Илса Бик
Чудовища (86)

85

Иглата продупчи орбитата на лявото око на ловеца с тихо, но отчетливо „пук“. Алекс имаше толкова инерция, че не можеше да спре. Двамата паднаха оплетени. Мъжът залитна, тя беше изцяло върху него. Когато удариха земята, тя усети как иглата задра и проби деликатната кост в задната част на гнездото. Ако не беше пищенето в лявото й ухо, може би щеше да чуе впръскването на успокоителното, изливащо се под налягане в мозъка на ловеца.

Старецът на мига се вкочани. Останалото му око, замъглено от възрастта, се изцъкли. Устата му се отвори рязко. „Не викай! Не викай!“ Алекс пусна спринцовката и стисна с ръце устните на мъжа. Бузите му се издуха навътре и навън. Заглушеният звук се опитваше да избута устните му към дланите й. Здравото око на ловеца се прикова в нея невярващо. Тя не знаеше колко беше видял наистина и се надяваше всичко това да е рефлекс. Тялото му започна да трепти, ръцете му изпърхаха, стреличката с веселата си червена опашка затанцува, ботушите му заудряха снега.

Алекс усети вълчака вляво от себе си и извърна поглед. Ушите му бяха вдигнати, опашката бе опъната хоризонтално, муцуната му — набръчкана, а зъбите — оголени. Това, което тя долови от миризмата му, беше само заплаха. Ако беше искал нея, досега тя щеше да кърви. „Ти, голямо момче, си направо лудо.“

Под ръцете й обезумялото пухтене на ловеца беше замряло. Самотното око се взираше със стъклено обвинение. Миг по-късно тя чу щракането от радиото на мъртвия.

„Трябва да се махам оттук.“ Тя се върна, олюлявайки се, до смърча, пъхна се в парката и хвана ботушите. Тревогата на вълчака удари носа й като червена пяна. Той застана като сянка до нея и направи две танцуващи стъпки, които ясно значеха: „Да тръгваме!“.

— Аз ли не знам?

Но къде да отиде? След няколко метра щеше да е в девствен сняг, следите й щяха да са очевидни, а те имаха оръжия. Очите й се спуснаха върху мъртвия ловец и неговия спрингфийлд. Беше останал един изстрел, но тя надушваше още патрони в левия преден джоб на това камуфлажно яке. „Да, ама вземи пушката и ще знаят, че си въоръжена.“ Можеше да повикат подкрепления и тогава беше свършено с нея. Би могла да си замине и в двата случая, освен ако не убиеше онова променено момче. Всъщност можеше и да не им трябва момчето. Онова „давай-давай, върви-върви“ щеше да я изтощи накрая. Ако чудовището скочеше отново, или по-лошо, ако Червената буря успееше да се настани зад очите й…

„О, майната му! — Тя грабна пушката. — Няма да си ида без бой.“

Но можеше и да не се стигне до това. Ако съумееше да се скрие… Но как? „Как се криеш от Променен?“ Тя мислеше, че от момента, в който ловецът бе стрелял за първи път по къщата на дървото, са минали пет минути. Острият дъх на химиотерапия беше по-близо, не нападаше, но се спускаше по права линия към този последен изстрел. Ако оставеше радиото да щрака, щяха да намерят тялото още по-бързо.

Това, което я уплаши повече — след като вече бе започнала да обръща внимание на подробностите, — беше стабилно увеличаващото се барабанене на „давай-давай, върви-върви“. Може би това искаше Червената буря. Ако тя изгубеше контрол, щеше да е по-лесна за контролиране или поне за намиране. Всяка логична частица от нея крещеше, че трябва да бяга. Но влечугото в мозъка й — всичко, което беше инстинкт, хленчеше, че е по-добре да се скрие. Понякога на зайчетата им хрумват точните идеи. Бъди малък, не мърдай, не привличай внимание!

„Не привличай внимание! — Тя се обърна към вълчака, който я гледаше. — Дарт не те видя. Може би не те е забелязал. Или може би не можеше? Нямам време да преценявам сега.“ Металическата смрад на цисплатина се запени през дърветата. Червената буря беше туптене в средата на челото й като скрито трето око, което се мъчеше да се отвори. „Решавай!“

Вместо да надене ботушите си, тя ги върза заедно, преди да ги окачи около врата си. Стъпалата й минаваха от изгаряне към изтръпване, но следите от боси крака не бяха толкова забележими, колкото тези от ботуши. Преметна ремъка на спрингфийлда през рамо като самурайски меч и клекна над тялото. Единствената кръв беше лепкава криволичеща струйка от съсипаното ляво око. „Не трябва да оставям спринцовката. Това ме прави опасна и любопитна.“ Стиснала зъби, Алекс хвана с ръка пластмасовата тръбичка и дръпна. Отново усети стърженето на кост и когато издърпа иглата, орбитата плувна в червено. Тя потръпна и сложи капачката на иглата с треперещи пръсти, преди да пъхне спринцовката обратно в страничния джоб. После, като работеше бързо, тя съблече странното триизмерно яке на ловеца.

— Хайде! — прошепна тя на вълчака, трепвайки от туптенето на постоянното „давай-давай“ на Червената буря. Устната й се сгърчи под една бавна извиваща се струйка. Обгърнала кървящия си нос с длан, тя побягна към едно прикритие от гъсти калини на около петдесет метра назад, като се присвиваше при всяко пукане, което все по непохватните й стъпала предизвикваха. Чу дъха на вълчака, когато я последва. Добре. Животинските стъпки щяха да заличат нейните.

Гората тук беше дива, претъпкана с почти непроходими трънаци и храсталаци. Тя се гмурна в снега, свали пушката, после заплува през тесния процеп между два бодливи храста, растящи толкова близо един до друг, че клоните им се бяха сплели. Направи гримаса, когато трънакът закачи косата й, дръпна ранения й скалп и — „О, по дяволите! — медицинската раница беше все още под смърча. — Няма време. Няма време.“ Когато реши, че вече е достатъчно далеч, тя се загърчи по корем, като мислеше как да примами животното, но вълчакът вече се промъкваше вътре. „Умно момче!“ Той знаеше, че нещо зло идва към тях.

Хвърляйки тревожен поглед назад, тя не видя бонбонено червена следа от кръв, която да маркира пътя им. „Добре, това трябва да свърши работа, защото времето ни свърши.“ Тя натъпка сняг в процепа, обви с ръка врата на животното, подпъхна стъпала под задника си и се присви. Острите стръкове бяха толкова гъсти, че можеше да останат невидими, ако бяха абсолютно неподвижни. Наистина можеше да стане. Ловците седяха в скривалища през цялото време, висяха по дървета с часове. А петдесет метра беше разстояние, колкото половин футболно игрище. Много пространство, в което да се изгубиш. Доста хора пренебрегваха очевидното и това, което лежеше пред очите им, всеки ден. Миризмата… нищо не можеше да направи за нея. Тук нямаше истински вятър, нито дори полъх. Но тя продължи да мисли за Дарт, а после за вълчите тотеми, които висяха до онзи чувал. В това имаше нещо важно…

Чу се тежко тупване, после още едно. Пукане, после чупене на клончета и храсти, хрущене на сняг. Не бяха много изкусни, но може би мислеха, че няма нужда да бъдат. Смрадта на химиотерапия от онова момче беше вече навсякъде. Миризмата на мъжа в черно — Червената буря — също беше отчетлива. Спъвайки се в него, носът й засече същия определено стар спарен аромат на мокри вълнени чорапи, но и просмукан с вонята на замърсена сивозеленикава вода, смърдяща на изгорена урина и пенлив препарат за почистване. Такава беше миризмата на река Чикаго след буря.

Колкото и много информация да й даде носът й, тя не можеше да види на повече от стъпка-две през балдахина от калина. Това беше някак още по-плашещо, защото не можеше да прикачи лице към тази страховита миризма, да го смали, да го направи човек. Беше като да вървиш пипнешком в обитавана от духове къща, където това, което си представяш, винаги е по-лошо от това, което е там наистина. „Спри, спри!“ Тя стисна зъби, стегна се, опита се да изблъска назад страха, който заплашваше да погълне ума й. Тя трепереше, всеки мускул се опитваше да се освободи от тялото й и да побегне, да побегне, да побегне. „Успокой се! Трябва да се опиташ да удържиш контрола. То иска да изскочиш, да се покажеш.“

Алекс затвори очи. Върху екрана на клепачите й онова „върви-върви, давай-давай“ беше като кръв, пулсираща в артерии. Червената буря прокарваше пръсти през очите й, в ума й, надолу през гърлото и в сърцето й, стискайки мускула, принуждавайки го да бие в различен ритъм: „давай-давай, давай-давай, върви-върви, върви…“.

— Къде си?

Звукът беше толкова внезапен, че тя едва не подскочи. Стисна устни толкова здраво, че те изтръпнаха. Под ръката й вълчакът беше неподвижен като мъртъв. „Не мърдай, не откачай!“ Като се чудеше кой от двама им успокояваше, тя прегърна животното още по-плътно. Зъбите й тракаха: „трака-трака-трак“. Тя пъхна език между челюстите си и го захапа, за да спре шума и да се фокусира. „Не скачай, малко зайче! Ловците те хващат точно тогава, тъй като виждат проблясването на малката ти бяла пухкава опашка.“

— Знам, че си близо. Мога да усетя ръбовете ти.

Дори през половин футболно игрище, пълно с дървета, гласът носеше определена мекота и авторитетна увереност, които я накараха да мисли за актьора, който играеше Лушъс Фокс^[1] във филмите за Батман.

— Името ми е Фин. Твоето как е?

Това отговори на един въпрос. Не беше телепатия от сорта „чета мислите ти“, което щеше да е прекалено вуду за нея. „Както и да го прави това, той не може да ме намери, защото не ме вижда.“ Чакай, това не беше съвсем правилно. Тя си спомни странните измествания на перспективата, чувството, че разстоянието се срива, а това се беше случвало с нея и преди, нали? Когато беше на Черната скала и се готвеше да скочи. Преживяване извън тялото, за което докторите казаха, че било хълцане на темпоралния лоб, провокирано от страх и подхранено може би от чудовището в нея.

Значи… Фин е епилептик или взима лекарства. Тази замърсена миризма беше много силна, но изкуствена като на онези Променени с тяхната воня на химиотерапия. Може би взимаше същия наркотик, защото това сигурно беше наркотик. Тя просто знаеше. И как действаше при него?

Важното беше, че гласът не беше по-близо и Червената буря не можеше да я намери. Което значеше, че той само предполагаше, изчисляваше възможностите.

Също толкова важно беше, че тази миризма на химиотерапия, смрадта на цисплатин, не ставаше по-силна. Значи онзи изменен, нагласен Променен също не можеше да я подуши. Можеше да има няколко различни причини за това.

„Или може би само ти. — Тя прегърна по-силно вълчака. Ушите на животното се завъртяха като на прилеп, но това беше единственото движение, което то изобщо показа. — Или сме двамата заедно.“

— Защо си още жива? — Натискът на Фин се увеличи. — Има нещо различно в теб, нали? И онова момче… Саймън? Може би ще го разглобя и ще разбера.

Ако тази мръсна Червена буря мислеше, че тя ще се вкисне като някое момиче, Фин се заблуждаваше жестоко. Но как да се бори с него? С рака тя знаеше как. Едно нещо, което психиатрите се опитваха да те научат, беше как да зазидаш чудовището, да го сложиш в кутия и да заключиш вратата.

— Хайде — каза Червената буря. — Знам, че си там.

„О, глупости! Тогава щеше да спреш да говориш и твоето момче хрътка щеше да ме е намерило вече.“ Мисълта беше гневна, нещо като умствен тласък…

И тогава тя се стегна. Какво беше казал той? „Усещам ръбовете ти.“

Добре, имаше нещо важно в това. Единственият начин да можеш да усетиш ръб, беше да удариш нещо твърдо. „Като да затвориш очи и да се опиташ да намериш пътя си покрай стена. Разбираш къде свършва, когато пръстите ти ударят въздуха.“ Може би Червената буря я беше намерила по препятствията, които тя хвърляше, за да се предпази.

— Как се казваш? — Още едно силно, червено „давай-давай“ като радар, който се опитва да улови. — Хайде, мога да ти помогна! — „Давай-давай.“ — Имаме много общо, не виждаш ли?

Тя не го видя, а вече не можеше да позволи и той да я види. „Не му давай ръб! Когато притисне, не притискай обратно!“ Идеята я подплаши до смърт. Щеше да значи да остави това нещо да я окъпе, без да остави петно. Тя си спомни рафта с книги на Питър и „Дюн“ — с онази мантра за страха и убийците на разума.

„Ще избягам. Нека премине през мен, над мен! — Тя знаеше как да избяга. Беше го направила в деня, в който замина за Уакамау за една битка, която знаеше, че не може да спечели. — Значи да избягам от това. Да не давам на Червената буря ръбове, които да усеща.“

Но дали щеше да подейства? Нямаше ли заключеното в кутия дълбоко в ума й чудовище да се измъкне? Дори да не го направеше, кутията беше като капка черно мастило на бяла хартия. Ако Червената буря я видеше, беше свършено с нея.

„Освен ако не потъна в същия мрак. — Затваряйки отново очи, тя притаи ума си точно както вълчакът бе замръзнал като статуя до нея. — Има само нощ, но не и звезди.“

„Потъни в мрак!“

„Не мърдай!“