната стена, която го задържаше, се беше разбила. Нейтън и трошащият удар във врата му, когато онзи гигантски дънер се беше залюлял обратно и го бе съборил от коня му. После той бе забързал напред — глупава грешка — и се бе чул чудовищен звук от нещо, което троши дърветата, но не отстрани. Отгоре. Нещо огромно и тъмно се беше втурнало към лицето му. За момент той не беше в състояние да помръдне, не само от изненада, а и защото краката му… „Не, снегоходките, те заседнаха в снега…“ Беше съзрял бутилковозелен проблясък на стъкло, четина от железни шипове и тогава беше разбрал — това нещо бе капан, направен от огромна врата на обор, която пердашеше надолу от дърветата право към него.

„Отблъснах се, опитах се да се измъкна от пътя му. Но не бях достатъчно бърз.“ Спомни си как тежестта го притисна надолу, как разпори краката му и съдра плътта му. Невероятната болка от тези шипове. Внезапния тласък кръв. „Не мога да им позволя да преместят вратата.“ Направо виждаше как тези шипове може да го застрашават и да го спасяват, защото, ако бъдеха извадени внезапно като коркови тапи, тогава животът му щеше да избликне в горещи червени реки по снега.

„Хайде! — Крис вложи всички сили, които успя да събере, в това. Почувства трепването на малките мускули. Притискането върху очите му беше огромно. — Наистина ли съм толкова слаб? Ако съм, ще умра.“

— Хей! — обади се по-младото момиче. — Той отваря очите си, той…

— Ъх… — Клепачите му се мръднаха назад едва. Свръхчовешко усилие, от което по горната му устна и по врата му изби пот. Но просто не можеше да отвори очите си изцяло. — Ъх…

— О, боже! — каза момичето и той почувства пръстите й да дърпат и притискането внезапно отслабна, когато тя издърпа шапката към челото му. — Нищо чудно. Така по-добре ли е?

„Да.“ Клепачите му се отвориха рязко и ето я и нея — на по-малко от 15 сантиметра от лицето му. Не можеше да каже много. Не само че усилието го беше пресушило, а и светлината беше мъждива и очите му не искаха да се фокусират.

— Ъх — каза отново.

— Хей, той е буден. Очите му са отворени. — Малкото момиче грейна. — Здравей!

— Ъх — изгрухтя той, после остърга с подут език изтръпналите си сухи устни.

— Жаден ли си? Искаш ли да пиеш вода?

— Ммм… — Той помисли, че очите й бяха светлосини и изглеждаше на осем, може би на девет години. Как го беше намерила? Нейтън беше мъртъв. Тогава кой? „Някой друг…“ После дойде името, видя лицето й да се носи върху прозрачен облак през зрението му. „Лена.“ Бяха тръгнали за Орен, бяха поели по дългия път, защото… „Рул… Преследват ни. Уелър…“

— Хей, той е жаден — извика тя. Зад нея той видя широк тунел, прокопан в снега, през който тя вероятно си бе пробила път. — Иска да пие.

— Дръпни се, скъпа! — каза Хана. — Нека го погледна!

— Добре — а към него: — Не се тревожи! Има много време, преди да се стъмни. Ще те измъкнем. Намерихме те аз и Илай. Разгънах спасителното одеяло, за да ти направя палатка, а после аз и кучето ми пропълзяхме вътре, за да ти пазим топло, докато Илай се върне с помощ. Но сега всичко ще бъде наред. Намерихме те. Как се казваш?

— Кх… — пресъхналото му гърло издаде хъркащ звук. — Кх… Криссс — думата звучеше като балон, въздухът от който бързаше да излезе. — Криссс…

— Крис? — каза тя оживено, когато той успя да кимне.

Внезапни сълзи напълниха очите му. О, боже, никога не е бил толкова щастлив да чуе името си.

— Здравей! — каза малкото момиче. — Моето име е Ели.