Илса Бик
Чудовища (65)

64

„Сигнален пистолет? — Крис разтри болезнените си слепоочия и се остави да потъне още по-дълбоко в леглото. — Какво, по дяволите, е мислила Пени?“

Беше отново сам, Хана го беше заключила преди почти половин час, ако се съдеше по стария часовник. Можеше да я чуе как се движи из кухнята долу, долавяше тракането на чинии и звънтенето на стъкло, докато тя приготвяше храна, която да занесе на Исак в кошарата за агнене. Неговият обяд още чакаше. Може би трябваше да яде, но перспективата да се измъкне от леглото го накара да изстене и да дръпне възглавница върху очите си, за да се скрие от ярката следобедна светлина. След две седмици, прекарани в сънуване, би помислил, че никога няма да поиска да легне отново. И все пак дълбокото изтощение беше твърде мощно, за да бъде пренебрегнато, леглото изглеждаше приканващо… а на него му трябваше време, за да смели всичко това.

След като изгоряла бързо и жарко, лодката на Питър потънала бързо във водата на повече от сто и петдесет метра. Нито съдът, нито момичето били извадени и така те се присъединили към боклука от останки на дъното на най-голямото и най-дълбокото от Големите езера. Което значеше, че показанията на Питър за пожар в машинното отделение, запален от електрическа искра, никога нямаше да бъдат проверени. Според Хана Бреговата охрана, а после и полицията ги разпитвали, но не стигнали доникъде. Саймън бил единственият свидетел, който бил трезвен по време на инцидента, и той подкрепил Питър.

— Знам какво видях — казала бе Хана. — Но всичко стана толкова бързо, че си мислех, че може да греша. Не знаех дори, че пистолетът е бил сигнален, докато Саймън не ми каза. Можеш ли да повярваш, че Пени го беше запазила? След като стреляла с него, тя натъпкала всичко в джобовете си.

Отдолу се чу заглушено тупване на врата — Хана отиваше в кошарата. Настъпи тишина. Часовникът отброяваше секундите.

Беше мистерия защо Хана е поддържала контакт със Саймън. Единственото, което тя каза, беше: „Сближихме се“. Дори така опитът за самоубийство на Саймън беше шок. Но Крис го виждаше. Можеше да разбере импулса.

„Баща ти убива приятелката си. — Крис притисна възглавницата към очите си. — Ти, малкото дете, му помагаш да скрие доказателството. Лъжеш полицията, защото татко ти казва, че това е единственият начин.“

Той помнеше и това. Баща му, вонящ на пиячка, а той подушваше мириса на кръв като куче. „Те ще ни разделят, момче. Ще те сложат в дом, където няма да има кой да дава и пукната пара за теб. Искаш ли да си в безопасност? Не искаш момчета и старци да правят мръсни неща с теб, нали? Искаш ли покрив над главата? Тогава трябва да кажеш това и да направиш така.“

— Млъкни, татко! — промърмори Крис. — Не ставаше дума за мен. Винаги трябваше да предпазвам теб.

„И да пазиш тайни, докато се събудиш един ден и разбереш, че живееш с две чудовища, едното с лицето на баща ти, а нещото, изгниващо отвътре…“

— Крис!

Звукът на името му беше нереален като чертичката на удивителен знак в края на изречение, което не си осъзнал, че си написал. Гласът беше кратък и остър — както и почукването на кокалчета по врата — и го измъкна от мислите му. Преди да може да отговори, той чу тропането на бравата.

— Влез — каза, без да мърда от леглото. Вероятно Хана, върнала се от кошарата, идваше за съдовете му. Когато не чу пантите да се оплакват, почака един момент. — Хана?

Почукването дойде отново. Този път той хвърли възглавницата със стон.

— Чакай! — викна, провесвайки стъпала към пода. Тогава си спомни: — Не мога да отключа от моята страна.

Хана каза нещо, което той не долови.

— Какво? — попита той. Тя каза още нещо, но гласът й беше глух. Чу се още едно тропане, последвано този път от стърженето на резе. Без да мисли много за това, той завъртя бравата и отвори вратата. — Съжалявам, бях…

Всичко в него — мозъкът му, дъхът и кръвта му, думкането на сърцето му — спря.

Там, със зеления шал все още увит около врата й, беше Лена.