Илса Бик
Чудовища (52)

51

В кънтящата тишина Грег видя Пру да се надвесва над гърчещото се тяло на момчето. От начина, по който се беше свил на кравай, личеше, че има коремна рана. Когато Грег се беше промъкнал към него, Промененият се бе опитал да се изтърколи настрани. Беше разбрал, че ако не се премести бързо, ще свърши пълен с дупки. Но хлапето не можеше да се премести нито бързо, нито достатъчно далеч, за да избяга от куршумите на Пру, и Грег видя защо.

Раздвоена отломка от кост стърчеше от влажно разкъсване в бедрото на момчето. След като вече беше прав, Грег видя следата от кръв, оцапала пода на светилището и стъпалата към платформата на олтара. Килимът там беше пурпурен и подгизнал. „Влачил се е през целия път.“ Грег се обърна, проследи колебливия път на кървавата следа и осъзна, че момчето трябва да си беше счупило крака извън светилището. Може би във вестибюла или дори навън. Но как? Сигурно бе паднал доста далеч.

През плътните двойни врати на светилището можеше да чуе засилващо се ломотене и може би… Това вик ли беше? Не можеше да каже. Някога отдавна беше чел, че човек губи част от слуха си, ако стреля в стрелбище и не носи заглушители. Ако продължаваше така, щеше да оглушее, преди да стане на двайсет. Ушите му още бръмчаха толкова силно, че не можеше да разпознае или да отдели приглушените звуци, които се процеждаха през вратите. Нямаше изстрели обаче и това беше добре. Колкото и отчаяно да искаше да се хвърли през вратите и да намери Тори, знаеше, че трябва да чака. Не биваше да бърза сега. Момичетата бяха в безопасност.

„Успяхме.“ Но защо не се чувстваше добре от това? Беше заради Промененото момче, заради изкривеното му лице и заради начина, по който се гърчеше. „Умира трудно“ — би казал Кинкейд. Не беше редно да се чувства добре от това. Тръгна назад към Пру.

— Добре ли си? — помисли, че го е казал твърде силно.

— Да. Не мога да кажа същото за приятелчето ни. — Пру издърпа пушката от пръстите на момчето. — Не мога да реша дали да го довърша, или да го оставя да му изтече кръвта — направи пауза. — Пичът е пълна каша. Килимът е съсипан. Както и платното на олтара.

Грег видя пръски кръв по дървото, дори по стените точно под кръста. Ако не знаеше какво е станало, човек би помислил, че призракът на Исус е бил там и от тялото му е покапала кръв. Взря се надолу в момчето. На седемнайсет или осемнайсет, предположи той. Мазна коса се спускаше по раменете, а по лицето му имаше множество белези и жълти гнойни пъпки. Някой също така беше преподредил носа му, и то наскоро. Кожата на момчето беше с цвета на плесенясало сирене, а очите му, които вече се изцъкляха, бяха хлътнали дълбоко в орбитите си и обградени от избледняващи жълтеникави натъртвания. Този Променен умираше от глад също като тях.

Той се наведе, пресегна се за пушката и замръзна. Трябва също така да беше… Какво?! Ахна ли? Или извика? Не знаеше, но Пру каза рязко:

— Какво, Грег?

„Не!“ Може би сърцето му беше спряло в онзи момент. Помисли, че сигурно е така, защото усети как мускулът се свива в гърдите му, а вътрешностите му стават студени, неподвижни и черни. В момент на лудост помисли: „Ето така ще бъде, когато умра“. Гледаше как ръката му се носи към оръжието, видя пръстите си — малки и далечни — да се обвиват около ореховата дръжка на пушката, после да се плъзват по ивиците и спиралите на заплетените заврънкулки от гравирани цветя и лози, както сляпо момче чете браиловата азбука.

— Исусе! — каза Пру, а после: — Грег, погледни ме, човече! Това не значи нищо…

Но Грег вече се беше изправил и пристъпваше назад с препъващи се крака, стъпка, после още една и вече се обръщаше и започваше да бяга, а кръвта на Променения лепнеше по босите му ходила. Двойните врати внезапно се отвориха, сякаш бяха издухани, а гласовете се втурнаха с трясък като огромна вълна, която хората яздеха, плисвайки се в светилището. Лицата се замъглиха, останаха само черни усти, черни очи и ръце, които се протягаха към него, за да го посрещнат като някакво екзотично морско животно в приливната вълна.

От всички той позна само трима души в тези първи секунди: Сара с разрошена коса и лице, нацапано с кръв; Йегър, някак жалък с фланелата на червени квадрати, която не беше успял да закопчае правилно, и Кинкейд, който се промушваше през тълпата с протегнати ръце, за да го хване, да го задържи и да му спести още една секунда.

— Не, синко! Не гледай, не гледай, синко, недей…

— Не-е-е-е! Тори? Тори! — Грег ридаеше, когато Кинкейд го обгърна, а после се появиха още ръце и други мъже, които го задържаха на студения камък, докато Грег се мяташе. — Не, не, не!

И насред всичко това имаше още нещо. Моментът, в който изкуфелият стар Хенри приближи до олтара, за да се взре надолу към Промененото момче, което като по чудо беше още живо.

— Мили боже! — изписка Хенри, а високият му глас проряза дърдоренето. — Това е Бен Стимке!